Как отидох на тренировка

Модератор Записан(а): Mar 05, 2006 Мнения: 1152

Ще ви разкажа една не много приятна моя случка, свързана с моят любим градски транспорт.
Денят беше петък и стана време да тръгвам на тренировки по баскетбол. Те започват в 19:30ч, а аз излязох в 18:20ч. (Ако мислите, че четете ей така, жестоко се лъжете, затова четете внимателно и даже започнете отново отначало, да не дойда!!!). Не знам кой ви е казал, че тренировките ми започват в 19:30ч, но това не е вярно, те винаги са започвали в 19:10. Видях разписанието на автобусите предварително. Реших да хвана автобус от близката до блока ми спирка в 18:30ч. Отидох там и започнах да чакам. След няколко минути автобусът вече закъсняваше (в което не се и съмнявах). И понеже знам какви номера ми прави този автобус, реших да тръгна към друга спирка, за да чакам друг номер. Докато ходех натам, покрай мен мазно мина този закъсняващият, от който тъкмо се бях отказал. Усетих как ми трепна веждата, но имах още време и не се изнервих, чак толкова много.
Там, където отидох, има две спирки, които са една срещу друга. На едната мога да хвана №76, като оттам минава и №413, но той не ми върши работа, а на другата спирка е обратното. Който е бил в Младост 4, ще разбере какво искам да кажа.
И като зачаках... стана 19:00ч – имах десет минути да прехвърля всички части на квартала. Беше доста студено и по едно време ми стана нек’во такова смутно. Докато чаках, трябваше да се оглеждам дали идва №413 на отсрещната спирка, за да притичам с риск и да го хвана. Мина №113, след 2 минути - два автобуса №413, ама от кофти страната. Беше мъгливо мъгливчесто и всеки път, когато идваше автобус, имаше лека тръпка за това какъв номер иде. От другата страна идваха все №76, но аз все притичвах дотам, защото не виждах, че не са за мен. Не знам как да опиша колко нервно ми беше, защото вече беше 19:35ч. – По едно време видях, че целият съм изцапан с пръски от кал и компания. Честно, не бях забелязал кой е минал толкова кирливо, че така ме е окъпал. Най-накрая, през гъстата мъгла съзрях нещо, нещо оранжево, което приличаше на онези осем автобуса, които минаха преди малко. Нещо се забави в далечината, но след три минути дойде до спирката. И, разбира се, този автобус, който чаках с такова огромно нетърпение, отново се оказа, че не е за мен. Тръпката беше изумителна. Все едно комар да те ухапе по веждата и по ухото и после да ти влезе в носа. Просто щях да си глътна киселата дъвка, добре че не дъвчех никаква дъвка.
След около десет минути дойде №413 от правилната страна, за пореден път пресякох улицата и се качих. Още на вратата си свалих накаляното яке (въпреки че ми беше много студено) и с него си покрих също така прецизно опръскания с кал анцуг (от тия скъпите). Все пак не исках хората в автобуса да си помислят, че работя в „Титан”. Слязох от автобуса и започнах да тичам към училището, където тренирам. Вече се беше стъмнило. Докато тичах, стъпих в някаква локва, която беше дълбока поне десет сантиметра. Усетих студен прилив в обувката си. Влязох в училището, тръгнах към тоалетната, за да се поизмия, и влязох в салона. Беше 19:55ч. Обувките ми за трениране се бяха вкаменили от студа по време на голямото мотане по улиците. Започнах да играя мач без да съм загрял. Краката ми бяха много студени и едва тичах. Поиграх половин час, но нямах търпение да свършим, защото вече не знаех къде се намирам.
От този ден, когато автобусът ми не дойде и съм още на спирката в 19:10ч., веднага се прибирам вкъщи, за да си спестя тези локвести нервни мигове.

Гост

Добре е разказана случката, която описва една тъжна действителност и щеше да е смешно, ако не беше жалко!

Главно меню

Сдружение ХуЛите

Посещения

Електронни книги

Календар

Екипи на ХуЛите