Вашият топ 5 за любовна лирика!

***

Това не е нещо, което си казваме.
Той е непознат, но не е чужд:
мъглата скри другите.
Аз изведнъж спрях да мръзна.
Преминахме през сивите полета
на зазоряването.
После навярно съмна.
Но там вече няма какво да се помни.

Екатерина Йосифова

Непредвидено присъствие

Не вярваше ли, че ще дойда някога
в деня ти - шеметна, невероятна...?
Уж цял живот все мене си очаквал,
а се препъваш в моята внезапност;
боли те от горещата ми тръпка,
опарила немирните ти пръсти
и се боиш от мислите, объркани
от непредвиденото ми присъствие.

Ти нямаш право на любов спестена,
на чувства неразкрити! Нямаш право
от ласките, за мен предназначени,
на други хора после да раздаваш!
И ако огънят във теб изстине,
ако внезапно съжалиш за нещо,
кажи, че любовта те е отминала!
Не казвай само, че не си я срещнал...

Весела Димова

Нерви за любов

Някой ден ще ми падне пердето
и ще се отприщя да те обичам.
Вероятно ще бъде светло,
в три следобед и неприлично.
Вероятно ще е студено -
някъде към дванайсет под нулата.
Ще се стопи душата ми несъмнено,
в безистена на твоята улица.
Стъпалата ще бъдат стръмни,
от което ще премалея,
а очите ти ще са тъмни
и невярващи, и несмеещи.
С взлом през прага им ще прекрача
и объркал "ще бъде" с "беше',
ще забравиш две важни задачи
и една неотложна среща.
После пословичната си трезвост
ще зарежеш, напук на всички.
Вероятно ще бъде звездно,
в три среднощ и съвсем обичащо!
Вероятно ще гледаш дълго
след таксито, т.е. след мене,
докато то ти смигне на ъгъла
със око, от плач зачервено.

Маргарита Петкова

***

Не мога като злато да те заровя,
като пръстен на ръката си да те нося,
пия с виното и тънка отрова –
ще дойде след мен
друга някоя дългокоса.
Не мога с девет ключа да те заключа –
все някога сърцето ти ще изстине.
Едно те заклеван –
каквото и да се случи,
не докосвай отминалото!
Не смей да я водиш по пътеките,
нашите,
осеяни от есенна шума;
не й давай глътка от своята чаша,
не й казвай в ухото същите думи.
Оная песен беше на двама ни –
Нека онемее, нека!
И онова място, на дясното ти рамо –
то е мое, сега и навеки.

Нищо наше, и най-дребното –
не повтаряй!
И да спя – насън отчаяно ще извикам.
Мъртва ли съм – гръм ще удари...
Не ме замествай с друга никоя,
с друга никоя.

Станка Пенчева

* * *

Всяко цвете,
всяка тревичка жива
са обърнати към небето –
беззащитни и доверчиви.
Протягат се листите
като длани,
разтваря се цветът
до сърцевината:
да поемат росата чиста,
и дъжда, и топлината,
и ласката на ветровете –
и всичко, което им праща
доброто небе,
небето.
И когато от облака черен и страшен
градушката забие –
те нямат време да се уплашат,
няма къде да се скрият.

Протегнали малки длани,
беззащитни и доверчиви,
те падат смачкани, покосени,
неразбрали, че ги убиват…

… Като цвят се обръщам към тебе,
мое небе,
разтварям се до сърцевината:
Ако искаш, дай ми обичта и добротата си,
ако искаш –
удари ме в самото сърце,
щастливото,
преди да разбера, че ме убиваш…

Станка Пенчева

Белег

Все си мисля за теб,
все се връщам
към високия пролетен полет.
Виждам ясно:
светът не е същият.
Всички пътища
водят надолу.

Как да стигна до Горното езеро,
до върбата с надвиснали клони,
до етажа на твоите глезени
и до хълма
на твоите стонове?

Любовта е кълбо от загадки,
а така ми се ще да науча:
кой е срещал такава,
която
да завършва
благополучно?

Знам, въпросът е риторичен,
пък и отговор
не е нужен.
Който иска и може –
обича.
Няма повече,
няма друго.

Всичко става в мига –
без въпроси
и анализи,
пози и рамки.
Любовта е такава прахосница:
съществува,
но само голяма.

Тя нехае за нашите мерки
и какво
ще се случи накрая.
Като свърши, остава навеки.
И по болката
ще я познаем.

Славимир Генчев

Стига толкова, че май минах лимита Very Happy

ХуЛитер Записан(а): Mar 11, 2005 Мнения: 751

А как без Сергей Есенин?

***
Ты меня не любишь, не жалеешь,
Разве я немного не красив?
Не смотря в лицо, от страсти млеешь,
Мне на плечи руки опустив.

Молодая, с чувственным оскалом,
Я с тобой не нежен и не груб.
Расскажи мне, скольких ты ласкала?
Сколько рук ты помнишь? Сколько губ?

Знаю я — они прошли, как тени,
Не коснувшись твоего огня,
Многим ты садилась на колени,
А теперь сидишь вот у меня.

Пуст твои полузакрыты очи
И ты думаешь о ком-нибудь другом,
Я ведь сам люблю тебя не очень,
Утопая в дальнем дорогом.

Этот пыл не называй судьбою,
Легкодумна вспыльчивая связь,—
Как случайно встретился с тобою,
Улыбнусь, спокойно разойдясь.

Да и ты пойдешь своей дорогой
Распылять безрадостные дни,
Только нецелованных не трогай,
Только негоревших не мани.

И когда с другим по переулку
Ты пойдешь, болтая про любовь,
Может быть, я выйду на прогулку,
И с тобою встретимся мы вновь.

Отвернув к другому ближе плечи
И немного наклонившись вниз,
Ты мне скажешь тихо: «Добрый вечер...»
Я отвечу: «Добрый вечер, miss».

И ничто души не потревожит,
И ничто ее не бросит в дрожь,—
Кто любил, уж тот любить не может,
Кто сгорел, того не подожжешь.

4 декабря 1925

Брилянтно!

Повечето от любимите ми вече ги четох тук, което си е и нормално. Но да добавя още две - на една поетеса, която рано или късно ще получи полагащото й се признание:

* * *
Да беше ме срещнал, разбойнико,
в тъмни гори тилилейски,
да беше нападнал кервана ми
с всички несметни богатства,
да бе ги попитал, разбойнико,
накъде ме отвеждат
и колко им струват онези
обещани палати и царства.

Да беше ме срещнал, разбойнико,
цялата златна и свилена,
с вплетени перли в косите
и избродирани фусти,
да бе ме погледнал, разбойнико,
между две бързи мигвания,
та после да си го знаеш –
защо и от какво е пусто.

Да беше ме срещнал, разбойнико...
А и знаеш ли, аз те помня.
Помня силния черен жребец,
с който надбягвахме вятъра,
помня лудите сънища, песните
и сърцата ни, дишащи волно,
и как нямахме друго - това ни бе
цялото наше богатство.

Да беше ме грабнал тогава!
Сега ме отвеждат, разбойнико...
Сега съм неземно красива,
в краката ми - свят...
и безбрежие.
Сега съм онази, която
я няма.
Която не помниш.
Която измисля разбойници.
Да беше ме срещнал,
да беше...

Светла СТАЙКОВА

Държа те в шепите на мислите си...

Държа те
в шепите на мислите си,
както бедняк - откраднатото в нужда.
След миг ще те нападна
хищнически
и ще забия
гладните си зъби.
Заситена и утолена, после
от сянката си
бързо ще побегна,
пропита с угризения
до кости
и от колиба кучешка -
по-бедна.
Ще се ветреят сивите ми дрипи,
ще се разпадам
до последно копче.
Поизостанала назад
ще хлипа
охлузена,
неразрешена...
обич.
След миг и ще...

Държа те в шепите
на мислите си.
А не смея даже
да те погаля.
Или да прошепна
това,
което няма да ти кажа...

Светла СТАЙКОВА

ХуЛитер Записан(а): Dec 24, 2003 Мнения: 226

ЛЮБОВНО

Ти си топчето в моята супа
Аз съм квадратчето на покривката
Ти си солницата дето не пуска
Аз съм оцетникът в края на масата
Ти си мушицата винена в него
Аз съм Бьоф Строганов покрай празник
Ти си горчицата гор-чи-ца след празника
Не прекалявай с горчицата скъпа
Не прекалявай с горчицата казвам

Аз съм стомахът на твоята язва

Г.Господинов

...

Във тъмното те виждам бяла,
разлистена над мен като върба.
Оглеждаш се в очите ми ето
аз тихо ставам на вода.

...

Най-трудната задача

Като къщички са очите ти.
Като къщички - двете.
Искам там да живея.
На прозореца - цвете.

Л.Станев

...

С пълен глас
любовта нагоре се понесе
и като светкавица избухна
докато разсъдъкът стаил се в своята мансарда
не посмя да си признае всичко.

С пълен глас
гарвановите орляци с кръв покриха
паметта за другите рождения
прекатурени сред светлината
в бъдещето от целувки изтерзано.

Няма тук несправедливост
и едничко същество дори на тоя свят да има
любовта ни прави своя избор без да си мени лицето.

Пол Елюар

...

Врати

Когато Бог затръшна и последната от раните,
които ти на тръгване забрави
да затвориш, рече:
Чукай и ще ти отворя...
Дълго чуках с нож в юмрука си.
Една след друга се отваряха вратите,
но зад всяка само себе си откривах -
с нож, забит в гърба.

Азис Таш

...

ХуЛитер Записан(а): Sep 20, 2004 Мнения: 357

Нямам ТОП за любовна лирика, нито картечница, нито гранатомет, но ако случайно открия непременно ще споделя.

Поздрав

ХуЛитер Записан(а): Sep 01, 2006 Мнения: 61

Stanislav написа:

Нямам ТОП за любовна лирика, нито картечница, нито гранатомет, но ако случайно открия непременно ще споделя.

Поздрав

Абе, момче, какви картечници, пушкала и други огнестрелни оръжия те гонят? Любовта е фина работа, за нея ти трябва лък, стрели и тям подобни (е, може и прашка в краен случай - ако си добър стрелец).

И за да не ме обвинят уважаемите администратори, че спамя темата, ще пусна нещо любовно.

ЛЮБОВ

Изглежда снощи е валяло дъжд
и затова са весели дърветата,
и паркът винаги един и същ
със хиляди листа и капки свети.

На пейката седи пазачът глух,
ще бъде смешно, ако го запитам
дали е чул, когато ти със друг
си минала под здрача и звездите.

Не се страхувай, няма да съм лош,
и ще разкажа тихо, но на себе си,
защо се разделихме и защо
днес пак съм уморен и малко бледен.

Сънувахме ли? Свиреше щурец,
и всяка дума беше тъй ненужна,
студени бяха твоите ръце,
а устните - затворени и чужди.

И някак изведнъж, за миг, разбрах
смехът горчив и погледа далечен.
В дълбоката внезапна тишина
аз знаех, че не ме обичаш вече.

Сега съм сам, но тъй е по-добре,
разбирам всичко и не те осъждам.
Вървя замислен в пролетния ден,
и може би съм малко тъжен...

Иван Пейчев

---------------

УНЕС

Говори, говори, говори! -
аз притварям очи и те слушам:
- Ето, минахме сънни гори
и летим над морета и суша...

Вляво кървава вечер гори,
вдясно тъмни пожарища пушат.
Де ще стигнем, кога зазори?
Този път накъде лъкатуши?

Там ли, дето свободни ще бдим
и ще бъдем два пламъка слети,
и в нощта, сред безбройни звезди,
като двойна звезда ще засветим?

- Ти не знаеш? Аз също не знам -
но води ме, води ме натам!

Елисавета Багряна

По повод Багряна-това ми е просто мечта-дано един ден го изживея...

Сребърна сватба

Погледни, ний сме вече и двамата стари,

младостта неусетно изтля.

Ето: първи сняг моито къдри прошари,

твоят поглед и благ, но без плам.

Преди много години, във този ден същи,

в недалечният южен градец

ти дойде и ме взе, и отведе от къщи,

и бе плах като бягащ крадец.

А пък аз се смущавах и спъвах свенливо

и непривичната дълга пола -

и говореха, толкова светло красива

не съм никога още била.

А на пътя от черква, как ясно си спомням,

една стара жена ни видя

и ни даде да пием от глинена стомна

ненапита чешмяна вода.

И затече водата - ту бистра, ту мътна, -

безпощадния земен живот.

Но скръбта и неволите свързват по-плътно,

а ний вкусихме не един плод.

Сега кротко говорим и гледаме мъдро,

и безмълвна надежда плетем:

пред прозореца нашият внук златокъдър

своя пръв урок гласно чете.

ХуЛитер Записан(а): Apr 20, 2006 Мнения: 194

Ето едни от любимите ми стихове, само че незнам авторите кои са.

Много мъже прекосиха животът ми- грешния
разделих с тях и леглото и хляба си.
Късно ще дойде оня, навярно насрещтния
сънищата ми от дете ограбил.
И ще намери само трохи и празни чаши.
Мъгливо утро в прозореца.
Илюзии, ласки уплашени,
анонимни думи и хора.
Дълго ще мълчи на прага застанал
той-единственият до днес насрещнат.
Внимателно ще влезе и странно
ще остане в живота ми грешен.
***

Ето-аз отново се завръщам,
тръпнеща, безсилна и отчаяна.
Рисковете са отново същите,
Аз и Ти прокълнати, но заедно.
Хрумване ли е, че се завръщам,
истина ли е, че те обичам,
любовта ти властно мъжка
повече ли е за мен от всичко?!
Още можеш ли да ме прегръщаш?
Приеми ме с всички стари дългове.
Обич искам щом при тебе се завръщам.
Всъщност-никога не съм си тръгвала.
***

Отидоха си толкова мъже-
без правото да се завърнат.
Сърцето ми-прегризано въже
си плаче тихо, както му отърва.
Подпряла на коляно своя ден
дописвам страница последна трета,
май съща е душата ми-съвсем.
Научи се.Научи се да крета.
Нима е имало живот отвъд гърба?
Въпросите валят немилостиво.
Оставам само с горда самота,
която никога не си отива.
***

Страшно ми е!
Толкова те искам,
че навярно няма да те взема.
Ти си колебание пред риска,
най-невероятното решение.
Ти си ми и виното и хляба
(старо е, но няма други думи).
Трябва да сме с тебе, а не трябва
дълго да стоиш с лице срещу ми.
Може би, защото ми се иска
най-невероятно да те взема.
Зъбите си потроших от стискане
себе си от тебе да отнема,
ала все не мога да успея
в себе си да те унищожа до края.
Или през сълзи ще се смея,
или ще се смея и ридая...
Сигурно била съм тъй орисана
не жена, а дишаща дилема.
Винаги да бързам да те стигна,
без да мога всъщност да те взема.
***
Среднощно

Аз съм.Нарочно в съня ти пристигам.
Как смееш да спиш спокойно?!
Слушай, окото ми няма да мигне-
и ще те разстрелям със спомени.

Тук съм.Стоя в средата на стаята.
Не посягай да палиш лампата!
Измориха ме разстоянията
и пристигнах така внезапно.

Аз съм и тук съм-това е главното
сега ще заключа вратата-
Как спиш на тази възглавница
/още пази дъхът на косите ми?/

Ето хвани ако искаш дланта ми-
/зная, че още я помниш/
цяла нощ в стаята с теб ще остана,
а утре можеш да ме изгониш.

Господи всичко е толкова ясно-
аз те обичам до лудост.
Само не викай така от щастие
ще се събудиш!

ХуЛитер Записан(а): Apr 20, 2006 Мнения: 194

PaparakaPV написа:

Бутилка стар коняк, за по-изискано...
пет приказки, за мода и за друго
един изтъркан виц, полуусмивка....
Открадната целувка. Първа.
Дежурното "недей" на женски глас,
с което всъщност те повиква
Две бели фигури от страст.
На голото легло, на сладка топлина,
на тиха музика.....
Почуква вече празната касета,
вие.....и всичко свършва.
А после, неизменната цигара.
Дими цигарата за двама
като жестока рана тлее.
Обичам те
ми казваш ти със своя неуверен глас
и молиш ме найстойчиво, страхливо
да ти повторя същото и аз.
Обичам те, а как да ти го кажа в тази
тишина.
Лъжа.
Защо ти е тази лъжа.
Прегръщам те, и те забравям.
Лежиме с теб коса в коса.
Целувам те, а тебе ли целувам.
И не че има друга и не че ти си
хлътнала по мен.
Просто това бе поредната игра.
В която търсихме любимия, любимата....
и все повече се отдалечавахме
от тях.

Много го харесвам това стихо, само дето не знам кой е авторът
Sad

(((

Папарак, автора е Иля Велчев. И на мен ми е любимо Wink

Гост

* * *

Докато разсейвам Главната
или се обездвижвам,
особено
докато се обездвижвам на терасата,
докато се припознавам
или се заслушвам,
особено
докато се заслушвам в назоваването ми,
докато монологизирам
или се усмихвам,
особено
докато се усмихвам едностайно,
докато изпускам кафето
или проветрявам,
особено
докато проветрявам фантазиите си,
докато се отнасям
или заспивам,
особено
докато заспивам и заспивам, и заспивам,
докато се гримирам
или обличам,
особено
докато обличам принадлежността си,
докато пера възглавници
или изцеждам,
особено
докато изцеждам сантимента си,
докато още много други неща
или все същите,
особено
докато все същите се случват без теб.

Красимира Джисова

Краси Джисова не вкарва в "употреба" думата любов и това я прави много интересна и различна. Не се самоизлива поетично и някак пристъпва без... да се натрапва с формулировки....

Хубави стихове четох досега, някои познавах вече, други - не. Тези, които ми идва да пусна сигурно ще минат много пъти посочените пет, не признавам такива топ-и, но засега само три ще постна.

Любовна песен

О, как душата си да спра така,
че твоята да не докосва? Как
над теб да я издигна, над нещата?
Аз бих желал сред някаква река,
изгубена течаща в тъмнината,
да я положа върху мирен бряг
докато в теб бушува глъбината.
Но всичко тук ни свързва - теб и мен,
тъй както цигуларят вдъхновен
две струни слял в един акорд чудесен.
Чий инструмент тъй здраво ни държи?
Кой музикант тъй властен е кажи?
О, сладка песен!

РАЙНЕР МАРИЯ РИЛКЕ

-

Не тръгвай надалече ни за ден,
защото този ден ще е безкраен
и аз ще чакам дълго, както чакат
на гарата задрямал нейде влак

Не тръгвай надалече ни за час,
защото всичкият блуждаещ дим и всички
безсъници в света ще се сплотят,
за да убият моето сърце

Да бъде сянката ти цяла върху пясъка,
да не отлитат твоите зеници:
не ме оставяй ни за миг любима -

защото в този миг ще си така далече
че цялата земя ще прекося с въпроса:
дали да чакам, или да умра веднага.

ПАБЛО НЕРУДА

-
и за кой ли път, но обещавам - не последен Razz

Балада за себе си след заминаването на Мария

Навярно мойте пръсти са студени,
но аз не мога вече да ги стопля.
Когато се събудя, ще си вече
заминала... Когато се събудя,
ще трябват много дни, за да си върна
лицето на света около мене -
на всички близки хора аромата -
сега не ми е нужна любовта им.
Като кама, забита във земята,
ще прозвъни самотното ми тяло.
И само любовта със силни длани
отново тъжната кама ще вдигне.
И аз отново страстно ще се врежа
в плътта на дните светли или тъмни.
Ще ме вълнува всяка нова среща
с цветя и птици, с хора и дървета.
Ще ме разплаква всяка чужда болка,
а всяко чуждо щастие внезапно
ще ми напомня бързите ти стъпки,
докато неусетно те забравя...
И аз ще се събудя. Ще потъна
в уханната вода на свойте нощи.
Небето - ярколюспесто - ще падне
във чашата ми като златна риба.
На своите приятели отново
ще подаря най-светлите си думи
и ще се смея, ще кънти в гласа ми
онази властна радост, че живея.
Жените ще минават с пъстри дрехи
и в бяло, ах, цветът на тишината,
една жена ще ме докосне кротко -
ще каже, че е мислила за мене...

Коя е тя? Къде е тя? Не зная!

Аз само зная, че дълбоко в мене
остана любовта, навярно утре
отново ще се влюбя. Трябва всички
да сме безумно влюбени, тогава
като децата мислиме красиво,
сънуваме звезди, говорим дълго
с дърветата като с любими хора.
Аз ще живея! Ще живея, както
човешката ми жажда повелява,
и всеки има право да осъжда
или приветства моите желания.
Аз няма да броя като монети
минаващите дни, ще правя нещо
не само да се храня, а да бъда
в приятелството на добрите хора.
И заедно със всички непрестанно
аз ще се боря със живота, който
ни ражда за любов, а после страшно
враждува с любовта. Ще пазя само,
ще пазя само своята усмивка,
готова да прегърне всички хора.

Когато я изгубя, ще потърся
в нощта отново своите приятели.
И ще мълчиме. Светлината звездна
ще ни притисне като златна плоча.
Ще каже някой, че не сме по-мъдри,
а просто, че сме деца. Тогава
случайна птица или само сянка
на прелетяла много ниско птица
ще възкреси едно червено слънце -
ах, веселото слънце в Анхиало.
Отново ще потръпна като в треска
при допира на твойта бяла дреха,
а в сенчестите улици отново
ще се разперят малките прозорци.
Плетачките на мрежи ще ни гледат,
ще се усмихват старите рибари,
ще се забравят - гларуса отново
ще налети и риба ще открадне.
Но ние ще вървиме много бързо
към пясъка, където ще изплува
като с голяма баладична лодка
една луна, която ще ми върне
и синьото море, от обещания излято.
И скромните цветя, възпяващи пръстта.
И птиците, отнесли двадесет и петото ми лято
далече някъде, далече някъдена края на света.

ХРИСТО ФОТЕВ

Гост

АБСТРАКЦИЯ
(репортаж от изложба)

Откриването на изложбата мина,
(както винаги)
с флигорни и рози.
И никой
така и не видя
картината,
която си струваше
всичките пози.
Забили нос
в коктейла пищен,
кавалерите носеха
пълни чинии.
А дамата от портрета
едва се усмихваше
с ботичелини
линии.
Бях се вторачил
в самата нея
като юноша
на плаж за нудисти,
когато усетих
сребристия шлейф
да ме загръща
наистина.
Сякаш се спускаше
от пейзажа златен
да ме откъсне
от всички
наоколо.
И само след няколко
несигурни такта
вече танцувахме
голи.
Как се смесваха
тонове с багри
и палитрата беше
пълна!
Докато ме пусна
в миг и избяга
като ударена
с мълния.
Беше влязла
отново в рамката,
а аз я гледах
(с една дума)
лудо.
И се въртеше
залата,
само че
беше
свършило
чудото...
Чинквеченто си казах,
е родено преди
от някое
по-добро
общество.
Строго погледнато,
тази абстракция
въобще не седи
до нито
едно
божество.

Ох, изкуших се, след Краси Джисова, накъде без атрактивния Антон Баев Smile

ХуЛитер Записан(а): Jan 09, 2004 Мнения: 2108

Нямам си топ ("Купи ми, мамо, топ!"). Пристрастията ми се менят според настроението и моментната нагласа. Появяват се нови фаворити, връщат се стари, чета с "други" очи незабелязани на пръв поглед неща.

Но ето едно , което ми доставя несъмнено удоволствие:

* * *

Александър С. Захариев

Тъгата на жените излязла през порите…
не могат да се саморазрушат
сякаш изпълняват мисия,
докато мъката не избие през очите им като рани
и не свие телата им до размера на големи сълзи.
Горда Тя преминава,
не докосва земята
върви по безплътни мостове –
жестока царица
от спазми
и сила.

От лицето на моята любима
взимам духа,
рисувам образи…

Връщам се при сърцата – прошепна –
ще опиша призраците на всеки дом,
голата гладка плът, потръпваща в мрака,
ще изпълня сънищата си с видения, топъл вятър,
а после студ разрязал скалите, дошъл с океана,
с китовете убиици и техните песни приветстващи декември –
последния месец.

Свличат се ледници, изпълват езерата; целуваме се – ухаещи на дим,
със измръзнала кожа
и брадата ми одрасква бузата ти до кръв
от най-силна прегръдка.

Тя е недокосната, далечна –
лилия –
мека като пръст,
чака ме да се слеем.

Моята любима ме смалява във дланите си
- заспивай, заспивай – шепти
и плаче.
Не пипа лицето ми
Тиха е,
крещи само часовникът.
Съживява ме.

През есенни алеи
върху големи капки дъжд –
намирам щастието
поникват гъби.

Тя не е видение,
не е проблясък преди сън,
има я в кръвта ми –
нейното – Здравей – е моят дом.
Не бих посмял да я опиша,
не бих я докоснал със думи дори,
но сърцето й тупти
до върха на пръстите,
които ще целуна.

Не мога да я нарека със име,
описвам лицето й като малък огън
една от формите на топлината –
част от щастието, запазено за мен.

Моето място е в пулса на ръката й.

Без време прекосявам всички пътища,
хладния вятър носи дъха ти
и изпълва сърцето ми със свобода,
защото има къде да се върна.

Над къщите летят лястовици,
изрязват рани върху покривите.
Само от небето могат да различат
колко си красива – като наводнение.

УСЛОВНО НЕРЕАЛНО

Какво ли щеше да бъде, ако не беше си тръгнала?...
Ако не беше заета и не гледаше в друга посока, ако не бързаше
или пък таксито не беше пристигнало или поне телефонът да беше звъннал... да беше изчакала...
Какво ли щеше да стане, ако беше останала?...

Щеше да видиш как влиза измокрен,
остарял от дъжда, побелял, попрегърбен и мъничко смешен...
Щеше да го познаеш... въпреки бръчките,
въпреки очилцата за четене, кацнали на върха на носа му...
Щеше да видиш, че пак си е същият,
пак така смешно кръстосва краката си,
пак така непохватно поръчва кафето,
пак е загубил ключа си и пак е забравил за някаква среща,
все така е разсеян и все е загледан някъде в себе си...
Ако не беше си тръгнала,
щеше да видиш как прокарва ръка по косите си
и отново да искаш да си оня вечно свличащ се кичур,
да му пречиш и напук да се галиш в ръцете му...
Щеше да искаш да бъдеш горещата чаша, която прегръща,
щеше да видиш, че пали цигара по същия начин
и както преди я забравя и все така е отсъстващ.
Пак си е същият... все така е несръчен, все е отнесен,
все така не се вписва в пространството...
Същите дразнещи навици - неподходящо облечен,
а не му пука от нищо - старите дънки, развлечен пуловер, зарязал е някъде шала си,
немузикален е, а барабани неритмично с ръце върху масата..
Ако беше останала,
щеше да видиш, че още носи халката на пръста си
и е същата, само изглежда някак огромна
като опора или представа, а може би връзка с началото -
присъствие, образ и спомен, обреченост в миналото,
или просто е знак за нещо наистина липсващо...
Ако беше видяла,
щеше да искаш да заровиш отново носа си в пуловера
и уж да те няма, а да бъдеш съвсем осезаема
прашинка в окото му - дразнеща, тържествуваща...
да плуваш в сълза и да целуваш очите му...
Щеше да искаш да си и прозрачно докосване,
и лъжата в съня, пак да си дишане и събуждане,
да си вкус на кафе и дим от цигара,
щеше да искаш да си невидима паяжина,
да плетеш неусетно илюзии...
Щеше да бъдеш отново една невъзможна красива измислица...
Нереално условие - ако беше се върнала...
Или ако изобщо не беше си тръгвала?

Антоанета ДОБРЕВА

ХуЛитер Записан(а): Mar 11, 2005 Мнения: 751

SMS

Ще взема да ти пратя с SMS
eдно парче от залеза на Варна,
ако се взреш във него с интерес,
невям и аз на хълма ще се мярна.

Прашасал пътник, ската превалил –
отива си денят... А аз се рея
самотен, безнадежден и унил
във празните пространства на дисплея.

Морето чорли своя сив перчем.
Бисквитено проскърцва плажът спитен.
Ще запокитя своя GSM,
ако не чуеш как рева с вълните.

Като в рисунка с въглен, не с молив,
за сетен слънчев лъч ли да се хвана?
Ще зърна ли – дали ще бъда жив? –
как идеш ти по сребърната пяна?

Ела, да видиш – на самия бряг –
във твоя чест – не с пясък, вар и камък –
със SMS-и в идещия мрак
за теб до небесата вдигам замък!

Валери Станков

Хм, трудна работа е да решиш кое ти е любимо... Rolling Eyes

Главно меню

Сдружение ХуЛите

Посещения

Електронни книги

Календар

Екипи на ХуЛите