Записан(а): Apr 13, 2004
Мнения: 1211
Място: София
Въведено на:
01 Мар 2010 14:27:46 »
Красавица написа: “Според теб, ангар, законите не трябва да се спазват, защото "те са инструмент на господстващите за запазване и увековечаване на тяхното господство."
Правилно си ме разбрала, Красавице, макар и не съвсем правилно да ме цитираш. Надстройката в държавата, част от която са правото и законите, винаги пазят интересите на господстващите класи. Но малцина имат ум да го разбират и смелост да ги разобличават и отричат, а още по-малко - да не ги спазват. Защото бият и убиват! Неподчинението е позволено само на гениите и поетите! Позволено не защото ще им се размине, а защото над тях няма власт, тях никой не може да ги застави да се подчиняват безропотно.
Едно от условията за развитие на човешкия талант е свободата на непослушанието. Геният се проявява обикновено в непослушанието. Непослушанието е неотменна черта на хората, които търсят и създават новото и в науката, и в изкуството.
Чел съм, че Николай Първи е искал да направи Пушкин послушен и че Пушкин е станал жертва на това отношение. И затова не е станал декабрист. Но аз не мисля, че са успели да направят Пушкин послушен, да го направят по-малко духовно свободен! А и Пушкин го е изразил много точно: “Гордись, и ты таков, поэт – и для тебя законов нет!” Пушкин вероятно визира законите на творчеството, но защо да не отнесем думите му и към юридическите закони – ако целта на тези закони е да задушават свободата?
Приятелите-декабристи не са посветили Пушкин в заговора си, но не защото са се страхували от него, а защото са се страхували за него! Като са разбирали колко ценен е той за Русия, искали са да го предпазят.
И ти, нарушавайки забраната да се използват груби лични обиди, се проявяваш като “творческа личност”. Но твоето непослушание не буди такова възхищение, както непослушанието на борците-антифашисти. Първо – защото залогът е различен. И второ – защото зад твоето неподчинение не стои вяра.
Вапцаров е проявил неподчинение, но той е вярвал, че животът, това озъбено, свирепо псе, ще стане по-хубав, по-мъдър. И друг поет антифашист, Цветан Спасов, е изгорял в борбата, но е бил уверен, че “илюзиите” му ще се сбъднат.
“Ала след дни - ела на гроба ми
и разкажи, че моите илюзии
се сбъднаха така разкошни!.."
И за тяхно /макар посмъртно/ удовлетворение, илюзиите им много скоро се сбъднаха.
Докато твоето неподчинение е безсмислено, безцелно, то не е съпроводено от вяра, че след нанесената му обида Ангар ще стане друг. То е било само от суета – да разкриеш себе си каква си.
petsto ХуЛитер
Записан(а): Sep 21, 2007
Мнения: 80
Място: Варна
Въведено на:
02 Мар 2010 22:44:34 »
Защо не трябва да се отнема човешкия живот
/ Моята истина за Вапцаров от религиозна гледна точка/
„Бог не е създал смъртта и не се радва, кога гинат живите,защото Той е създал всичко за битие …” се казва в Библията, по точно в [Книга „Премъдрост Соломонова” 1:13-14].
Също в Библията е казано: „Ала по завист от дявола влезе в този свят смъртта”.[ Книга „Премъдрост Соломонова”1:24].
Съвсем наскоро по Божия милост успях да видя и проуча архива,съдебните документи дело 585 от 1942год.,процеса срещу поета Никола Йонков Вапцаров.В този процес,като свидетели и призовани за свидетели са били цвета на интелигенцията –Елисавета Багряна,Симеон Радев,Елин Пелин,Трифон Кунев,Дечко Узунов,Райко Алексиев,Теодор Траянов,Стоян Чилингиров,Ран Босилек,Константин Щъркелов и политици от ранга на Никола Мушанов/бивш министър-председател/,д-р Атанас Москов и др.
Проучих спомени и факти около неговия живот.Безкрайно харесвам поезията му.Мъчно ми е ,че е бил прекъснат живота му само на 33 години.Доскоро не се знаеше,че е подал молба за помилване до царя.”Блажени милостивите,защото те ще бъдат помилвани” гласи едно от блаженствата.Колко добре е щяло да бъде,ако е бил помилван,не само той,а всички осъдени в процеса.
В историята няма „Ако”.Но ако цар Борис ІІІ лично бе дошъл на гарнизонното стрелбище,присъствал на сватбата на Антон Попов / един от другите подсъдими / и Росица / която прави отчаян жест да спаси любимия си с тази предсмъртна сватба / и бе помилвал всички осъдени,какъв акт на хуманност е щяло да бъде това.Бог е щял да оцени този жест.И може би съдбата на България би била по-различна.Но както знаем не става така.
С какъвто съд съдите,с такъв ще ви съдят – също ни казва Светото писание.Също казва „Не съдете,и няма да бъдете съдени …”[Евангелие от Лука 6:37].
Една от десетте Божи заповеди гласи „Не убивай”.И никой не трябва да се убива.Било в битка,било на война,било чрез съдебен процес,било без съд и присъда.
Сигурно звучи идеалистично.Но ето поетите Ботев,Дебелянов,Гео Милев,Вапцаров и милиони други люде,не е трябвало да си отидат от този свят така.И каква загуба за нацията и човечеството е това.
Чест е за писателския съюз,който прави всичко възможно да защити поета /добър или лош/ Младен Исаев,подсъдим заедно с Вапцаров в същото дело.Председателят на съда,полковник Младенов пише след произнасяне на смъртната присъда:”Същата присъда подлежи на изпълнение веднага съгласно чл.682,алинея нова ,23 юлий 1942год.”[том ІV стр.118,от архива на делото].Най-добре е човеците да не съдят,така е по Божия закон.Само Бог има право да съди.Но по човешки,никоя присъда не трябва да се изпълнява веднага.Даже се обжалват присъдите и се разглеждат на различни инстанции:районен,окръжен,върховен съд.Не съм юрист,но е така.Това е по-малкото зло.И на определени лица от властта е дадено право да помилват.И чак тогава присъдата се изпълнява.В много държави няма смъртна присъда.И правилно.Никой няма право да отнема човешки живот.А най е лошо да се отнема той чрез съд и присъда.Мнозина ще ми възразят.Смятат,че престъпниците трябва да се наказват жестоко и те ще се уплашат и няма да вършат престъпления.Но практиката показва,че не е така.Ето в Средновековието са убивали по особено мъчителен начин фалшификаторите на пари,крадците и др.,но това не е довело до намаление на престъпленията.После у нас след атентата в църквата „Света Неделя” са убити от властта много хора включително Гео Милев,Христо Ясенов,Йосиф Хербс и т.н,но това не довежда до нищо.Ето,убиват Вапцаров и много други хора преди 9 ІХ.А след тази дата също се избиват много хора.Сега болшинството смята,че ако се избият мутрите и се въведе диктатура нещата ще се оправят.Но не е така.
„ …И ще познаете истината и истината ще ви направи свободни”- така казва Бог.[Евангелие от Йоанна 8:32 ] А истината е в Библията и в Бога.И да знаем,че ние сме грешни хора.И да молим да ни помилва в името на Иисуса Христа,неговия единороден син,който бе разпнат заради нашите грехове.
Vaia ХуЛитер
Записан(а): May 04, 2009
Мнения: 100
Въведено на:
10 Мар 2010 13:17:04 »
Идеята за бог, който наблюдава, наказва или прощава е отвратна и човеконенавистна. Вапцаров се отвращава от тази идея и прегръща човека. За него човекът е центъра и смисъла, а бъдещето-раят.
И все пак това ново съзнание е ашладисано на здрава християнска подложка. Кои са "лошите"според него и кои "добрите" и защо той не раздава шамари налява и надясно , не съди.?Той не обяснява, защо животът е озъбено свирепо куче.Прочетете стиховете му от тази гледна точка и ги сравнете с тези на други пролетарски поети. В тях наистина има нещо християнско, но това не го прави християнски поет. Това е поезия на човек попаднал в капанаите на живота, който продължава да го обича, въпреки ударите на съдбата, който се бори и вярва , че в това има смисъл.
Това не е поезия на омразата , а на любовта, найвна и може би затова въздействаща, особено за своето време. Доста младежи "изгарят " в борбата, привлечени от романтичния и наивен идеал на комунизма, благодарение на неговата поезия. Както се казва, пътят към ада е покрит с добри намерения.
petsto ХуЛитер
Записан(а): Sep 21, 2007
Мнения: 80
Място: Варна
Въведено на:
04 Апр 2010 09:06:02 » Милост Божия
Защото Бог толкова обикна света, че
отдаде Своя Единороден Син, та всякой,
който вярва в Него, да не погине, а да има
живот вечен.
/ИОАН 3:16/
Да отдадеш Сина си
за да изкупи чужди грехове
като умре на кръст мъчително.
Едва ли някой от човеците
би го сторил.
- Що ни е грижа - биха казали,
както са рекли и за Юда Искариот.
Няма по-голяма обич от Божията.
Само трябва да повярваме.
Защото Бог е ЛЮБОВ.
Христос възкръсна.
Има вече живот вечен.
Смъртта е победена.
vasillazarov ХуЛитер
Записан(а): May 20, 2009
Мнения: 57
Въведено на:
04 Апр 2010 19:50:02 » Христос Воскресе!
Великден
Пролетта дойде отново
И донесе на света
Възкресение Христово,
Слънце, птички и цветя.
Бият радостно камбани
В градове и във села
И отекват разлюляни
Над гори, нивя, поля.
И зове ни тази песен
Да се подадем ръце,
Да речем “Христос възкресе”,
Да се чукнем със яйце,
Та да бъдем живи, здрави,
С бодри, румени лица,
И всеблагий Бог да славим
С чисти мисли и сърца,
Че прострял е той десница
И закриля всеки час
Всяка птица и тревица,
Мене, тебе, всички нас.
През ключалката наднича
и се хили на света-
той игричките обича,
но къде е любовта?
Три религии заложи
и се кефи на сеира-
Трепят се чедата божи
на уста със бог умират.
Що не слезе от небето
да го разпнем втори път,
да го хакнем във сърцето
простотиите да спрат.
И чия ли е вината
за това, че сме тъпаци
че ни мъчи суетата,
алчността за водни знаци.
Много лесно е вината
да припишеш на това,
що създал си на земята
сам със своята глава.
Там човек вися на кръста
зарад божата вина.
Той умря след кът` "възкръсна"
за да бъде светлина.
Той си тръгна и не седна
никога до бог отдясно-
скита се душата бедна
и не помни нищо ясно.
Ту целува кръста страстно
ту го мрази и презира
към смъртта го тегли властно
и за каузи умира.
Разпнат с вечните въпроси
днес е може би поет
свикнал кръста си да носи
не разчита на късмет.
Той е онзи, който влачи
този свят като Сезиф
и дори да си поплаче
той е бог,красив и жив.
Veshter ХуЛитер
Записан(а): Oct 10, 2006
Мнения: 136
Място: Тук някъде около, Луната...
Въведено на:
05 Апр 2010 21:23:51 »
...Сизиф...
Vaia ХуЛитер
Записан(а): May 04, 2009
Мнения: 100
Въведено на:
07 Апр 2010 11:36:37 »
artoa13 написа:
През ключалката наднича
и се хили на света-
той игричките обича,
но къде е любовта?
Три религии заложи
и се кефи на сеира-
Трепят се чедата божи
на уста със бог умират.
Що не слезе от небето
да го разпнем втори път,
да го хакнем във сърцето
простотиите да спрат.
И чия ли е вината
за това, че сме тъпаци
че ни мъчи суетата,
алчността за водни знаци.
Много лесно е вината
да припишеш на това,
що създал си на земята
сам със своята глава.
Там човек вися на кръста
зарад божата вина.
Той умря след кът` "възкръсна"
за да бъде светлина.
Той си тръгна и не седна
никога до бог отдясно-
скита се душата бедна
и не помни нищо ясно.
Ту целува кръста страстно
ту го мрази и презира
към смъртта го тегли властно
и за каузи умира.
Разпнат с вечните въпроси
днес е може би поет
свикнал кръста си да носи
не разчита на късмет.
Той е онзи, който влачи
този свят като Сезиф
и дори да си поплаче
той е бог,красив и жив.
Как мислиш,
ще ли победиш,
навъсен, мръсен,
зъл живот?
И аз
горя,
и ти гориш,
и двамата
се къпем в пот.
Но ти изчерпваш свойте сили,
слабееш ти,
отпадаш ти.
Затуй така жестоко жилиш,
в предсмъртен ужас
може би...
Тогаз,
на твойто място,
дружно,
ще изградим със много пот
един живот
желан
и нужен,
и то
какъв живот!
Хилядо години сме назад, хиляда години мракобесие и простотия, но нищо, животът побеждава смъртта дори когато е преоблечена в религия на спасението. Впрочем да не смяташ, че Вапцаров е изява на същата побъркана душица саморазпнала се на кръста с идеята да спаси народа си като изпълни писаното от слънчасалите пророци.Никой не е истината, пътя и живота, освен самият живот. Ако утре едните религиозни фундаменталисти решат да докажат на другите, че техният бог е измислица и им пуснат няколко термоядрени бомби, светът няма да се свърши.Дори всичките бомби да гръмнат, животът ще оцелее и ще започне наново и така докато слънцето изпепели планетата когато му дойде времето. Дори е възможно някакви човеци да оцелеят в ядрената зима и радиацията.И ако един смахнат президент хвърли атомните бомби над Хирошима и Нагасаки( http://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%90%D1%82%D0%BE%D0%BC%D0%BD%D0%B8_%D0%B1%D0%BE%D0%BC%D0%B1%D0%B0%D1%80%D0%B4%D0%B8%D1%80%D0%BE%D0%B2%D0%BA%D0%B8_%D0%BD%D0%B0_%D0%A5%D0%B8%D1%80%D0%BE%D1%88%D0%B8%D0%BC%D0%B0_%D0%B8_%D0%9D%D0%B0%D0%B3%D0%B0%D1%81%D0%B0%D0%BA%D0%B8 ) то каква е гаранцията, че няма да се намери друг откачалник, вярващ, че е от правата вяра хриситиенин. Ми те разхождаха императорът им като куче на каишка, та японците да го видят, че е човек като тях. Писнало ми е от фанатици, от фанатици които вярват, че някакъв бог си няма друга работа и се занимава лично с тяхното благополучие и има план за всеки страхлив тъпанар и хипохондрик. Ако някой го беше наистина грижа за нас, щеше да ни направи по-умни и дълголетни, та да има време да помъдреем и оценим живота както трябва. Защото хората и днес не го ценят и си го съкращават по безобразен начин и се изтребват и се натягат на въображаемият бащица от когото зависи вечното им битие. Източните религии поне не поставят човека в такава зависимост и не му вменяват вина, а му дават шанса да се усъвършенства без да разчита на милостта на някакъв бог. Нима човек може да е фанатик и поет, да е несамостойно продължение на нещо въображаемо, да зависи от чужда воля , да няма себе си. Вярващият човек за мен не е личност, защото е отстъпил своят суверинитет на нещо, което дори не познава от страх, който му е насаден в детството най-вероятно.Спорих веднъж с един такъв и той прати всички неверници в Ада. За него вярата и бог бяха над елементарната справедливост и човещината.- Е, викам му аз,-ако е толкова милостив, всевиждащ, всечувстващ и всемогъщ, как понася целокупният китайски народ и всите индийци да тънат в невежество и гинат в Ада. Не стига ли писъкът на клетите им души до ушите му.Що не слезе от тронът си и да го разпнат и ония, та да станат и те християни, що разчита на нищите духом като тебе да разнасяш този филм и обръщаш циганите в правата вяра?
За този човек станах въплъщение на Антихриста.
Да не говорим колко намразих на времето попа който каза , че трябва да кръстя овреме детето си, щото като умре, ще отиде в Ада.
Същият напълни махалата с бели циганчета и си умря на преклонна възраст като си попийваше с катетър в крачола. Омешването на боите е със сигурност богуугодно дело. Дядо поп беше синеок и имаше огромен
орлов нос с който като лешояд надушваше кой е на умирачка и коя циганка е разгонена. Природата май е по-мъдра от измислените божи заповеди. Ако хората не страдаха от расови , религиозни и други предразсъдъци, досега да са се размесили, защото противоположностите се привличат. Всичко, което ни разделя е от простотията човешка.Религиите са една от тези простотии.
vasillazarov ХуЛитер
Записан(а): May 20, 2009
Мнения: 57
Въведено на:
07 Авг 2010 12:45:48 » Поезията на постмодерното общество през погледа на християнс
Изкуството и в частност поезията, освен че е носител на естетическа наслада, през вековете е било съществен фактор за регулиране нормите на поведение и формиране на вкусовете на обществото. В историята на изкуството от периода на раннохристиянската поезия до началото на процесите на секуларизация етическият елемент в съдържанието на всяко творчество е бил критерий за стойността му, а изворите на морална сила са били в полезрението на творците. През този период фундамента на етиката са били християнските постулати и добродетели. Следствие на Просвещението, антиклиретиците най-съзнателно разрушават тези основи на етиката. Подлагайки на критика християнската църква, философите на Просвещението полагат основи на множество пътища, които се разклоняват от правия път на християнския морал. След като се получава плурализъм в нравствено отношение и в критериите за определяне на добро и зло, сред някои от творците започва да се задава въпросът: Защо трябва да се съобразяваме изобщо с доброто и злото? Последователно християнските морални ценности се изместват от уталитарността, полезността и ползата. Този процес намира своето отражение в изкуството и в частност в поезията. ,,Това, което трябва да се асоциира с понятието за постмодерен подход към нравствеността, е най-често празнуването на ,,смъртта на етическото”, на заместването на етическото от естетическото и ,,абсолютната еманципация”, която следва от това. Самото етическо е признато или осмяно като едно от типично модерните ограничения; „като окови, за които някога са мислили, че са необходими, а сега – излишни: още една илюзия, без която постмодерните мъже и жени спокойно могат да минат.” (,,Постмодерна етика”, Зигмунт Бауман).
Ние живеем в безпринципна нравственост, т. e. в нравственост без основи. Творците на модерни поетични творби демонстрират, че можем да живеем в такъв свят, въпреки че малцина от тях биха били готови да обяснят, ако бъдат запитани, какви са принципите, които ги направляват Известен интерпретатор на ,,постмодерната етическа революция” и застъпник за ,,постмодерното освобождение е Жил Леповецки (,,Залезът на дълга” 1992 г.). Той внушава, че нашето поведение се е освободило от последните следи на потискащите ,,безкрайни задължения” на ,,божиите заповеди” и на ,,абсолютните императиви”. Според него на съвременния човек не му е необходимо да се саможертва, да се саморазпъва на кръст, за да бъде верен на моралните си ценности. Идеалистите са се превърнали в прагматици и индивидуалисти, търсещи единствено пътища за по-висок стандарт на живот и съобразяващи се единствено от изискването за толерантност. Съвременният човек можел да допусне само най-оскъдна, ,,миниминалистична” нравственост.
Липсата на установена общоприета йерархия от ценности и норми трябвало да даде ,,свобода” на творците да се натоварят с трудната задача да избират сами. Тази перспектива вместо да открие множество от пътища, придобива изглед на ,,задънена улица”.
В съвременната поезия творецът избира теми, образи и сюжети сред много други, които е можел да избере, но в повечето случаи не избира такива, които трябва да оценява или съизмерва от етична гледна точка. Дори да има собствено отношение, става очевидно, че ,,полезното” не винаги е ,,добро”, или ,,красивото” не винаги е ,,истинно”. Повдигайки въпроса за оценка, възниква и въпросът за критериите, които разклоняват измерването, раздалечавайки спектъра на посоката. Някогашният единствен и неделим ,,прав път” на съответствието с християнските добродетели започва да се разклонява на ,,материално осезаемото”, ,,естетически удовлетворяващото” и ,,морално правилното”. Тезите могат да бъдат правилни в един смисъл, но погрешни в друг. На кой от множеството критерии да се даде предимство?
Съвременните хора като адресати на съвременната поезия ценят забавното и увеселителното. Скучните религиозни ,,реликви” са оставени за съхранение в миналото. За хората е по-интересно непознатото, новото и изненадващото. Всяка липса на изненада, на тайнственост и новост отвежда възприемането на творбата в естетическата далечина, щом новостта се превърне в познатост, а вълнението - в отегчение. С развитие на прогреса съвременният човек не само, че не разполага с повече свободно време (каквато беше целта на този прогрес), но вече възниква въпросът кога и как да си починем след прекараното свободно време. В условията на този интензивен живот, натоварващ ни не само физически, но и оказващ влияние върху нашата крехка човешка психика, съвременният човек възприема и поезията като един от продуктите на потребителското общество.
Съвременният човек е обект на интензивния информационен поток, той е затормозен, чете и слуша „по диагонал” без удостояване с внимание каквито и да са нравствени казуси. Още по-малко има нагласата да вникне в същността на материята, третирана от гледна точка на християнските постулати и добродетели, а и най-вече поради обстоятелството, че не е запознат с тях. Предпочитанията към такова изкуство, което не само да не задълбочава, но и изобщо да не ангажира мисълта води до все повече намаляване на почитателите на поезията.
Постмодерната представа за стойностна творба разделя отдалите се на поезията творци основно на две ядра, на две визии, на които те в повечето случаи остават верни.
Първата визия е, че поезията трябва да е елитарно и аристократично изкуство. Елитарността е затворена, модерният текст не се отваря за всекиго, не приема в пределите си неподготвения читател. Освен че модерната поезия по принцип е спряла да бъде полезна, тя става и неразбираема. Наблюдаваме стремеж в тези поети да бъдат загадъчни, да отменят и зачеркват действителността, да ползват изразни средства под формата на собствен тайнствен език, техният текст и мисъл изглеждат необясними, фикционални, ирационални и неартикулирани. Такова творчество разколебава и отменя действителността, зачерква я. То е изкуство недействително и отвъд реалиите и несъизмеримо с реалните локуси, топоси, понятия и граници. Авторът на елитарна поезия не желае да бъде харесван от масовата публика, текстовете му да бъдат достъпни, защото това според него е белег на посредственост.
Втората визия е, че поезията трябва да бъде достъпна и обслужваща - в смисъл да e интересна и забавна за читателя. Творците от това ядро в повечето случаи окончателно изпъждат стила и нормата и сменят ценностната вертикала с хоризонтала. Стълбата на Яков, по която възхождат и снизхождат Ангелите Божии и по която Светият Дух въздига праведниците, сега е повалена на земята, превърната в хоризонтален модел на супермаркета, където наред със сакрални образи и атрибути са в съседство порнографията, срамежливо наричана еротика, и където неща от най-различен вид и род присъстват, равностойни по своята безсмислица и актуалност. Такава, прикована към земята поезия е ,,ориентирана към обслужване на също такива, пъплещи в земния прах първични човешки инстинкти”.(Олеся Николаева) Красноречив пример за така характеризираната поезия е тази на Чарлз Буковски, а някои поети за да са харесвани и аплодирани от масовия читател, подражават на този техен американски събрат и други подобни чуждестранни поети.
Критериите стават прерогатив на субективизма: ,,харесва ми – не ми харесва”. Опозициите между добро и зло, ,,хубаво”, ,,художествено” и ,,бездарно” се снемат; на тяхно място се настанява двойката: ,,интересно – неинтересно”. Творците гледат на моралното привързване на творбата си като на анатема: то премахва свободното движение на вниманието. Моралната позиция и още повече тази, произтичаща от християнските постулати, се приема като окови пречещи на отплуването – същността на естетическото пространство. Обсъжданите поетични творби са съобразени с потребителския подход на потенциалния читател - подход подобен на потребителя в консуматорското общество, който е свикнал всичко да му е подготвено, сдъвкано и ненарушаващо неговия както физически, така и мисловен комфорт. За да отговорят на нуждите на подобни читатели, творците поднасят творби за масова ментална и емотивна консумация.
И двете тенденции абсорбират чужди инвазии, и за двете единствената цел на изкуството е да бъде само по себе си цяло и завършено, важното е тялото на езика да бъде оформено, извайвано, структурирано, моделирано вътре и спрямо самото изкуство. И двете водят до обезкултурване на нацията – първата със своята неразбираемост, екстравагантност, имагинерност, довеждащи до херметичност на поезията; втората – до духовното принизяване.
Модерната епоха, стигайки своя етап на самокритика, а също така и на самоотричане, е преминала в своя саморазрушаващ се процес, наричан ,,постмодернизъм”. Разглеждайки от чисто етична гледна точка модерността, стигаме до вярването, че объркаността на човешкия свят е временно и поправимо състояние, което рано или късно ще бъде заместено от подреденото и систематично управление на разума; а същността на постмодерността се състои в пълното разбиране, че изпитан универсален и непоклатимо установен етически кодекс, който да замести огромната празнота, получена от непризнаването на християнската етика, никога не ще бъде намерен. Ето защо е съвсем естествено да се върнем към началното, изконното, на което не сме могли да намерим алтернатива – да се върнем към традиционното, към християнската етика. И постмодерността вместо залез да се превърне като изходна позиция към възраждане на нравствеността.
Калин Михайлов в своята статия ,,Съвременна православна поезия” се спира на въпроса благоприятни ли са съществуващите в момента условия в България за създаване на православна поезия. ,,Мисля, че в момента в България е налице благоприятна като цяло и уникална (т. е. несрещана в рамките на повече от половин век, а може би и повече) духовна и интелектуална ситуация, съответстваща в някои свои измерения на културната ситуация във Франция от края на XІX и началото на XX век. Имам предвид това, че в различни университетски и извънуниверситетски кръгове се манифестира все по-отчетливо присъствието на вярваща интелигенция, състояща се от хора с различна професионална ориентация (философи, филолози, писатели, историци, художници, издатели, журналисти, лекари и др.; богословите не би трябвало да се сърдят, че ги слагам на последно място). Смятам, че наличието на такава интелектуална общност е жизнено важно за съществуването на християнско изкуство изобщо и в частност – на добра православна поезия.” (в. ,,Култура”, бр. 40 от 13. 10 2000 г.)
Поетичните творби с християнско съдържание и християнска нравственост могат да поднесат в морално отношение алтернативи на масовата култура. Вдъхновени от романтиката на канона, те могат да стигнат до сърцето на читателя.
Естетическото и етичното като форма и съдържание на поетичната творба, а и разглеждани като врагове, могат да живеят в мир или дори да си съдействат, да се подпомагат и да се подкрепят. Моделът на ,,успешната любов” e най- красноречивият пример за такова съдействие: уважението към неизвестното в любимия, култивирането на разликата, подтискането на собственическите склонности, отказът от смазване на автономията на любимия. Защо не сред съвременните поетични творби да няма такива, които по своето съдържание да са в синхрон с духа на християнската световност, в синхрон с необходимостта от напредване към Доброто, Справедливото? Поезията като средство за създаване на трепет и вълнение в сърцата на своите почитатели, когато е стойностна в християнско-етично отношение, има възможности за вътрешна и спасителна промяна на читателите. Ако в образователната система се изучават, тълкуват и дискутират произведения с нравствено-християнско съдържание, може да се постави един изходен пункт към метаморфоза на обществото – чрез съчетание на личната и колективна отговорности на свободни личности с християнско самосъзнание.
Светът не започва с Христос.
Основните морални ценности са плод на натрупване на опит закодиран в културата и религията на даден народ. А махалото се люлее от едната крайност до другата от незапомнени времена.
Въведено на:
04 Сеп 2010 12:53:31 » Християнските добродетели в поезията на Пушкин
Пушкин е представител на романтизма и християнския реализъм. В своята конщунствена младост поетът с присъщото си присмехулно отношение към житейските проблеми и истини, написва в антично-езически стил не една творба в които наслагва антични реминисценции, мотиви и сюжети над библейските. През лицейския период, а и по-късно подражавайки на Волтер, пише редица пародийни , кощунствени и цинични стихове и профанизира евангелски разкази и библейски легенди. Творби като ,,Монах”, 1813; ,,Гавраилиада”, 1821; „Христос воскресе”, 1821; „К+++”, 1826 той сам определя като лудории.
В цялостното творчество на Пушкин личи неговото повлияване от френската литература. В ранното си творчество той е завладян от Волтер, Дидро и др., които внасят колебания в неговата християнска вяра. В един такъв момент, когато се е чувствал невярващ, изглежда е написал стихотворението ,,Безверие” 1817г. В него описва страданията на невярващия човек. Личи си, че в това лирично стихотворение Пушкин излива собствените си преживявания.
Напрасно в пышности свободной простоты
Природы перед ним открыты красоты;
Напрасно вкруг себя печальный взор он водит:
Ум ищет божества, а сердце не находит.
Това стихотворение е показатерно, че ако в известен период от живота си той се е съгласявал с някои западни творци, че няма Бог, то това той е отчитал като ужасен факт, който изобщо не му се харесва.
Състоянието на Пушкиновото съзнание в този период от живота му най-добре е определен от В.С.Непомнящий: ,,Пушкин все пак е вярвал в Бог. Той е разбирал много тънката граница между личността на човека и неговата душа. Тези понятия често се сливат в едно, но Пушкин знаел, че те са различни. Това е точно такъв случай, за когото Тертулиян говори, че душата на човека по самата своя природа е християнска. Душата на Пушкин винаги е била християнска, просто той до тогава не знаел това или не искал да признае”. През 1824 г. когато работи над ,,Борис Годунов” той го написва така, че и най-малкото съмнение не остава в това, че това произведение е написано от православно-вярващ човек. В това произведение Пушкин описва руската история така, както тя не би протекла, ако Бог не съществуваше.
След написването на ,,Борис Годунов” Пушкин променя своите политически пристрастия като става монархист или както той сам се нарича – либерален консерватор.
В своята зрялост и по-късен период от творчеството си Пушкин бавно, чрез противоречиво колебание върви към необходимостта от разбиране на своето избранничество да се отдаде на сериозни социални и философски теми, които той пречупва през своето християнско съзнание и творческа индивидуалност.
Произведението ,,Село” свидетелства за съхранените дълбоко в същността на поета нравствени добродетели. Отношението към труда е боговдъхновено:
Сменят се пред мен картините омайни
На двете езера просторите безкрайни
С белеещ платноход над сините вълни
Оттатък – хълмите, а между тях – нивята,
Къщурките в далечината
И бродещи стада в крайречните низини,
По-долу – плевници, на мелници крилата –
Следи на труд и на честити дни ….
Той леността унищожава
И буди страст за труд у мен
В същото произведение поета предлага постигането на повече свобода и права на народа не по революционен път а чрез законни царски реформи
Кога ще видя аз страната ни спасена
По даден царски знак от робския хомот
И ще изгрее ли зората въжделена
Над просветения неугнетен народ?
На 20 години осъзнава празнотата на своя живот, безмислието на празните наслаждения и пороците които обсебват душата, свободата и човешкия живот.
Аз диря нови впечатление
И бягам днес от тебе, край рожден,
От вас, другари в празни наслаждения
На младостта,уви отминала от мен!
И вас, избранички в порочни заблуждения –
Заради вас аз жертвах слава и покой,
Душата, свободата и живота свой –
В ранната си младост написва безнравствени произведения, неговия лиричен герой дори става убиец (Черния шал 1820), но много скоро ще признае, че в моменти на тъга демон се промъква в неговата душа (Демон 1823), който влива отрова в сърцето му. Демонските чувства и язвителните му думи чернят Божия промисъл и сквернят прекрасното. Нравствените устои на поета, дължащи се на християнското възпитение му помагат да изостря своите сетива за разпознаване на демона и демонското. Той не му позволява да обсеби душата му и да позволи на устата си да станат проводник на демонското презрение, а на сърцето си да се изпълни с неверие в любовта и прегърне омразата. Не ще позволи на демона да му пречи да благославя Божието творение.
Пушкин разбира своето богоизбранничество и това е отразено в стихотворението му ,,Пророк”. Характерно за избранниците - пророци е духовната чистота, която се постига чрез мъки (страсти). Така както огънят обжарва ръждясалия метал, подобно мъките пречистват душата. Пречистването е драматично изпитание за личността. Авторът не случайно избира пустинята като подходящо място за своите пречистващи страсти. В творбата Пушкин използва библейски сюжет. Самият Христос както се казва в стиховете на Светото писание избира пустинята, за да се пребори с изкушенията на дявола. Спасителят престоява в пустинята 40 дни без храна и вода, за да пречисти душатта си. Изкушенията на тялото от които се възползва Сатаната, разчитайки на тъмната страна на човешката природа, изправя лирическия герой на кръстопът и именно там го навестява шестокрилия ангел.
Измъчван от духовна страст,
се влачех аз в пустиня тъмна
и ангел шестокрил със власт
над моя кръстопът разсъмна.
Ангелът е Божествен пратеник, който изостря сетивата на лирическия Аз, за да усеща и вижда истината.
И с леки като сън ръце
докосна моето лице.
Зениците ми заблестяха
със поглед на орлица плаха.
Докосна моя слух
със звън – и аз видях и чух:
Развитите сетива му помагат да разбере предишните заблуди и празнословие. Наричайки езика си ,,грешен” и ,,проникнат от слова лукави” красноречиво говори за покаянието си за прежни негови творби, на които гледа вече като плод на заблуди.
И от устата ми след миг
изтръгна грешния език,
проникнат от слова лукави,
и после в нямата уста
на змийско жило мъдростта
с десница кървава постави.
Така определен произхода на мъдроста от ,,змийско жило” потвърждава думите ня Гьоте: ,, Не раздирайте завесата на битието, защото гледката е неприятна…” Призванието на мъдреца изисква отговорност. Това призвание е от Бога, който е направил своя избор. Поета нарича Божията ръка ,,десница”, като по този начин изказва своето признание за неговото всемогъщество. Накрая в стихотворението става ясно, че лирическия герой няма друга алтернатива, освен да вижда, слуша и разбира Божията воля. От тук насетне тази Божия воля ще пламти в сърцето му и като Прометей той ще запалва Божията вяра в хорските сърца.
И Бог ме позова на глас:
,,Стани, пророк, и виж, и слушай,
и волята ми разбери:
с думи по вода и суша
човешките сърца гори!”
Християнската вяра покрива един голям периметър от поклонници. В християнската общност търсят и намират място както аскетичните отшелници на толстоизма и квакерите, така и смелите рицари кръстоносци борци срещу враговете на християнството. Избора на рицар-кръстоносец за свой лиричен герой е недвусмислено доказателство, че Пушкин съхранява дълбоко в душата си именно тази крайна християнска философия. Подобно на творбите от рицарската поезия неговото стихотворение ,,На земята рицар беден..” 1829 г. възпява духовното пречистване на рицаря, за да стане достоен да посвети живота си на св. Богородица. Когато умира от любов и скръб в своя замък-затвор пристига злият дух да присвои душата му, но Христовата майка го спасява и приютява в Божието царство:
Но Пречистата най-честно
в тоя миг го защити –
и във царството небесно
своя рицар приюти.
Преклонението пред христовата св Майка е изразено и в сонета ,,Мадона” 1830 г. Пушкин предпочита да бъде ,,вечен зрител” на една единствена картина – тази на ,,Пречистата и благия Спасител”. Епитетите които употребява автора говорят най-красноречиво за представата, която той е изградил по отношение на тях. Поета се вдъхновява от величието на светата Дева, нейната чистота, невинност и святост и ,,мъдрите” очи на младенеца.
Сред своя бавен труд и в глухия си кът
Бих искал на една да бъда вечен зрител,
Една-единствена да бди, тъй както бдят
Над мен Пречистата и благия Спасител –
Тя с величие, той с мъдрите очи –
Тъй както кротки бдят сред слава и лъчи
В Сион, без ангели, под палмите на склона.
Получих всичко… Бог чрез свойта доброта
Ми даде тебе в дар, в небесен дар, мадона,
Най-дивен образец на дивна красота.
Наричайки Господ ,,добър”, Пушкин с израза ,,получих всичко…” и ,,небесен дар” изказва вълнението което е изпитал от прекрасното художествено творение. Господ е добър защото му е дал възможност да се радва на тази картина, а също и способността му не само да я гледа, а да я вижда. Красотата на мадоната е дивна и неземна. Тя е плод на фантазиите на художника, който трябва да си представи най-красивата, най-чистата и най-одухотворената девойка, която Бог е избрал, за да я удостои за майка на Неговия син. Така и в поета е отразена тази божествена красота, несравнима с нищо земно.
В стихотворението ,,От лудост да ме пази Бог” Пушкин разглежда тезата за свободата. В първата част на произведението той използва антитезата като отъждествява свободата с деградивната същност на пороците:
в полята волно бих летял
и като вихър побеснял
бих къртил дървеса…
Споменатата антитеза се използва за да подси основната и правилна теза във втората част на творбата, а тя е, че привидната свобода на лудостта превръща лиричния герой в роб на тази своя лудост. Пороците, когато обсебят душата са най-тъмното робство за човека. Робството на душата е много по-тежко от телесното робство.
А през нощта ще чувам аз
не славей, пеещ с ярък глас,
не шепот на бреза –
а скръбен вик на мой другар
и груба реч на тъмничар,
и звън на железа.
През 1836 г. Пушкин записва думите от проповедта на архиепископ Георги Кониски: „За молитвата постът е същото, каквото са за птиците крилата“. В последната година от живота си той отпечатва в „Съвременник“ ред анонимни статии за традициите на християнството, за отците на Църквата, за руските светии и за Книгата на книгите: „...тази книга се нарича Евангелие – и такава е нейната вечно нова прелест, че ако ние, преситени от света или отдадени на униние, я отворим случайно, вече не сме в състояние да се противим на нейната сладостна увлекателност и се потапяме с цялата си душа в нейното божествено красноречие“ („Об обязанностях человека“, 1836).
В същата статия се дава много висока оценка на проповедта на Христос: „...малко са избраниците (даже и измежду първоначалните пастири на Църквата), които са се приближавали в своите творения до кротостта на духа, до сладостта на красноречието и до младенческата простота на сърцето в проповедта на Небесния учител“.
Пушкин използва християнските топоси в творчеството си. В духа на онова време неговото възпитание е религиозно и то е дало съществен отпечатък върху поезията му. Изключително добре запознат с християнската терминология и раннохристиянските литературни творби той пресементизира и виртуозно играе с перифрази и реминисценции.
С еднаква пластичност и лирични стихове поета създава както прекрасния Рай, така и мрачните ужаси на Ада.
В „Ангел”, 1827, което е едно откровено християнско по дух произведение, едноименния нежен божествен персонаж се противопоставя на мрачния и деструктивен демон. С типичната си шеговита оригиналност Пушкин пресъздава картина в която ангелът сияе, а демонът, измъчван от злобно съмнение, „за първи път бе обладан” „от неволно умиление”. Във великолепни стихове Пушкин въплъщава идеята за примирението – основния и най-важен християнски добродетел.
В лириката на Пушкин е създадена и картината на ада. В цикъла от две части „И тръгнаха напред – от страх съм онемял”, 1832, и „И страшни демони със демоничен смях”, 1832, отново шеговито се подражава на великото творение на Данте. И двата откъса рисуват много релефна и изключително зловеща картина на адските мъчения. Вергилий показва на поета как дяволът пърли на огъня безжалостен и зъл старик-лихвар. Подтискаща е гледката, когато поетът изобразява „страшни демони със демоничен смях”, прииждащи „като мравуняк в тъмнината”. Дяволите разжарват огнено кълбо, „демонският рой отива” „след нови жертви”.
Преди да бъде убит поета написва няколко стихотворения, които са известни като ,,Евангелския цикъл на Пушкин”. В тях той използва библейския мотив за страстната седмица. Тези произведения са написани около 5 юли 1836г, но той в спомените се връща към чувствата си които е преживял през времето на отминалия великден и възкресение, когато в провежданата особено тържествена неделна литургия се споменават събитията през страстната седмица.
В стихотворението „Отцы пустынники и жены непорочны“ Пушкин прилага почти дословно византийската молитва на Ефрем Сирин. Произведението се състои от две части – подход към молитвата и собствената молитва. Стиховете в първата част свидетелстват за желанието на Пушкин да предаде точно своето душевно състояние. Молитвата на св Сирин, която поета перефразира е избрана не случайно. Тя е единствената която се повтаря през дните на целия Велик пост. Изборът на тази молитва в качеството си на покайна се обяснява с това, че тя съответства на състоянието на душата, което трябва да владее благочестивия човек в дните на великденските пости: съзнание за лична греховност и падение на духа, предшестващи неговото пречистване и просветление. Именно това състояние е подчертано с епитета ,,падшый”, което в контекста на стихотворението означава и ,,грешен” и ,,духовно смирен”. Това произвидение изразява преломен период в късното и зряло творчество на поета, когато идва времето да осъзнае, че профанизирането на сакралното, както и ползването му като обект на забавление е празнословие, което води до празнота в душата. Пушкин, подобно на завърналия се блуден син се обръща към Бога с признание (Владыко дней моих!) към когото е изпитал нужда да се помоли. А изхождейки от творбите на по-ранното му творчество виждаме, че той наистина е имал за какво да се покае. Това произведение е показателно за неговия възвисен вече дух. Молбата отправена към Бога да му даде зрялост, да го предпази от прегрешения, както и да не осъжда другите, говорят убедително за неговото смирение и духовно прераждане.
Отцы пустынники и жены непорочны,
Чтоб сердцем возлетать во области заочны,
Чтоб укреплять его средь дольных бурь и битв,
Сложили множество божественных молитв;
Но ни одна из них меня не умиляет,
Как та, которую священник повторяет
Во дни печальные Великого поста;
Всех чаще мне она приходит на уста
И падшего крепит неведомою силой:
Владыко дней моих! дух праздности унылой,
Любоначалия, змеи сокрытой сей,
И празднословия не дай душе моей.
Но дай мне зреть мои, о Боже, прегрешенья,
Да брат мой от меня не примет осужденья,
И дух смирения, терпения, любви
И целомудрия мне в сердце оживи.
Стихотворението „Отцы пустынники и жены непорочны” противопоставя греха и добродетелта. Особено внимание в стихотворение е обърнато на борбата с ,,любоначалием” (властолюбието). На този грях е дадено следното определение: ,,змей сокрытой сей”. Чрез поантата на стихотворението ,, И дух смирения, терпения, любви/ И целомудрия мне в сердце оживи” молитвата завършва със спокоен, умиротворяващ стих, произнесен, като че с едно дихание. Тук е изразена личната истина на поета – една концентрирана мъдрост - известна от времето на раннохристиянската литература и от времето на Ефрем Сирин, в която препознава дълго търсения нравствен идеал. До края на творчестския му период тази истина ще е негово лично кредо. Смирението,търпението и любовта носят покой в душата на човека, защото са пречистваща сила. Те са топлина за душата, оживяват сърцето и са фундамента върху който се гради целомъдрието. Поета моли за своя смирен дух, търпение, любов и целомъдрие не само защото ги счита за изначално присъщи на човешката природа, а защото това са основните християнски добродетели (Христови благословии).
В поетиката на романтизма се наблюдава сближаване на изкуството и религията, при което поетическият текст често се възприема като равносилен на молитва. В „Отцы пустынники...“ обаче Пушкин следва не романтическия, а по-стария, средновековен канон за изкуството, според който подражанието, а не изобретателността представлява най-висшето достойнство на изкуството. Запазвайки Сиринския основен мотев, интонацията и композицията, Пушкин избягва греха на празнословието и заедно с това не се лишава от своето поетическо майсторство. Като написва това стихотворение Пушкин смирено се присъединява към „множеството божествени молитви“, сътворени от „отците пустинници и непорочните девици“, като повтаря в своето собствено вдъхновено изкуство техният духовен подвиг.
Стихотворението „Как с древа сорвался предатель ученик“, наричано още „(Подражание италиянскому)“ е почти изцяло преработка на сонета на италианския импровизатор Ф. Джани „Sopra Guida“, която възпроизвежда по френския превод на А. Дешан „Supplice de Judas dans l'enfer“, Тук се развива темата, започната в „Отцы пустынники...“ на основата на контраста: на предаността е противопоставено предателството; на устните, произнасящи молитва – устните, изгорени от целувката на сатаната. Следвайки църковния календар „(Подражание италиянскому)“ ни отвежда от дните на Великия пост към Страстната седмица, към предателството на Иуда (четвъртък) и към неговото самоубийство в утрото на Разпети петък (Мат. 27: 1 – 5). Изключително ярко образно и със силно вътрешно чувство оживява вечния грешник и символа на предателството – Юда, оживяват фрески изобразяващи Страшния съд, а динамиката усилва това впечатление. В произведението се ползва библейския сюжет за предателството на Юда, който целува Христос часове преди да го предаде за тридесет сребърника. Пушкин описва тази целувка като ,,изгаряща” и от ,,сатаната”. В това стихотворение обаче дяволът няма почти нищо общо с романтическия демон-изкусител. Пред нас е истинският, в теологическия смисъл на думата, дявол. За разлика от Джани и Дешан, дявола на Пушкин не причинява физическа болка, неговата роля е от духовен порядък: той възкресява Иуда. Затова и езикът на Пушкин в обръщенията си към него е изпълнен с архаическа достолепност:
Дявол прилетел, к лицу его приник,
Дхнул жизнь в него, взвился с своей добычей смрадной
И бросил труп живой в гортань геены гладной...
Подобно на божествената йерархия е изградена и адската. Върхът й възглавява сатаната. Пушкин изобразява „проклетия владика“, приповдигащ се от престола, в цялото величие на неговото сатанинско могъщество. Неизменният кикот на дребните бесове е ехо на неговото високо веселие, което изобразява неговият лик.
Въвеждането на такава адска троица (Сатаната, демоните и бесовете) в стихотворението позволява на Пушкин да представи драматическите събития в тази мистерия стъпаловидно, в три действия, при което всеки път Пушкин задълбочава изтезанията на Иуда, а едно от тях е как „с целувка изгаря устните“.
Сатаната е пожелал Божието творение, но в неговите представи то е изродено в неговвата противоположност: целувката се превръща в инструмент на предателството, възнесението се обръща на низвержение, животът – в смърт, наградата – в наказание, любовта – в ненавист.
Противопоставянето на двете сили поражда дълбинния смисъл на парадокса, който пронизва цялото стихотворение до най-малките подробности. Отделните фрази, думи, даже и морфемите едновременно принадлежат, като че ли на два свята – сатанинския и божествения. Словосъчетания като „предател ученик“, „жив труп“, „проклет владика“, „с целувка изгори“ носят в себе си своето собствено отрицание. Употребата на думи с положителна окраска в изкривен контекст унищожават тяхното свещено значение и създават усещането за гротеска и кощунство.
Подобно на Дантевия Ад, в това стихотворение Пушкин използва определени думи с тройни съгласни и с които се получава какафония. По този начин формалната структура подсилва смисловата, като внушава дисхармонията която цари в Ада.
В по-отвлечен план стихотворението на Пушкин може да бъде разгледано като философско размишление за природата на злото и за съотношението на властта на сатаната и на Бога. Християнската теология отхвърля манихейския дуализъм. Сатаната също е божие създание и като такова притежава свободна воля, която поражда зло. Предавайки Бога, той тласка човека да повтори този грях..
Следващото стихотворение от евангелския цикъл „Мирская власть“ частично се основава на текст от Евангелието. Централен образ в това произведение е Христос. В него също става въпрос за предателство, но това на светската власт. В произведението е показана драматизацията на конфликта между светската и божестввената власт. На мястото на светите жени Дева Мария и Мария Магдалена са поставени два ,,грозни часови, които с присъствието си оскверняват тайнството на разпятието. За да покаже светотатството на светската власт Пушкин използва иронически сравнения и метафори, в които свещените предмети се оскверняват с думи от нисш порядък. По този начин „крыльцо” (веранда, порта) се съпоставя с Кръст, „Божество” се снижава до „градски управител” (правителя градскаго), „двете жени” (две жены) са заменени от „двама часови” (два грозных часовых). „Разпятието” се нарича „казнью” (наказание) и се сравнява с „казенной поклажей” (административен инструмент). Показвайки грубата намеса на светските власти Пушкин прави паралел на предателството на Юда с това на светската власт. Произведението показва нищожеството на светската власт в сравнение с Божествената. Макар, че в стихотворението нито един път не се споменава думата ,,власт”, той дава за светската такава убийствено-унищожителна оценка. Повода да се напише стихотворението „Мирская власть“ е отклик на конкретно срамно събитие и се обяснява от П. А. Вяземский. По време на страстната седмица в Казанския събор ритуално се изнасят за поклонение два символа – кръста и плащеницата. Те се охранявали от двама войника, които заставали като часови пред тях. Това се отнася за три дни от страстната седмица – в четвъртък целия ден и в началото на петък се внася в храма кръста, който е символ на разпятието на Христа. След това се внася плащеницата, която замества кръста и е символ на смъртта. Последният откъс (стихове 11 – 22) се явява язвителна филипика против светската власт: на всеки реторически въпрос „за какво?” („к чему?”) се подразбира отговорът „няма защо”. Понятието „светска власт” предполага съществуването на друга власт, за която говори Христос: „Моето царство не е от този свят” (Иоан 18: 36). Поета показва нищожеството на светската власт в сравнение с Божествената като използва няколко символни думи - ,,божество”, ,,владика” и ,,царя на царете”. В „Мирская власть” царството Божие остава толкова непоколебимо, защото то не е от „мира сего”.
.
О горе! о безумный сон!
Где вольность и закон? Над нами
Единый властвует топор.
Мы свергнули царей. Убийцу с палачами
Избрали мы в цари. О ужас! о позор!
Истинското щастие и свобода, утвърждава поетът, живеят не на площадите, но в страни от обществения живот, в уединението, вътре в собствената душа. Пушкин търси не политическа, а „друга, по-хубава свобода“.Даже през най-радикалния си период от своя живот Пушкин настоявал единствено за свободата на народа, но не и да му бъде дадена власт. В същата „Вольность“ (1817) пише:
И горе, горе племенам,
Где дремлет он (закон. - С.Д.) неосторожно,
Где иль народу, иль царям
Най-острите изявления на Пушкин против народовластието се отнасят към 1836 г. В съвременна Франция, т.е. след Юлската революция, по думите на Пушкин, „Народът властва с цялата отвратителна власт на демокрацията – В нея са всички признаци на невежеството – презрение към чуждото”. В статията си от 1836 г. „Александр Радищев“ Пушкин изцяло преосмисля своето юношеско отношение към бащата на руския радикализъм: „Може ли чувствителния и горещ Радишчев да не потръпне при вида на това, което се е случило във Франция по времето на Ужаса? Може ли той без дълбоко омерзение да слуша своите някога любими мисли, проповядвани от висотата на гилотината, при гнусните ръкопляскания на тълпата?“ Развитата теза в стихотворението „Из Пиндемонти“ не е надменен жест, а дълбоко изстрадана мисъл, която е съзрявала в продължение на много години, за да се изрази с такава сила в последната година от живота на поета: „Иные, лучшие мне дороги права; / Иная, лучшая, потребна мне Свобода: / Зависить от властей, зависить от народа – / Не все ли нам равно?“ Тези думи са казани със съзнанието за своята отговорност и дълбоко вникване в смисъла на християнските ценности. Абсолютна свобода дори теоретично не би могло да се постигне за всеки член на обществото. Но пътя за вътрешната свобода е открит за всеки. А тя е много по-важна за човека, защото макар притежаващ политическа свобода той може да е роб на своето невежество или своите пороци. Това робство е много по-тъмно от каквато и да телесно робство. Единствено християнските добродетели са средството да отстояваме своята духовна лична свобода. Още по-изразително тази мисъл може да се долови в черновата към стихотворението „Из Пиндемонти“ (ПД 237, 698). След стиховете, в които се разобличават „Гръмките права“ (1 – 16), Пушкин се замисля за „иных правах и свободе“ и мислено начертава християнски вариант на пътя към вътрешната свобода:
Напрасно я бегу к сионским высотам,
Грех алчный гонится за мною по пятам...
Так, ноздри пыльные уткнув в песок сыпучий,
Голодный лев следит оленя бег пахучий.
(1836)
Пушкин поставя този после отхвърлен вариант между стихове 16 и 17 от стихотворението „Из Пиндемонти. В гражданското, римско „Из Пиндемонти” обръщението към тази висша власт е езическо, пантеистическо. Множественото число в ключовата Думата „боги” наричана от някои критици ,,ключова” („Я не ропщу о том, что отказали боги”) създава впечатление, че стихотворението e едва ли не езическо, но едно следващо стихотворение на Пушкин ,,Памятник” показва категорично християнския облик на неговото съзнание. В тази творба поета подчинява Музата на волята Божия, което е израз на дълбоко смирение на автора.
В последната строфа на това най-гордо стихотворение поетът смирява своята езическа муза, така както и своята надежда за безсмъртие пред волята на християнския Бог: „Веленью Божию, о Муза, будь послушна”
,,В своето творчество Пушкин нито декларира, нито призовава. Той изразява душата на руския правословния народ. Прекрасно познавал светото Писание, четял и препрочитал Евангелието, имал е интерес към духовната страна на
О горе! о безумный сон!
Где вольность и закон? Над нами
Единый властвует топор.
Мы свергнули царей. Убийцу с палачами
Избрали мы в цари. О ужас! о позор!
Когато умирал, ранен от дуела и пожелал да се изповяда, той заявил: ,,За себе си съм желал такава смърт”, и това покаяние потресло свещеника. А самия факт, че на смъртния си одър Пушкин е простил на Дантес, язвително засегнал честта на неговата жена, лишавайки го от репутацията му и от самия му живот –това говори за християнството на Пушкин. Когато неговия приятел Данзас му казал, че е решил да призове Дантес на дуел, вече умиращия в страшни мъки Пушкин твърдо казал ,,Не, мир. Мир…” Той е простил на собствения си убиец. Това е проявление на една висока християнска духовност.
Кто не рожден от света, тот живет во тьме
Земного мира, созревая в глубине...
Но час настанет, сердце лучик извлечет,
И новой звездочкой миры свои зажжет,
Забыв о тьме материального сознанья,
И освещая новым светом Мирозданье.
Въведено на:
24 Фев 2012 14:10:41 » Библейски мотиви в поезията на Марин Георгиев
БИБЛЕЙСКИ МОТИВИ В ПОЕЗИЯТА НА МАРИН ГЕОРГИЕВ
автор Маргарит Жеков
Забележително е, че Борис Христов и Марин Георгиев –двама поети от едно поколение, имат коренно различен, обусловен от своеобразието на творческите им натюрели, подход към библейските мотиви. Борис Христов е поет, който търси сентенцията и притчовата повествувателност в стиха, докато поезията на Марин Георгиев метафоризира не само пейзажното в неговото движение и многообразие, но и предметното в неговата искряща, осенена от Бога оживотвореност. Оттук и различието на художествените внушения: поезията на Борис Христов, пресъздаваща нравствената разруха на големия град и в този смисъл на вавилонски наситения и обречен на греховното свят, излъчва отчаянието и покрусата на несъвместимия с бездуховното общество лирически аз, докато поезията на Марин Георгиев изразява преклонението пред Твореца чрез възхищението пред пресъздадената винаги жива, могъщо пулсираща, хармонична и незаличима красота на творенията в природното им, неопетнено от греха битие. Художествените открития на тази поезия ни разкриват как ‘небесата прогласяват славата Божия, и просторът възвестява делото на ръцете Му. Ден след ден изливат слово; нощ след нощ изявават знание. Без говорене, без думи, без да се чуе гласът им’ (Псалм 19:1-2):
Какво небе!
И те поема
при Него да те заведе,
да паднеш на колени,
по-кротък от дете;
да му благодариш за всичко,
което ти е сътворил...
Духът ти и от птичка
по е лекокрил...¹
За лирическия аз в поезията на Марин Георгиев напътствието на Христос ‘Истина ви казвам; ако се не обърнете като дечицата, никак няма да влезете в небесното царство’ (Матей 18:3) се е превърнало в лична молитвена опитност. Несъмнено азът е опитал, ‘че Господ е благ’ (Първо Петрово 2:3). Затова и покаянието у лирическия аз, това погнусяване от себе си, известно от опитността на библейския Йов (Йов 42:5-6), е искрено и пълно:
Ни искам Господ да ме гледа,
ни да се гледам сам.
В стихотворението на Марин Георгиев “Любов” лирическият говорител доблестно и съкровено, с духовна достоверност и художествено съвършенство, споделя драматизма на предсказаната още при сътворението на човека ключова опитност - ‘Затова ще остави човек баща си и майка си, и ще се привърже към жена си; и двамата ще бъдат една плът’ (Битие 2:24; Матей 19:5; Марко 10:7; Ефесяни 5:31):
В прегръдка майките ни кърмят,
притиснати до тях, растем,
додето сили съберем
от себе си да ги отхвърлим...
Че чакана и непозната,
орисана да ги смени,
в тълпа от хиляди жени
върви една към нас – Жената.ª
Изумително е и едно прозрение в стихотворението “Съд” от първата стихосбирка на Марин Георгиев “Село”, отпечатана през 1975 година:
Накрая няма съд…
Ни Бог, ни дявол ще те съди,
то просто свършва твоя път
и няма повече да бъдеш.°
Някой би сметнал посоченото изявление за безбожно и богоборческо, но, колкото и невероятно да звучи, това предчувствие на лирическия говорител в случая е достоверно и истинно, обаче с уговорката, че тази участ е едно духовно ‘изключение’, така да се каже, защото се отнася само до вечния жребий, отреден за някои роби, живели в различни епохи на земната история. На тях господарският бич не е позволил да упражнят свободната си воля и да добият познание за Бога, затова Бог им спестява съда и възкресението на безбожните, което завършва със споменатата в Откровението на Йоан втора смърт (Откровение 20:11-14): пълното погубление на отказалите да се покаят грешници чрез огън от небето, докато се превърнат в пепел под нозете на спасените (Малахий 4:3). Ето какво пише и американската християнска писателка Елън Уайт по този повод: "Бог не може да вземе в небето роба, който е държан в незнание и деградация, без да знае нищо за Бога или Библията, без да се бои от нищо, освен от камшика на господаря си, и без да заема едно толкова издигнато поведение като това на жестоките зверове на господаря си. Но Той знае най-доброто нещо за него, което един съчувствителен Бог може да стори. Той го оставя така, сякаш никога не е бил."2
Мъдрото в тази творба е, че тя изразява едно духовно състояние, една съкровено екзистенциална представа за битието, без да посочва исторически виновници, които са я наложили, и това я превръща в изобличение на всяко робство и безправие. Датировката на написването на стихотворението, предполагана през първата половина на 70-те години на 20 век, все пак неизбежно намеква, че като духовна нагласа и духовно равнище българският простосмъртен човек не е по-издигнат от безправния африкански роб в САЩ, чиято ужасяваща орис българските вестници по това време справедливо определят като недопустима за една правова и народовластническа държава.
Вероятно някои биха възразили, че ‘поетът не е искал да каже това’, но подобен довод не би бил от значение, защото, както пише друг един поет - Атанас Далчев, “в изкуството важат не намеренията на авторите, а постиженията им”³
В стихотворението “Блудният син” (от сборника “Дотук”, стр. 214) лирическият говорител представя неочакван, но духовно достоверен финал на художествено пресъздадената известна евангелска притча. Макар и приет от Бащата, блудният син е принуден от фарисейските нрави на роднините да си тръгне на другата сутрин. Тази развръзка, заложена впрочем, поради неразрешения конфликт на братова непоносимост към блудния син, и в отворения финал на библейската Христова притча, в който Бащата умолява разсърдения от бащината щедрост и милост към блудния син по-голям брат да влезе на даденото угощение, изразява горчивата опитност на дошлия от света покаян и приет от небесния Отец богопоклонник, който непрестанно трябва да носи кръста на неприемането от страна на лъже-братята във вярата.
В поантата на стихотворението гениално е вмъкнат друг библейски мотив – праха от стъпките или, както е писано в Матей 10:14 и Лука 9:5, ‘праха от нозете’, отърсен като заръчано от Христос свидетелство срещу онези, които биха прокудили апостолите. По този начин блудният син проникновено и правдиво е тълкуван като апостол за пазещите само външно приличие богопоклонници по име, които напразно се опитват да заличат ‘праха от стъпките’ – незаличимото (понеже е отбелязано от Бога) свидетелство за прокуждането на покаяния събрат.
Противно на естествените нагласи на човека в религиозния живот, които смятат за непълноценност невидимостта на Бога, лирическият аз в поезията на Марин Георгиев мъдро осъзнава тази невидимост като непрестанен насърчител на надеждата и упованието в Бога: Винаги невидим / Та все да се надявам (поантата на стихотворението “Бог” от сборника “Доживяване”, стр. 139).
В поантата на стихотворението “Въздушен океан” (от сборника “Доживяване”, стр. 69) лирическият аз разпознава съвършенството на Бога по плодовете, които Той е сътворил – едно прозрение, което е в пълно съзвучие с библейското напътствие за богопознание в Римляни 1:20, първа част: “Понеже от създанието на света това, което е невидимо у Него, вечната Му сила и Божественост, се вижда ясно, разбираемо чрез творенията…”
В стихотворението “Когато те достигне чашата” (от сборника “Доживяване”, стр. 53) лирическият говорител мъдро осмисля житейското изпитание като средство, което разкрива на човека собствената му неотложна нужда от подкрепата на Спасителя. Нещо повече – лирическият говорител е прозрял ключовия принцип на духовното християнско спасение: “Спасявайки ще се спасиш”. Човешката личност, която е предмет на Божието спасение, сама е обдарена с Духа на Спасителя и така съпреживява и засвидетелства Неговата доброта и справедливост.
Интересно е, че поантата на стихотворението “Толкоз по-умираме” (от сборника “Доживяване, стр. 47) е едно изпълнение на библейския повик “Разгледайте полските кремове, как растат” от Матей 6:28, средна част:
В тревите да се ровиш предпочиташ
Пръстта да пипаш –
Последните учители…
Характерен в поезията на Марин Георгиев е и библейският мотив ‘понеже си пръст, и в пръстта ще се върнеш’ (Битие 3:19, последна част). В този общ и за Марин Георгиев, и за Борис Христов мотив лирическият аз у двамата поети съпреживява различно предчувствието за края на земното съществувание. Лирическият аз в поезията на Марин Георгиев надмогва цялата скръбност на неизбежната опитност чрез ведрата нотка на самоиронията:
В земята вкопан съм
Незакопан още…
(“В земята вкопан”, от сборника “Доживяване”, стр. 124)
Лирическият аз в поезията на Борис Христов превъзмогва скръбта на екзистенциалния край чрез съзнанието за нищожността и мимолетността на човека във вселената и чрез усещането за сроденост със земята по сътворение:
връз майчиното лоно на земята ще се срина,
като мушицата, която поживя и си замина…
(Из поемата “Честен кръст” от сборника “Крилете на вестителя”, изд. “Петриков”, София, 1991, стр. 62)
Още по-отчетливо е съзнанието за единение с природата по сътворение у лирическия аз в поезията на Марин Георгиев:
и ето ме - не искам да се връщам,
че тя за мен е като майка съща:
не я прегръщам, тя си ме прегръща
тя – първа и последна къща.
(“Пан”, от сборника “Доживяване”, стр. 62)
Съществено е също, че лирическият говорител в поезията на Марин Георгиев изтъква мъдростта и благотворността на Божието провидение в човешката участ: затваря ни едни врати, / но ни отваря други… - един мотив, обобщен от апостол Павел в Библията с думите от Римляни 8:28 “всичко съдействува за добро на тия, които любят Бога” (“Той само може да прости”, от сборника “Доживяване”, стр. 101). Тази творба пресъздава Бога като единственият, Който прощава човешките грехове и извършва истинното чудо. В “Послеслов” лирическият аз подчертава великата истина, че невидимият небесен Отец подава ръка на изгубилия земния си баща син – един мотив, познат от Псалмите: ‘Отец на сирачетата и съдия на вдовиците е Бог в Своето обиталище'(Псалм 68:5).
В “Ищван Шинка – селският поет” и в триптиха “Йожеф Уташи” лирическият аз разкрива от една страна – в първата творба, че разривът с природната йерархия чрез създаване на независимо от Бога изкуство, ламтежът на творението да заеме мястото на Твореца, отделя човека от Бога, а от друга страна – във втората творба подчертава, че допуснатите от Бога житейски загуби доближават до и отъждествяват поета с Бога.
В стихотворението “Среден селянин” (от сборника “Дотук”, стр. 208-209) – един безспорен шедьовър в творчеството на Марин Георгиев, лирическият говорител, за първи път в европейската поезия, намеква, че обработването на земята не е само съсловен въпрос, а призвание от Бога за всеки човек по сътворение, така, както е писано в Битие 2:15, и че тъкмо изпълняването на това послание води до истинско богопознание:
В земята своя Бог позна;
вървя, над буците приведен,
като в църковна тишина.
В заключение остава да се добави още един библейски мотив в поезията на Марин Георгиев - мотивът за извиращия от уповаващия на Бога човек Свят Дух, познат като Христово обещание в Йоан 7:38-39. Забележително е, че този мотив се среща и в ранната, и в късната поезия на Марин Георгиев: поантата на стихотворението “Насаме” от първата стихосбирка на поета (Ала когато заговорят изворите в мен…, от сборника “Дотук”, стр. 54) и заключителното стихотворение от сборника “Доживяване”, стр. 140:
***
Далечното Близко
Отвъд през ефира
Из мен извира
Само записвам
И в двата случая поезията е представена като равнозначна на духовната благодат, а втората поанта е всъщност стихотворна вариация на финала на прочутия Далчев фрагмент: “Аз не пиша, само записвам”³ª
Разликата е може би само в естеството на вдъхновението: при Далчев стихотворението е готово преди записването му, докато при Марин Георгиев има своеобразно записване на извирането на смисли, при което предварителната окончателност на творбата е невъзможна.
13-19.02.2012
----
¹ Марин Георгиев. Доживяване. Късни стихотворения, издателство Фабер, Велико Търново, 2011, стр. 67
ª Марин Георгиев. Дотук. Събрани стихове, издателство Слово, Велико Търново, 2011, стр. 34
° Марин Георгиев. Дотук. Събрани стихове, издателство Слово, Велико Търново, 2011, стр. 51
²Ellen G. White, Spiritual Gifts, vol. 1, p. 193.
³Атанас Далчев. Фрагменти. Мисли и впечатления, том 2, издателство “Захарий Стоянов”, Университетско издателство “Св. Климент Охридски”, София, 2004, стр. 26
³ª Атанас Далчев. Фрагменти. Мисли и впечатления, том 2, издателство “Захарий Стоянов”, Университетско издателство “Св. Климент Охридски”, София, 2004, стр. 113
Не можеш да пускаш нови теми Не можеш да отговаряш във форума Не можеш да редактираш мненията си Не можеш да триеш свои мнения Не можеш да гласуваш във форума
Начало
ХуЛитери
ХуЛитери:
Нов: 
Днес: 1
Вчера: 0
Общо: 14144
Онлайн са:
Анонимни: 586
ХуЛитери: 4
Всичко: 590
Онлайн сега:
