Полет

Модератор Записан(а): Apr 26, 2010 Мнения: 658

Седи замислен пред университета с току-що получената диплома в ръка.
„Мама и татко ще се гордеят с мен. Винаги са искали да уча право, и ето, че най-после завърших като пълен отличник. Безсънните нощи си струваха, струваше си да се разделя с онова глуповато момиче, което ми повтаряше, че трябва да бъда поет. Е, може и да е била права – но все пак като юрист ще бъда доста заможен.”
Тогава мухата го видя. Знаете ги мухите – обичат да си врат носа навсякъде.
- И какво ще правиш с живота си? – попита мухата.
- Как какво – ще бъда богат. Тогава студентът осъзна, че говори сам на себе си. А беше сигурен, че е чул глас. Май от толкова учене беше започнал да полудява. Но му хареса да си приказва сам – поне знаеше, че винаги е в приятна компания.
Мухата кацна на рамото му.
- Виж какви красиви цветя! Не би ли написал поема за тях?
„Що за глупост” – помисли си той. „Поема? Тези мечти за кариера на писател ги оставих доста отдавна. Но пък цветята са истински красиви”
- От кога не си се разхождал бос по тревата? От кога не си слушал песента на птиците и не си гледал към небето?
- Как от кога? Преди няколко дни бях на терасата и гледах звездите, докато мислех за правосубектността на търговските дружества.
„Не знам кое е по-странно, това, че наистина не правя тези неща, или това, че ги обсъждам на глас”
- Хайде, разходи се в парка. Там има толкова красиви неща. Аз ще дойда с теб.
И той тръгна. Не знаеше защо. Мина покрай църквата, където имаше сватба. „Ако знаят колко са усложнени имуществените отношения в новия семеен кодекс… Дано да са сключили брачен договор.” Младата двойка обаче никак не изглеждаше притеснена, което го смути. Замисли се, че е на 26 години, а никога не бе мислил за свое семейство, освен през времето, когато изучаваше семейно право. „Какви са тези странни чувства? Сигурно е от вълнението, че завършвам”
Стига до парка. Покрай фонтана играеха дечица. Никак не ги харесваше. Бяха шумни, досадни и задаваха изключително неуместни въпроси. Мухата летеше над него.
Изведнъж нещо го извади от размислите му. Малко момиче с розова рокля и панделка в косите плачеше. Какво трябваше да направи? Без да знае защо той се втурна към детето и го прегърна, а то зарида неудържимо. Беше само и уплашено, сигурно се беше изгубило. „Кой я е оставил сама да търчи през този голям парк?” Тогава млада жена се затича към него. Взе момиченцето, което не спираше да повтаря „Мамо” и му благодари. Студентът се изчерви. Не го биваше много в социалните контакти.
- С какво се занимавате?
- Студент съм по право, всъщност днес завършвам.
- Оу, ясно – жената се завъртя и тръгна към отсрещната пейка с детето на ръце.
- Какво те прихваща – попита мухата? – Тя е красива, любезна и мила, а ти не можа да я заговориш.
- Аз съм студент по право, а не джентълмен.
- Не! Ти си писател! Ти си романтик, който обича живота, обича децата и обича света! В какво си се превърнал? Какъв е този живот, който спря твоя полет? Имаш мечти и идеи, които си забравил, но е нужно само да ги извадиш наяве, да ги поизтупаш от праха и да бъдеш отново онова щастливо хлапе.
- Прав съм – каза той, упорито вярвайки че говори със себе си. Приближи се до жената и й каза:
- Аз съм Йоан, поет съм, а вие имате очарователно дете.
В този момент тя го удари по бузата.
- Лазеше ви муха. Искате ли да пием по кафе?

Главно меню

Сдружение ХуЛите

Посещения

Електронни книги

Календар

Екипи на ХуЛите