Мишел Онфре, Гастрономическият разум и Хедонистичният ангел

[quote="Tisserand"][quote="bro"]Това не е ли книжка за поправяне на чревоугодниците?[/quote]
Друже,
Виждам, че си отскоро наш "брат".
И по тази причина искам да ти кажа следното :
1. Винаги чета мненията за това, което съм написал тук много внимателно!
2. В тази връзка искам да ти обърна внимание на следните неща:
2.1. Окачествената от теб като "книжка" творба на един от най-четените
френски писатели-философи в момента, е с тираж, който не можем да си представим за нашите литературни селения.
2.2. За да си наясно какво значи чревоугодник в истинския смисъл на думата, ти препоръчвам да се запознаеш с мнението по този въпрос на Жан-Антелм Брийа-Саварен.
Ако не можеш да се справиш с тези неща по определени причини - задавай въпроси!
Ще просветяваме.

Tisserand.[/quote]

Laughing

БРАТЯТА НА НАШИТЕ БРАТЯ...СА И НАШИ БРАТЯ, ТИЗЕРАНД Idea

И НЕКА ПРОСВЕТЛЯВАМЕ...В СВЕТЛИНА ОТ ГРОЗДЕ, БРАТЯ!!!

ДОКИС КРОКИС Rolling Eyes

Цитат:

Що се отнася до виното, аз, господин Иванов, съм патриот и да Ви кажа, смятам, че нищо не струват вината на французите пред поморийския мавруд! А пък за оня гъст, тъмночервен елексир, който се прави в нашите балкански селца от невзрачният сорт грозде, наречен "алжирка", само ако започна да разказвам, ще Ви се замае главата.

И аз господин Троев, съм пил "алжирка"! С мезе - лук! Пребивавал съм преди време в района на Факия и Желязково.
Действително елексирът е чудесен!
Не се шегувам, нито искам да подроня теистичната Ви ориентация .

Tisserand.

философия дошла от вековете, проповядвана от големите умове на човечеството...поднесена от талантлив автор и добър преводач, е изящното блюдо от което се усеща аромата на пикантното четиво, което грабва мисълта и препраща през вековете на пир и гуляи, си
е истинска наслада за Духа.
Припомнете си картината на Рембранд, Автопортрет със Саския...
Изкуството да се храним, което всъщност предопределя и хармонията между Душа и Тяло, е възпитание на вкусовете. То си е един суров урок по живот.
Хедонистичният Ангел в нас ни влече към Удоволствието получено от изискано отношение към храни и напитки, които вълнуват кръвта ни, уголемяват желанията и страстите, гонят страха от Смъртта.
Да, когато е човек е доволен от храненето в изискана обстановка с изкуството да се съчетаят умело храна и напитки (да не се бърка с прежИвянето хех) , го застигат сладостни мисли, чувствеността му се засилва, независимо от възрастта, и той получава така да се каже, "фуга идеарум" , или просто летеж на мисълта...

Тази великолепно произведение препрочитам за пореден път отпред назад и обратно, после диагонално (владея този похват на четене),
и след всяко потъване/потапяне в света на гастрономическият разум, каква препратка към галактическият... нели така, получавам душевен оргазъм, несравнимо удоволствие с "оня" другият, да ми прости Дядо Фройд, психоаналитичното отклонение, за да се "отече" онова натрупано неудоволствие от живота напоследък, който ни заобикаля, обгръща и душИ.

Едно бижу е тази книга сред пъстротата, а понякога и сивотота, простете клишето, на това което ни се предлага по книжарниците.
На издателството, аплодисменти от първия ред в Театъра.

На автора да е жив и здрав!

Никола Анков

На 17 октомври 2012 г. на посоченото място, по-точно в кухнята, в следобедно време се свещенодействаше. Георги Велчовски приготвяше Coq au vin. С достолепен вид на истински maitre-queux от стари времена, той видоизменяше два петела, пристигнали от Ягодово, Пловдивско.
Виното също не беше френско, както и всичко необходимо за тази богоугодна дейност, с която се беше заел този артист. Именно артист, а не актьор, театрал и т.н. ( Ако някой има питания по това определение за Жоро, да се обърне към Док.)
И така, вечерта на непринуденото обсъждане на "Гастрономическият разум" накара сътрапезниците да тръпнат с часове в очакване, за да се докоснат до кулинарното творение, впечатлило дори френските гости.
Но си заслужаваше. Защото тялото и душата трябва да живеят вкусно:

"Да живееш вкусно!

Вкусът на езика
Обонянието е вирнало нос като слонски хобот и души ли, души... Вкусът на чаша прясно мляко, издоено току-що. Облаче пара обвива чашата. Вкусът на шепа откъснати диви ягоди. На огъня къкри рибена чорба. Морковче, целинка, лук нарязан, картофче на две, скариди зачервени глупаво се пулят, рибешки глави бутат резенчета лимон и непременно лющян... Опитай с лъжица... мммм...вкусно...

Вкусът на зимата
Нафталинени снежинки завихрят пред прага. Изтупваш краката. Стъклата - изрисувани. Бели маргарити, островърхи звезди. Пращи дървото, искри изскачат от печката. В чайника мащерка се упоява. Цвърти наденичка и парченце пържола. Вкусът на питката. Разчупиш я, пара лъхва на кълбета.

Вкусът на погледа
Дърво облечено крачи по хоризонта. Крило на чайка бърка в морето. Пръски вдигат цветна лента до небето. Дебел, мазен, очичките подпухнали, пуфти като с хриле, нещо се зъби от екрана, шари лукаво с очи, попива потно чело с кърпа. Златни пръстени – плочи, висят синджири... Греят усмивки, карати раздадени... Коли зверове реват и скърцат по асфалта. Глупав човечец в балтон отскача. Друг, със зачислена дочена шуба, в ръката - мрежичка с две глави лук, реве, отворил паст. Вятърът минава и се киска. Те са далеко от вкуса на изкуството. Те са преработен салам. Те никога не са виждали теменужка под листо да танцува с минзухар.

Вкусът на сърцето
Ето я, тичаш към нея, тя те посреща с горна устничка.Устничка като извита кобиличка. В двата кладенеца пиеш със сребърна паница. Двата коня връзваш на миглите и тичаш по лилавите хълмчета. Катериш се и си при нея. Близваш я по...
Косата. Вкусът на сърцето.
Вкусът е мярка. Мярка за талант. Талантът да живееш. Да живееш с вкус.

Да ви е вкусно!!!"

Г.Велчовски

Така в рамките на "Седмицата на вкуса", множество от сподвижници бяхме докоснати за малко, но достатъчно, от хедонистичния ангел във винарна "Дарзалас".

Tisserand.

[quote="Tisserand"]На 17 октомври 2012 г. на посоченото място, по-точно в кухнята, в следобедно време се свещенодействаше. Георги Велчовски приготвяше Coq au vin. С достолепен вид на истински maitre-queux от стари времена, той видоизменяше два петела, пристигнали от Ягодово, Пловдивско.
Виното също не беше френско, както и всичко необходимо за тази богоугодна дейност, с която се беше заел този артист. Именно артист, а не актьор, театрал и т.н. ( Ако някой има питания по това определение за Жоро, да се обърне към Док.)
И така, вечерта на непринуденото обсъждане на "Гастрономическият разум" накара сътрапезниците да тръпнат с часове в очакване, за да се докоснат до кулинарното творение, впечатлило дори френските гости.
Но си заслужаваше. Защото тялото и душата трябва да живеят вкусно:

[i]"Да живееш вкусно!

Вкусът на езика
Обонянието е вирнало нос като слонски хобот и души ли, души... Вкусът на чаша прясно мляко, издоено току-що. Облаче пара обвива чашата. Вкусът на шепа откъснати диви ягоди. На огъня къкри рибена чорба. Морковче, целинка, лук нарязан, картофче на две, скариди зачервени глупаво се пулят, рибешки глави бутат резенчета лимон и непременно лющян... Опитай с лъжица... мммм...вкусно...

Вкусът на зимата
Нафталинени снежинки завихрят пред прага. Изтупваш краката. Стъклата - изрисувани. Бели маргарити, островърхи звезди. Пращи дървото, искри изскачат от печката. В чайника мащерка се упоява. Цвърти наденичка и парченце пържола. Вкусът на питката. Разчупиш я, пара лъхва на кълбета.

Вкусът на погледа
Дърво облечено крачи по хоризонта. Крило на чайка бърка в морето. Пръски вдигат цветна лента до небето. Дебел, мазен, очичките подпухнали, пуфти като с хриле, нещо се зъби от екрана, шари лукаво с очи, попива потно чело с кърпа. Златни пръстени – плочи, висят синджири... Греят усмивки, карати раздадени... Коли зверове реват и скърцат по асфалта. Глупав човечец в балтон отскача. Друг, със зачислена дочена шуба, в ръката - мрежичка с две глави лук, реве, отворил паст. Вятърът минава и се киска. Те са далеко от вкуса на изкуството. Те са преработен салам. Те никога не са виждали теменужка под листо да танцува с минзухар.

Вкусът на сърцето
Ето я, тичаш към нея, тя те посреща с горна устничка.Устничка като извита кобиличка. В двата кладенеца пиеш със сребърна паница. Двата коня връзваш на миглите и тичаш по лилавите хълмчета. Катериш се и си при нея. Близваш я по...
Косата. Вкусът на сърцето.
Вкусът е мярка. Мярка за талант. Талантът да живееш. Да живееш с вкус.

Да ви е вкусно!!!"

Г.Велчовски[/i]

Така в рамките на "Седмицата на вкуса", множество от сподвижници бяхме докоснати за малко, но достатъчно, от хедонистичния ангел във винарна "Дарзалас".

Tisserand.[/quote

БЕШЕ ПРЕКРАСНО ПИРШЕСТВО НА ДУХА...

АРТИСТИЗЪМ, ПРОФЕСИОНАЛИЗЪМ И ТОЧНА ОБСТАНОВКА
ЗА ЦЕНИТЕЛИ НА ВИНО И ПЕТЛИ... И НА КРАСИВИ ДАМИ, ТОЖЕ... Razz

МММ, ДАА, ВКУСНО БЕШЕ... Laughing

ДОК

В началото бе словото:
http://artisan.snimka.bg/culture/events.708128.28787737
Следват действия: http://dox.bg/files/dw?a=ad128b2489
И това е резултатът:
http://artisan.snimka.bg/culture/events.708128.28787746

ХуЛитер Записан(а): Feb 13, 2012 Мнения: 5

АНГЕЛСКИЯТ ДЯЛ НА МИШЕЛ ОНФРЕ

Ангелският дял. За едни той звучи като богохулство, за други като оправдание за алкохолизма, от който неизлечимо са заболели, за трети – поредната философска приумица. Но четейки трактата – част от „Гастрономическият разум” на Мишел Онфре, аз виждам възрастната жена на село, която е станала рано призори, приготвила е всичко необходимо за всекидневния труд и се е отбила в избата, от където излиза усмихната и леко припява някоя стара позабравена песен. Така както са го правили майка и, баба и...От тук нататък тя лети на крилата на ангелския дух и няма работа, която да и се опре. Виждам и дядо ми, завърнал се от тежък труд, седнал уморен на масата пред павурчето с ракия и чинийката с трушия или разрязана ябълка. И това му дава дух да се труди до залез слънце. Или пък колачите по Коледа, оправили до обед двестакилограмовото прасе, седнали на раздумка с ракия и чиния с дреболии – бял и черен дроб, чревца, мозък, бели бъбреци...Да не говорим за ония наближаващи стоте години старчета, които още бродят по полета и чукари със своите няколко козички или овце, носещи в торбичката си павурче домашна ракийца или винце. Когато го попитате какво му е помогнало да доживее тези години той с усмивка ви отговаря като сочи божествената течност. Отговорът е лесен – оня екстрат, минал през аламбика, който сам си е приготвял десетилетия наред.
Във всичко казано дотук няма нищо пресилено, нито опит да се нагаждаме към филисофията и вкуса на френския автор. Всеки, който познава бита на българина от най-старите села по Черноморието – Ченге, сега Аспарухово, Еркеч, Голица – стара и нова, ще потвърди казаното от мен. Това са села, за които е документирано, че съществуват още от IX век след Христа, а може би и от по-рано. И още по-важно – запазили са обичаите и бита от тези времена. Да добавя ли и традицията, когато се роди момче на втората година да го „захранват” с хапка хляб потопена във вино. Защото ще става мъж и трябва да умее да пие „ангелския елексир”.
За изтънчения градски вкус това звучи вероятно като светотатство. Този род хора, вероятно си представят, че в там живеят пияници, които не могат да вървят из пътя. Бих казал на тези пуритани, че само едно от тези села – Ченге е дало живот на десетки населени места в така наречения, Провадийски сърт – Провадийското плато. И досега живеещите там са символ на голямо трудолюбие – умеят да се трудят, но и си пазят традициите, а също умеят и да се веселят.
Виното и ракията отдавна съществуват в българския фолклор и то не къде да е, а в народната песен. Някои от тях се пеят по Коледа:
„Садила мома, край море лозе...
Виводо льо, момнеле, Коладе ле...”
Други са свързани с легендарните митологични юнаци:
„Вино пият петдесет юнака,
Вино пият и върла рякия”
Пак фолкрорът е този, който ясно разграничава пристрастията към ангелския дял на различните етноси:
„...дето турци кафе пият,
арнаути баш ракия,
а българи руйно вино...”
На какво се дължи този феномен, който съществува не само на Балканския полуостров с ракията, мастиката, цуйката, шлоковицата и какви ли не още продукти на аламбика? Мишел Онфре ни привежда примери от историята свързани със Св. Патрик и оная течност „Ту Уиск” /като стрела/, позната като УИСКИ, с френския коняк и още, и още...Бих казал, че ще е голяма грешка, ако приемем, че османските племена са внесли аламбика на Балканския полуостров. Да не забравяме, че Източното римска империя, кой знае защо наричана Византия, и първата и втората Българска държава, винаги са контактували с арабите и със света на Мала Азия, от където се предполага, че е донесен този уред приличащ на тиква, с лебедова шия и лабиринт за ангелския дух. За сега не е ясно къде се крие корена на това вълшебство или зло – приемето го както искате...
Често ще видите на Арахангеловден или на Спасовден, жените, които отиват на гробищата да почитат мъртвите, да носят със себе си и шишенце с ракия, отпиват и казват „Бог да прости!”. Когато отиват при мъртвия човек да го изпратят в последния му път, пак отпиват и казват същата молитва. Търсят, умоляват ангелския дух да се моли пред Бога за мъртвия. И за да стигнат до този ангелски дял им трябва и тази ангелска течност. В реда на църковните традиции ли е това или светотатство? Духовенството отдавна е разбрало, че глътката ангелска течност издига духа, успокоява тялото, онова тленното, което жали за изгубения любим човек.
Нещо подобно става и с мъжа седнал на масата с чаша в ръка. Тялото изведнъж усеща духа, когото е позабравило, а той го издига над греховнвата земя, дава му импулс, а понякога и Божествено озарение.
За XXI век, в който хората са станали роби на своите стремежи за материално благополучие и пари, алкохолът отдавна се е превърнал в средство, което ги омайва и заслепява, за да могат да забравят времето и стрежът към сполуката и крахът на несполуката. Той е нещо като ангелски пера поникнали направо върху дяволската коша. Но има и нещо още по-лошо – алкохолът вече е слаб за постигането на тази цел. Има нещо много по-бързо – наркотиците. Но тяхното действие руши като с динамит човешкия организъм. Докато чашата ракия със солидно, домашно приготвено мезе, двата пръста уски край камината, конякът с чашата кафе и нещо сладко...успокояват пренапрегнатото тяло и му припомнят, че има дух и ангелски дял. Отварят му едно много малко прозорче към тази вселена и му дават надежда, че този свят не е само кал и долни страсти, а в него има и нещо светло дошло от сока на природата, която ни заобикаля, от оная бисерна сълза предназначена за умореното ни тяло и изнурения дух.
Мишел Онфре чудесно е доловил този ангелски дял и ни го поднася така, че всеки негов ред ражда нови и нови мисли за това кои сме и накъде отиваме.

http://vbox7.com/play:36ff2315a1
http://vbox7.com/play:39342908b9&p=playlist&id=694563&order=date

[quote="murin"]АНГЕЛСКИЯТ ДЯЛ НА МИШЕЛ ОНФРЕ

Ангелският дял. За едни той звучи като богохулство, за други като оправдание за алкохолизма, от който неизлечимо са заболели, за трети – поредната философска приумица. Но четейки трактата – част от „Гастрономическият разум” на Мишел Онфре, аз виждам възрастната жена на село, която е станала рано призори, приготвила е всичко необходимо за всекидневния труд и се е отбила в избата, от където излиза усмихната и леко припява някоя стара позабравена песен. Така както са го правили майка и, баба и...От тук нататък тя лети на крилата на ангелския дух и няма работа, която да и се опре. Виждам и дядо ми, завърнал се от тежък труд, седнал уморен на масата пред павурчето с ракия и чинийката с трушия или разрязана ябълка. И това му дава дух да се труди до залез слънце. Или пък колачите по Коледа, оправили до обед двестакилограмовото прасе, седнали на раздумка с ракия и чиния с дреболии – бял и черен дроб, чревца, мозък, бели бъбреци...Да не говорим за ония наближаващи стоте години старчета, които още бродят по полета и чукари със своите няколко козички или овце, носещи в торбичката си павурче домашна ракийца или винце. Когато го попитате какво му е помогнало да доживее тези години той с усмивка ви отговаря като сочи божествената течност. Отговорът е лесен – оня екстрат, минал през аламбика, който сам си е приготвял десетилетия наред.
Във всичко казано дотук няма нищо пресилено, нито опит да се нагаждаме към филисофията и вкуса на френския автор. Всеки, който познава бита на българина от най-старите села по Черноморието – Ченге, сега Аспарухово, Еркеч, Голица – стара и нова, ще потвърди казаното от мен. Това са села, за които е документирано, че съществуват още от IX век след Христа, а може би и от по-рано. И още по-важно – запазили са обичаите и бита от тези времена. Да добавя ли и традицията, когато се роди момче на втората година да го „захранват” с хапка хляб потопена във вино. Защото ще става мъж и трябва да умее да пие „ангелския елексир”.
За изтънчения градски вкус това звучи вероятно като светотатство. Този род хора, вероятно си представят, че в там живеят пияници, които не могат да вървят из пътя. Бих казал на тези пуритани, че само едно от тези села – Ченге е дало живот на десетки населени места в така наречения, Провадийски сърт – Провадийското плато. И досега живеещите там са символ на голямо трудолюбие – умеят да се трудят, но и си пазят традициите, а също умеят и да се веселят.
Виното и ракията отдавна съществуват в българския фолклор и то не къде да е, а в народната песен. Някои от тях се пеят по Коледа:
„Садила мома, край море лозе...
Виводо льо, момнеле, Коладе ле...”
Други са свързани с легендарните митологични юнаци:
„Вино пият петдесет юнака,
Вино пият и върла рякия”
Пак фолкрорът е този, който ясно разграничава пристрастията към ангелския дял на различните етноси:
„...дето турци кафе пият,
арнаути баш ракия,
а българи руйно вино...”
На какво се дължи този феномен, който съществува не само на Балканския полуостров с ракията, мастиката, цуйката, шлоковицата и какви ли не още продукти на аламбика? Мишел Онфре ни привежда примери от историята свързани със Св. Патрик и оная течност „Ту Уиск” /като стрела/, позната като УИСКИ, с френския коняк и още, и още...Бих казал, че ще е голяма грешка, ако приемем, че османските племена са внесли аламбика на Балканския полуостров. Да не забравяме, че Източното римска империя, кой знае защо наричана Византия, и първата и втората Българска държава, винаги са контактували с арабите и със света на Мала Азия, от където се предполага, че е донесен този уред приличащ на тиква, с лебедова шия и лабиринт за ангелския дух. За сега не е ясно къде се крие корена на това вълшебство или зло – приемето го както искате...
Често ще видите на Арахангеловден или на Спасовден, жените, които отиват на гробищата да почитат мъртвите, да носят със себе си и шишенце с ракия, отпиват и казват „Бог да прости!”. Когато отиват при мъртвия човек да го изпратят в последния му път, пак отпиват и казват същата молитва. Търсят, умоляват ангелския дух да се моли пред Бога за мъртвия. И за да стигнат до този ангелски дял им трябва и тази ангелска течност. В реда на църковните традиции ли е това или светотатство? Духовенството отдавна е разбрало, че глътката ангелска течност издига духа, успокоява тялото, онова тленното, което жали за изгубения любим човек.
Нещо подобно става и с мъжа седнал на масата с чаша в ръка. Тялото изведнъж усеща духа, когото е позабравило, а той го издига над греховнвата земя, дава му импулс, а понякога и Божествено озарение.
За XXI век, в който хората са станали роби на своите стремежи за материално благополучие и пари, алкохолът отдавна се е превърнал в средство, което ги омайва и заслепява, за да могат да забравят времето и стрежът към сполуката и крахът на несполуката. Той е нещо като ангелски пера поникнали направо върху дяволската коша. Но има и нещо още по-лошо – алкохолът вече е слаб за постигането на тази цел. Има нещо много по-бързо – наркотиците. Но тяхното действие руши като с динамит човешкия организъм. Докато чашата ракия със солидно, домашно приготвено мезе, двата пръста уски край камината, конякът с чашата кафе и нещо сладко...успокояват пренапрегнатото тяло и му припомнят, че има дух и ангелски дял. Отварят му едно много малко прозорче към тази вселена и му дават надежда, че този свят не е само кал и долни страсти, а в него има и нещо светло дошло от сока на природата, която ни заобикаля, от оная бисерна сълза предназначена за умореното ни тяло и изнурения дух.
Мишел Онфре чудесно е доловил този ангелски дял и ни го поднася така, че всеки негов ред ражда нови и нови мисли за това кои сме и накъде отиваме.[/quote]

ЕТО Я, КВИНТЕСЕНЦИЯТА, НА ГАСТРОНОМИЧЕСКИЯ РАЗУМ И ХЕДОНИСТИЧНИЯТ АНГЕЛ...

[color=darkred]"Отварят му едно много малко прозорче към тази вселена и му дават надежда, че този свят не е само кал и долни страсти, а в него има и нещо светло дошло от сока на природата, която ни заобикаля, от оная бисерна сълза предназначена за умореното ни тяло и изнурения дух.
Мишел Онфре чудесно е доловил този ангелски дял и ни го поднася така, че всеки негов ред ражда нови и нови мисли за това кои сме и накъде отиваме."[/color]

БРАВО, МУРИН!

ПРЕКРАСНО ЕСЕ СИ СЪТВОРИЛ, ЕСЕ КОЕТО НЕ МОЖАХ ДА ЧУЯ ДОБРЕ, ОНАЙЗИ ОМАЙНА Wink

ВЕЧЕР, В МЕХАНА "ДАРЗАЛАС", ПОРАДИ ЗВЪНКОТО ЧУКАНЕ С ЧАШИ БУРГУНДСКО ВИНО, ВЛАЖНОТО ПРЕГЛЪЩАНЕ НА ДЕСЕТКИТА УСТА НА "ПЕТЕЛ ПО ФРЕНСКИ, ВЪВ ВИНО ОТ 1967, С ТРЮФЕЛИ"...МММ Laughing

ДОК

И... ЧАКАМЕ ТЕ ЗА ЕСЕННИЯТ БАЛ НА ПОЕЗИЯТА, ПРИЯТЕЛЮ!

Известната Вили Тончева
http://www.public-republic.com/violetta-toncheva
е написала искрено откровение за "Една разширена до тялото философия", публикувано във в-к "Литературен вестник".
Причина за това е книгата на Мишел Онфре "Гастрономическият разум. Философия на вкуса". Този труд е пламенна творба, философия на чувството, на усещането, на страстта, в чисто етимологически смисъл, като "достоверна философия на тялото и същевременно философия на достоверното тяло".
http://www.bsph.org/members/files/pub_pdf_1303.pdf

Tisserand.

На 01 януари 1959 година е роден Мишел Онфре.
Поздравявам четящите този достоен сайт с песен на една супер-група:
http://vbox7.com/play:32eae6a9

медам е месю! Wink

Да живей, кой, Форумът! Laughing

http://artisan.snimka.bg/culture/events.708128.28786750

http://culturecenter-su.org/wp-content/uploads/2013/05/Noc-Literatury-2013-Brochure-def..pdf

http://vbox7.com/play:05e54fd4

Главно меню

Сдружение ХуЛите

Посещения

Електронни книги

Календар

Екипи на ХуЛите