konkurs
Модератор
Записан(а): Mar 05, 2006
Мнения: 1152
|
Въведено на:
16 Мар 2012 19:24:11 » Три шишета в машината на времето |
|
Бригада, Аспарухово – Михайловградско, 1974 година.
Бяхме свършили парите, та се наложи да леем една плоча. За 40 лева!!! Евтиния, но...Тридесет лева за цигари, десет за пиене. Понеже познавах бившия кръчмар, повериха ми десетачката. Да отида до Расово и с неговите съвети да купя три литра.
С мен тръгна Огито – като спец в тая област. Перем по полето, приказваме си.
Отидохме до къщата на моя човек. Той ни се зарадва – сармите вече ставали. Но ракия нямаше. Специализирал се по виното. И такава кантата ни изпя за него...
Обаче, ние бяхме – и сме си – принципни и честни момчета. Тръгнахме за ракия – най-напред ще вземем ракията. Пък после...Хем да не мислим за задачата. Съгласи се с нас и ни поведе към свой приятел. Който правел хубава ракия.
Селска къща от ония, от 60-те години. Два етажа, живее се в полумазата, горният е за гости. Отпред асми, разбира се, чешма, маса с ония покривки, дето бяха модерни тогава – мушама на цветчета.
Сядаме, обяснява той на появилата се жена, а тя обясни, че мъжът й отскочил наблизо, ама ей сега ще дойде, та тя ще ни сипе ракийка – хем да я опитаме... И вади от коритото на чешмата шишенце. Такова – трилитрово, бледосинкаво-зеленикакво.
Сипа по една хубава водна чаша /абе, къде изчезнаха ония чаши, дето руснаците им викат граньоние – демек, изрязани на тънки стенички, като диамант?/. Наряза домат. Голям – не от ГМО-та или отрови, ами чист селски домат. Два юмрука.
Знаете ли колко ракия поема един домат? Колкото издържиш. Или поне ти имаш това усещане и сипваш още и още. Пийнахме по малко – по чаша само. Ракийцата бяла, блестяща, при сипване пуска мехурчета – цънк...цънк...цънк... 60 градуса, рече жената.
Нашият човек каза, че сармите ще заминат, та тръгна, като сто пъти заръча веднага след това да отидем у тях. Сипа ни булката още, а после явно усети как всичко отива като вода в стомаха на камила след тридневен преход през пустинята. И рече, че мъжът й май ще се забави повече, та тя да ни продаде ракия.
Три шишета в мрежичката, дето си я носехме и – напред. Учтиво “Довиждане!”, после поехме напред в задаващата се вечер.
Кръчмарят ни чакаше. На масата – да казвам ли, че беше под асмата, до чешмата, в коритото на която се плакнеше дамаджанка с вино?
Седнахме, сложи големите чинии със сармите. По три сарми във всяка съдина. Нормални селски сарми – по два юмрука всяка. И глинена паница с кисело мляко. Лъжица в него – стърчаща като...Добре, ще спестя сравнението... Хапнахме, пийнахме, разприказвахме се.
Та си говорихме хубаво, всякакви истории ни разправи, ние пък разказахме някои наши истории.
Например, как в Радиново, Пловдивско, бяхме настанени през къща до казана. И, който отиваше или се връщаше – все се отбиваше на лаф моабет. Та една вечер минаха Анкълъ и Компанейро. Компанейрото вече наквасен, Анкълъ като сълзица.
След час се върнаха. Компанейро прегърнал една мацка /имаше две сестрички, по-голямата шавлива малко...Или свободо и демократично мислеща/. Анкълъ ни прошепна, че й се наточил, а и тя му даваше явни иширети. Пък Компанейрото си беше вече извън играта – използваше я най-вече за подпиране. И заминаха...
На сутринта Анкълъ се хили през криви гримаси и разправя. Завели Компанейрото в къщата, дето бяха настанени. Сложили го в стаята – а той спял още по външните стълби, отишли в другата стая.
Там целувки, прегръдки, ръцете шарят като митничарски на личен оглед... И оная рекла, че й се пие вода. Ама Анкълъ е кавалер. Даже не помислил да й сипе от гарафата – водата била налята още по обяд.
И рипнал, грабнал стъклото, понесъл се към чешмата на двора. Пуснал водата, изчакал да се изтече – а то вечерта вече си било студено всичко, напълнил гарафата и бегом обратно. Не за себе си – мацката да не чака...
А там...
“Братчета, разправя ни той – представете си съвършено идиотската картина. Аз на вратата с гарафата в ръка. Креватът вляво. И на него подрипва косматият задник на Компанейрото...Кога се събудил, кога отишъл там, кога я склонил...”
Е, нищо не се случи после. Анкълъ и Компанейрото си останаха приятелчета и често се смееха на тая история.
Една подробност. Компанейрото твърди, че нищо такова не е имало. И изобщо не помни подобна случка. И да не го мислим за сексуален лунатик... А мацката така и не щя да каже какво всъщност е станало...
Ей така в приказки минаха час, час и нещо. И се сетих, че трябва да се прибираме. Щото съм съвестен...
Вдигнах Оги, благодарихме, тръгнахме. То и пътят едва следвахме – много завиваше...Но продължихме. С три шишета в машината на времето. |
|
|