Християнство и поезия

ХуЛитер Записан(а): May 20, 2009 Мнения: 57

Стоян Николов Михайловски (1856-1927) произлиза от стар и виден възрожденски род, племенник е на Иларион Макариополски. Добрата му образованост също оказва плодотворно влияние върху творчеството му. Завършва френски султански лицей в Цариград, там е съученик на Константин Величков. През 1975 г. следва право във Екс на Прованс. След Освобождението се връща и завършва във Франция тази специалност (1883 г.). Освен учителстването си, той е извънреден преподавател по френски език в Юридическия и Историко-философския факултет (1897-1899) на Висшето училище (сега СУ „Св. Кл. Охридски”), сетне е доцент там по всеобща литературна история (до 1899). Дописен член е на Българското книжовно дружество (днес БАН) и негов действен член от 1898 г.
Сатиричното му творчество е в различни жанрове – басни, епиграми, афоризми, пародии, поеми, драми. Басните му са класика в българската литература. В поезията му се стреми да постигне триединство между философия, лирика и политика. Пише и философско-сатирични сонети. Неговата „Книга за българския народ” представлява една енциклопедия на злото. Автор е на популярния и обичан от цял народ химн на просветата и културата „Кирил и Методий” („Върви, народе, възродени”).
Богата е и обществената му дейност. Той е председател на Върховния македоно-одрински комитет (1901-1903) и на три пъти е народен представител (1886-1887, 1894-1896, 1903-1908). От активна обществена и редакторска дейност се оттегля през 1905 г. Счита самоизключването на личността от обществото като път към мизантропията, но и като единствения начин човек да запази честта си.

Най-добре религиозният мотив е разработен от Стоян Михайловски. След 1905 година, която се явява преломна в неговия живот, той се оттегля от политическите борби и се задълбочава все повече и по-трайно в християнството и неговите ценности.
Характерното за Ст. Михайловски религиозно убеждение не е случайно. Още от малък той изпада под въздействието на чичо си Иларион Макариополски – търновски митрополит и голям борец за църковна независимост. Получава основно образование и здраво домашно възпитание, израствайки в патриархална среда, в която са съхранени старите народни традиции. По-късно се повлиява от религиозно-нравствените идеи на френските моралисти между XVІ и XIX век: Монтен, Бурдолу, Монтескьо, Амиел, Жубер, Босюе, Масийон Фенелон, Берсо, Отец Лакордер, Ренан и др. На това влияние Ст. Михайловски дължи своята философска песимистичност, но и дълбоката си вяра в неизбежния нравствен напредък на обществото. За разлика от някои френски философи, той е лишен от съмнения и има здрави религиозни чувства, което го прави неуязвим за отчаянието. Далеч от фините чувства на първоучителите си, в него има нещо типично родово, волево и упорито, но въпреки това той се проявява като нежен поет в немалко свои творби. Поезията му действа повече на нашия разум. Ст. Михайловски е противоромантичен, каквато е Кантовата философия с нейния дълбок критичен характер, а това предполага и ограничено богатство на емоционалното съдържание на стиховете. В ранното си творчество Ст. Михайловски се проявява като борец-сатирик и тази негова борбеност се изразява в безкомпромисна критика по отношение на недъзите в обществото и призив за енергичното им преодоляване.
За разлика от някои негови съвременници-творци, той е песимист по отношение на прогреса и науката и не вярва в тях. Това негово чувство намира израз в одата ,,Бог”:

Сега вече разбирам, че нашите мисли
Са суетни сенки и праздни мечти,
Че в Тебе се сливат световните сили,
Че пръв и последен, о Боже, си Ти!

Сега веч разбирам, че наште надежди,
Че нашите земни дела и борби,
Че нашта наука, че наште победи,
Пред Твойто величие са прах и тъми!

Че Ти само, Творче, създаваш и владееш
На всекоя тайна знаеш изворът где й.
Че вън от времето Ти само живееш,
Че мощното слънце за Тебе само грей!

Че всичко за Теб е, понеже от Теб е,
Че Ти само бил си, ще бъдеш и си –
Духът на душите и на световете,
Че всекой луч иде от Твойте зари!

Разбирам, о Творче, ний колко сме малки
В безкрайний мир видим, в невидимий свет,
Разбирам, че наште съдбини са кратки,
Че Ти си всевечен, всемъдър, всесвет!

Кат слабичка ветва, човек се превива,
Кога без Теб в живота върви,
Без Теб светът е безплодна пустиня,
И дните без Теб за нас са нощи!

Когато се смеси в световната тъмница
Плачът на човека, тогаз, Творче мой,
Върху му Ти щедро простираш десница
И даваш му щастие, утеха, покой!

Ст. Михайловски възторжено и с благоговейно отношение се прекланя пред Твореца – всевечния, всемъдър и всесвет. По мнение на един от литературните критици преди тоталитаризма – Христо Недялков - тази ода на Михайловски е най-сполучливото поетическо творение на българската лирика за времето си. Въпреки специфичността на съдържанието изразяваща се в сложната християнска философия, стиховете са леки. Поетът е постигнал както дълбоко проникване в догмите на християнската религия, така и една лирическа обагреност, каквато малко стихотворни творби притежават. Ст. Михайловски е убеден в нищожността на човешкото същество и неговата невръстност пред силата на Бога като Творец на всичко видимо и невидимо. Поетът е убеден, че покоят, щастието и утехата идват от Бога, който щедро простира десница. Без Бог животът е безплодна пустиня, страдание на душата и преминава в тъмнина.
Песимизмът на Ст. Михайловски не засяга чувството му за безпътие, а изважда на преден план факта, че не е разбран от сънародниците си и че неговите послания не намират отзвук сред хората. Неизбран няколко пъти като кандидат за народен представител, поетът се измъчва, че не се признава неговата обществена роля и полза. Това е причината Ст. Михайловски да пребивава в мрачни настроения, което е намерило отражение в неговите творби. В ,,Лама Сабахтани” виждаме поета сломен от жестоките удари на живота:

Тежи ми, Боже , кръста на живота…
Духа ми скръб обсажда, гина веч…

И виждам Те – на Твоята Голгота –
И шепна Твоята предсмъртна реч…
Живях в тълпите сам – не ме разбраха.
В мен всичко светло, всичко в мен добро

Раздадох го… Душата ми обраха –
Оставиха ми черното тегло…

Посех любов – поженах срам, вражди,
Напущам веч световните стагди,
И в Теб подирих, Господи, подслона!

Тъй ястреб, от ловеца повален,
Надъхва в некой кът усамотен,
С очи, обърнати към небосклона.

Поетът олицетворява своята гибел с тази на Христос, но бивайки победен, той всъщност побеждава, възкръсвайки като ратник и богоутвърдител в късните години на своя живот.
Много творци се обръщат към Бога с въпрос защо мъките съпътстват хората и защо има толкоз мъка на този свят. Михайловски дава отговор на този въпрос в ,,Поема на злото” в която разкрива грехопадението на Адам и Ева като първопричина за човешката мъка. След извършването на греха под изкушението на Сатаната, нарушавайки Божията забрана да не откъсват плодове от познанието за зло и добро, хората са изгонени от Рая и прокълнати от Бога:

Вървете!…С всичките стихии
почнете яростни войни –
война за жилища и пища,
и за земя, и за отбрана…
вървете в гибел и злини!

Пръстта копайте денонощно
и напоявайте я с пот!
Пригърбени все, работете,
и бурите да разпиляват
труда на вашия живот!

Сражавайте се с времената,
търпете мраз, търпете пек, -
и нека в всичките творения
най-окаяно и нищожно
да бъде умний человек!

Търпете болести безбройни –
проказа върла, люта, мор,
навред кракът ви дето стъпи,
пред ваший глед да се почернят
и небеса, и кръгозор!

Под вас земята да трепери,
и огън да опустоши,
каквото и да съградите,
и щом от немощ заридайте –
гръм ревът ви да заглуши!

Вървете!… В дън-земя ровете,
злато търсете за кумир,
търсете руди за оръжие –
и за веригите, с които
ще обковете грешний мир!

Видения грозни и плашила
да стрескат жалостний ви сън,
и да си спомвате, че бехте
в блажений рай, и за греха си
изхвърлени от рая вън!

Това стихотворение на Ст Михайловски има библейски и философски характер и съдържа не малко песимизъм, но поетът определя живота на човека като ,,подвиг”, защото макар и в окаяно положение, наследника на Адам е изправен пред предизвикателството да се стреми към духовно съвършенство, да се доближава до ,,извора на всички съвършенства” – Бога (Отвъд, Църковен вестник, 1911, бр. 29, 344). Първородният грях е изкупен със саможертвата на Христос – самият Бог и тази саможертва произтича от любовта на Спасителя към човешкия род. Човешките неправди и страдания са изкупени със смърта на Исуса и Неговото светло възкресение (,,Исусова бесилка”). Поетът разбира нуждата на хората от помирение с Бога и търси помощ и сили от небето ,,Него да изповядва”, за да може когато е под натиска на злото и съблазните, да гледа през Неговото око”.

Към Тебе прибегвам и в Тебе се надявам.
Принасям Ти в жертва
В душата си всичко, каквото намервам
Достойно За Тебе!

И Теб изповедвам, и в Теб само пея
Господи псалми,
И Тебе ще славя, и в Теб ще живея,
Отче мой добрий!

И всека въздишка из мойта утроба
Ще бъде молитва,
Догдето ден дойде, о Боже, през гроба
До Тебе да стигна.

Предпази ме, Творче, от слепи съждения,
От луди мечти,
Предпази ме, Боже, от лоши видения,
От духове зли!

Когато навеждам лице под товара
На тежката скръб,
Когато нещастие, кат молния пада
На слабий ми гръб.

Умът ми когато се спре върху злото
И пита, защо е създадено то,
Когато в съблазни ми пада окото
И търси да гледа през твойто око.

Когато оплаквам човешката слабост
Човешките язви и горчивини, -
И питам що стана блажената радост
та наште бащи?

Когато поглеждам надире, и виждам
Изгубения рай,
Блаженството търся навред и разбирам,
Че всичко минава, че нищо не трай.

Предпази ме, Спасе, от слепи съждения,
От луди мечти,
Предпази ме, Творче, от лоши видения,
От духове зли!

Това съвършенство се постига - ,,тъга и болка са пламъците, през които минава нашия дух, за да изгуби петната си” (Безсмъртие, Църковен вестник, 1911, бр. 13, 152)
Поезията на Стоян Михайловски има една интимна насоченост към Бога, пречупена през духовния поглед на лирика и често, подобно на Вазов, съкровеното слово се ,,излива” под формата на молитва:

Ох, вера дай ми, Господи, омраза за да смажа,
под твоето разпятие смирено да се спра,
та – без опора, без подслон – да мога пак да кажа:
аз силен съм: сърцето ми дълбока вера сгре.
(,,Молитва”)

В своите произведения Ст. Михайловски проявява стремеж към проникновени философски обобщения. Той е единствен представител на философска поезия в българската литература. В своето творчество поетът води борба със ,,словоборството” (отрицанието на ,,истинното слово”, на словото на християнската традиция) и идолопоклонничеството. Сред гмежа и суетата на своето време Ст. Михайловски ни изглежда един усамотен пророк и прорицател. За съжаление той остана чужд за българската общественост, за която неговите виждания за живота и съдбата се възприемаха като абстрактни идеи. Неговата предимно интелектуална поезия трудно се възприема и разбира. Поради това тя стои усамотена и без следовници.
Неговият стремеж за издигане на нравствеността на обществото към ценностите на християнските добродетели остава безуспешен. Българската интелигенция и българските творци са вече повлияни от процесите на секуларизацията на Запад и в Русия.

ХуЛитер Записан(а): May 20, 2009 Мнения: 57

Яворов и неговия лирически герой в бродене из вярата и безверието.

Съпричастността към християнската вяра на Яворов, критиците определят различно: от ,,поет, който старателно крие своите религиозни чувства” (Христо Недялков), до ,,един съвременен пророк на безверието у нас, възпяващ ужаса и жестокостта на битието”(Иван Радоев)
Поетът е рожба на духа на своето време, живее и работи в сложна и трудна за намиране на изход атмосфера в следосвобожденската епоха на България - началото на ХХ в., характерно със своята вътрешна противоречивост и на несигурност.
Новото време създава усещането за апокалиптичност в сферата на субективното човешко съществуване и е сведено към няколко основни състояния: грижа, страх, решимост за избор. Всички те са съотнесени към смъртта и се изразяват в т.нар. гранична ситуация (Ясперс), когато индивидът изживява дълбоки душевни сътресения.
Темата за отношението на Яворов към религията и в частност към Библията е значима не само за произведенията, които пряко са свързани с нея; тя дава отражение върху цялостния мироглед на поета, а оттук и върху цялостното му творчество . Дали Яворов е бил безверник или не, за това говорят самите му стихове. Но факт е и че той е усещал постоянно присъствието на друг свят, на друго измерение, което го е раздвоявало, държало го е под напрежение и е изразено в неговите спомени и саморазкривания: "...своя мироглед, ако му потърся едно име, не мога да го охарактеризирам, освен като един мистицизъм." (Михаил Арнаудов, Яворов – личност, творчество, съдба, стр.126).
... "То като че има двама хора в мене: един върши глупости, друг се кикоти за своя сметка... Например аз съм неверующ - такъв, какъвто не можеш си представи. Не вярвам в абсолютно в никакъв бог, в никакъв дявол... Но имам в същото време такава вяра и същевременно пронизана от толкова съмнения, толкова разпокъсана... Сякаш има в душата една потребност за религия и една способност за вяра.”(цит.съч. стр. 125).
Отношението на Яворов към религията е характерно за поетите от модерния век, ето защо хармоничната връзка между Бога и човека е нарушена: на мястото на себеотдаването по-често застава съмнението, което в конкретния случай води до логичен песимизъм: "...Тука огънят угасна,/ вън е бездната ужасна -/ край не чакам на тъма..." (стих. "Тома")1. За Яворовия „Аз” страданието не е изпитание на духа по пътя към Божествената истина, а незаслужено унижение, унизително робство, спасението от които е само в Смъртта - "ужасен призрак!", "душа на вековете, свърхсмисъл вековечна" (стих. "Смъртта").
При Яворов е налице един стремеж към цялостно обновление в религиозното и социално виждане на човека с цел промяна в неговото съществуване; към откриване на "нова религия" с нови сакрални стойности.
Ето какво пише той в писмо до Н. Найденов, изпратено на 15.IX.1901 г.: "...Целият мой вътрешен мир е в развалини; ако не намеря религия, която би ме вдъхновила, аз съм изгубен. Може би в абсолютна уединеност бих спомогнал да се съвзема и обновя, ама где да я търся?".
Но Яворов така и не намери изцеление в нова религия. Той мина през мъките на раздвоението и има художническата и човешка честност да признае безизходността, в която попадна. Всъщност цялата му поезия е израз на това.
В търсенето на врата към нашето изследване за вярата и безверието на поета е най-подходящо да се спрем на прослувутите "две души" на Яворов, които обичат по два съвсем различни начина. То представя сблъсъка в една личност между две полярни човешки същности – серафичната и демоничната. Едната душа е устремена поривно нагоре, към някакво неземно, ангелско същество. Тя търси пречистване в накакъв безплътен обект чрез напълно плътоническо чуство. Тя се стреми чрез култа към любимата да се очисти от всякакво зло и да помири дисхармонията в себе си. Другата душа е устремена надоло. Тя е падаща, греховна. Любовното чувство е не просто плътско, но и позорно, изживява се като нравственно падение и престъпление. Така този християнски идеализъм към жената-светица се измества от позицията на романтичния любовен похитител, за когото жената се оказва обект на грабливо плътско пожелаване. Първото възприятие на любовта срещаме в най-чист вид във лирическият цикъл, свързан с Мина. Второто - в „Царици на нощта", ,,Калиопа”, ,,Демон”, ,,Да славим пролетта”, „Чудовище", „Стон" и др. Първата душа на Яворов обича христиански, втората - езически. Не е случайно, че първият лирически вид на любовта у Яворов има почти религиозен характер, любовта е изживявана чрез християнски обрядни категории, любимата е видяна като мадона, ангел, серафим. Второто възприятие е стилизирано в духа на езическата античнос, волно-чувственно, с характерния за епохата интерес към залезно-декаденския разгул на древния Рим
Духовната неустойчивост на лирическия човек определя и неговото раздвоение между вярата и неверието в нравствено-естетическата устойчивост на женската красота.
Образът на жената е огледално симетричен на противоречивия лирически „Аз”. Тя има идентични идейни проекции – и в райско творение (“Благовещение”, “Ще бъдеш в бяло”), и в коварна изкусителка (“Клеопатра”), и в похитителка (“Сафо”), С други думи - въплъщение и на серафичното (“ангел”, “дете”), и на демоничното (“знойна плът”, “дявол”, “чудовище”, “лъст”). Ето защо любовта има две смислови проявления: самообновление, омиротворяване и “стон”, грешна страст, т.е. възкресение и падение. Лирическото чувство се движи от молитвено съзерцание и боготворение до проклятие.
Драматичната среща на вярата с безверието е синтезирана и в Яворовия лирически шедьовър “Две хубави очи”. Любимата е въведена като ангелски образ, който губи веществените си очертания – отъждествява се с абстрактните безплътни образи на музиката и светлината. Лирическият герой е в ситуация на молитвено съзерцание на нейната божествена красота (представата за нейното съвършенство и непорочност подчертава характеристиката “дете”). Образът на любимата-дете е толкова близък до картините на Рафаеловите мадони - Св. Богородица с младенеца: с лице, излъчващо детската непорочност на девица и съвършенствота на женското тяло. В хода на платоничното съзерцаване обаче в душата на „Аз”-а се прокрадва съмнението, че тази неземна красота ще бъде омърсена от “страстите” и “неволите” на живота. То обаче е отхвърлено от отново възвръщащата се вяра в нетленноста на женската красота. Тези колебания разкриват сложния диалектически поглед на Яворов върху стойностите на човешкия дух – вярата във християнските ценности и добродетели на любимата се трансформира в безверие, а то, от своя страна, в нов прилив на надежда. Това драматично редуване е разкрито като затворен процес, който внушава трагичната обреченост на „Аз”-а едновременно да вярва и да не вярва, да се движи драматично в затворен кръг между тревогата на неверието и успокоението.
Докато в ,,Две хубави очи” произведението завършва с вяра, сякаш за да балансира със своето неверие, в стихотворението ,,На Лора” християнският идеализъм към жената-светица се измества от позицията на романтичния любовен похитител, за когото жената се оказва обект на грабливо плътско пожелаване Двумерният образ на любимата в стихотворението ,,На Лора”е представен като синтез на невинността (“призрак лек”, “неведение”) и на порока (“знойна плът”, “алчна младост”). Тук нежното молитвено преклонение пред любовта напълно изчезва. Водещо е не раздвоението между вярата и безверието, а терзанието между плътската страст (греха) и духовния помисъл (изкуплението).
Философски синтез на невъзможното сливане на „Аз”-а с желаната другост представя стихотворението “Сенки”. В творбата е разкрит един любовен трагизъм като конфликт между осъзнаването и неприемането на извечната истина – мъжкото и женското начало са несъчетаеми, осъдени са на вечна самота. Стиховете “те няма да се чуят: искат и не могат… и пак един за друг стоят” показват, че героите са осъзнали: те са обречени на неразбирателство, но не желаят да приемат тази реалност и отчаяно продължават да търсят преодоляване на несъответствията си. Това ги превръща в непълноценни същества (“две сенки”), които не могат духовно да се чуят, нито желаят да се примирят с духовните асиметрии помежду си. Тази Яворова философия е толкова различна от Христовият постулат за любовта и хармонията в отношенията между мъжът и жената – ,,двамата да са една плът”(Матей, 5, 32)
Религиозното настроение на Яворов е балансирано със съмнението и песимизма на модерния поет. В поезията на Яворов нито себеотдаването на Всевишния, нито съмнението са завършени процеси. Ето защо той нито успява да разкрие подтисканата своя християнска вяра, нито никога не стига до дръзко богоборство, подобно на Г Милев в поемата ,,Септември”.
Възприемащ трагично човешката същност, произход и смисъл на съществуването, Яворов отказва да приеме Божествената истина ("...Боже,/ за някой грях ръце всесилни/ повдигна ти и нас наказа."). Тази драматична ситуация се превръща в мъчение - една жива рана, от която изтичат постоянна болка и страдание. Но чрез романтиката на канона може да се види, че светът и животът имат своята красота и своя смисъл, но поетът не може да се пребори със своите съмнения и неговото световъзприятие е пречупено през негативизма, което става част от неговата същност. Изглежда в нашата литература Яворов е най-големият поет на страданието. В своето изследване "Образи и символи, 2008 г.," М. Елиаде пише: "Християнинът може да бъде човек, който се е отказал да търси духовното си спасение в... иманентните архетипи, но въпреки това той не е отхвърлил всичко, което означават и правят ... символите за човешката душевност, за микрокосмоса" (с. 156). Тази мисъл на известния теолог веднага ни отвежда към Яворовото стихотворение "Покаяние", писано през 1909 г. и коригирано през 1914 г. Тук акцентът е върху връзката земя - ад:

Отрекох те, проклех те, Господи…
И ето ме повергнат в прах…
Не милост осенява грешното ложе,
чрез твоята жестокост те познах

Отрекох те, проклех те Господи,
и ето ме сред пъкал, ето ме – сред пламък
вопия аз:
Кажи, кажи сърцето ми да стане камък –
И нека ме приспи навеки мраз!

В творбата липсва връзката земя – небе, земя - Бог. Юнг обяснява тази липса като твърди, че "...твърде малко хора преживяват образа на Бога като най-интимно притежание на собствените им души. Христос ги среща само отвън, никога в душата. Ето защо там все още властва мрачно езичество, което сега е в такава крещяща форма, че не може да бъде отречено, и което под едно твърде прозрачно прикритие залива света с т. нар. християнска култура." Творбата, е изповед на лирическия „Аз”. Това, което той споделя с читателя, в действителност е изповед пред Бога за сторен грях: "Отрекох те, проклех те Господи…". И следва резултатът от проявената дързост: "Не милост осенява грешното ми ложе:/ чрез твоята жестокост те познах!". Но поетът не се покайва по традиционния начин за извършения грях; това покаяние е показано свенливо в смисъла на онасловяването на творбата -,,Покаяние”. Липсва също молба за опрощение и спасение. Вместо нея поетът на страданието отправя към Бога отчаян вик за справедливо наказание: "...сърцето ми да стане камък - и нека ме приспи навеки мраз!" Страшният съд от канона е подменен със собствения съд на модерния творец, който макар и признавайки величието и всесилата на Божието величие, в модернистичен стил си позволява да съди (самоосъди), което е прерогатив на Бога, а Яворов му го отнема. До края на стихотворението няма нито дума в смисъл, че кръстните страдания и смърт са последната стъпка преди възкресението, без което жертвата се превръща в профанен, гротестен акт; онова възкресение, което осмисля страданието и смъртта, дарявайки вечен живот. Финалът на творбата с малки изключения повтаря началото, като по този начин подчертава същинската част, в която лирическия „Аз” чертае пътя на сторения грях:
Обичам аз - и страдам... /И страданието към омраза не е ли зов?/ Ти с обич и омраза духом ме проказа,/ - проказата нарекох аз любов. („Покаяние”)
,,Само едно религиозно съзнание е в състояние да нарече грях, т.е. показа невъзможното съчетание обич и омраза... И тази невъзможност да бъде наречена любов”. (Димитър Ефендулов, П. К. Яворов, Между себеотдаването и съмнението в отношението към Бога). Тази констатация може да ни даде увереност да приемем за правилно твърдението на Христо Недялков за наличие на ,, религиозните чувства, които авторът старателно крие”. Ако счетем твърдението за вярно, това би означавало, че дълбоко в душата си Яворов съхранява религиозни чувства, но неговият лирически „Аз” е друг - естетизиран като необикновен и невероятен. Това е един от приомите на Яворов като велик магьосник на словото да издигне в култ формата, за сметка на съдържанието. Ако любовта в субективно-психологически смисъл на основата на земната прагматика може да допусне в определени случаи съвместяването на любовта с омразата, в християнската философия подобно съвместяване е невъзможно. В този смисъл лирическият „Аз” изповядва: "Ти с обич и омраза духом ме проказа -/ проказата нарекох аз любов." А любовта е "...радост от щастието на другия, или... щастието на другите да считаш за свое щастие." (Лайбниц), и още: "Любовта е онази сила, посредством която всеки развива и обогатява себе си, приемайки другия в себе си" (П. Флоренски)
За Яворовия лирически герой Христос не е образ, който носи в себе си евангелската Истина: "...със смъртта си смъртта победи", но тленната смърт е само част от идеята за спасение чрез възкресение на мъртвите. За него, лирическия Аз, издъхващият на кръста Христос е само една грозно картина...
Настръхна труп на кръста - изранен, /разраснал и ужасен, от уста/ протекоха зловонни кърви. Облак се изви,/ изчезна той, изчезнах аз.../ И нямаше страдание тогаз./ Но то бе истината! Истина, уви. („Истина”)
Образът на разпнатия Христос в творбата на Яворов няма нищо общо с блясналата в светлина картина на възкресението, многократно изписана от иконописците.
За Яворовия „Аз” смъртта не е свързана със спасението. Животът е тотално страдание, от което няма надежда за избавление! Тотално съмнение във всяка надежда за спасение! Тотална смърт, която води към нищото. Според убежденията на лирическия герой такъв е кръстният път (пътят към Голгота), който очаква човека.
Оказва се обаче, че във финала на цитираното стихотворение "Аз сам не съм" лирическия герой изразява вътрешната същност на автора, чиято душа дълбоко в себе си е свързана с Бога: "...сред мъртви светила, през будни тъмноти,/ защо ти служа аз, къде ме водиш ти?".
Яворов е представител на тази индивидуалност, която променя своето отношение към „Аз”-а, като го превръща в последна инстанция и на божествения престол вместо Бог поставя "всемогъщия" човек. Ала поетът проявява съмнение в тая всемогъщност. От тук пътищата са затворени в два цикъла: единият е през отчаянието, безизходността и самотата до смъртта, а другият - през възстановяване на душевната хармония чрез възвръщане на славата, т. е. откриване на пътя към вярата в Бога и възстановяване на позицията без грях, водеща до вечен живот.
Проблемът със символистите и интерпретацията на символите им идва от факта, че гравитарат предимно в първия цикъл и затова се натъкват на "най-низките слоеве на разлагащите се страсти" - по обвинението на П. Славейков; те имат желание за доброто, но не и силата да го извършат. Неразбирането между двата типа нагласи: интравертната и екстравертната води до неразбиране и конфронтация между двата типа четене на символите и оттам до нетърпимост между генерациите в българската литература. Такова например е отношението на Стоян Михайловски, който нарича символистите "демонисти и упадъчници, а произведенията им, набор от декадентски сладкодумства".
Едно повърхностно четене на Яворов може да ни подведе, че поетът изпитва състрадание към ближния, което е едно от основните християнски добродетели, но както почти всичко, и това негово състрадание е деформирано. Християнската идея за състраданието е хората да се обичат и помагат, да се утешават взаимно и чрез Бога. Състраданието на Яворов е изразено с повеждането на ,,бунт против Него” (Атанас Далчев)
Но да знам,/ че някой Бог всесилен там/ стои над всичко хладен зрител,/ извикал бих отдън гърди/ към тоя тъмен промислител:/ о, Господи, проклет бъди! („Бежанци”)
Виждаме, че Яворов признава съществуването на Бога, като Го упреква за това, че не облекчава чуждото страдание. Деформацията на неговото състрадание се проявява и когато той сам става жертва и се сблъсква с егоизма на човека. И тогава се убеждава в ,,суетността” на всяко състрадание.
Поезията на Яворов е дълбоко противоречива, непотддаваща се на точни определения и оценки. Неговото нервно, задъхано експериментиране и несъзнателно или съзнателно деформаране на християнските добродетели водят до объркването му. "Доблестният поет на гражданската скръб се превърна на кокетен виртуоз, който ни шепне за любов, но в същност това не било любов, а нещо друго; който ни разказва своята скръб, но тя не била скръб, а пак нещо друго. Колкото по-рано бяха ясни и топли неговите чувства, толкова сега са тъмни, лишени от искреност или най-малкото, болнави." ( Никола Атанасов, 1906).
"Но прежният Яворов, певецът на селската неволя, певецът на гражданската скърб се преобразява в модерен романтик. Старите мотиви на лириката му се сменят от тъга по нещо незнайно; с възтежка символика почва да изобразява угнетеното състояние на духа си. Някогашният светъл призив за борба със злото в най-разнообразни форми отстъпи място на полусветлината, на полуистината, на полуживота... Останал без идеал, без велики пориви, той издига култ на разочарованието. (Никола Атанасов, 1907).
Пиететът към трагизъм, естетизацията на “мировата скръб” са основни духовни настроения на младата ни художествена интелигенция. Под въздействието на западноевропейския естетически индивидуализъм, чиито идеи проникват в българската поезия, нашите творци се откъсват от християнската национална традиция. Насочването на Яворов към трагичната тема обаче не е резултат само от тези естетически влияния. То се корени в самата душа на поета. Яворов я възприема като отражение на неразрешимите противоречия, заложени в самата действителност. Основно нейно състояние е раздвоението, характеризиращо цялата социална биография на поета. Той олицетворява най-пълно в българската литература централния герой на модерната европейска поезия – хомодуплекс, т.е. двойственият човек, отрицание на монолитния просвещенски герой. Драмата на този тип модерна душа е резултат от непримиримия конфликт между езическия Прометеев порив към социален градеж и усещането на реалностите, че раят не е на земята и че човек е обречен да носи своя кръст. Двете състояния, побрани в една душа, са равностойни и равносилни – едното не може да надмогне другото. Това лишава раздвоения герой от възможност за избор, а оттук – и от изход.
За да постигне желаната трагичност, забелязваме, че Яворов изгражда една картина в полета на отрицателните емоции, като изразни средства с негативен заряд.
У Яворов селякът приема болката за даденост. Липсва идеята за преминаване от страданието към нравственото прераждане на личността, която трябва да надмогне своите лични страдания и болки, съгласно толстоистката християнска схема. Така страданието го отвежда не към смирението; за него е характерна не кротост, а пълно безразличие и нещо повече – пренебрежение (“Като няма прокопсия, / плюл съм в тая орисия!”), след което да намери утеха “И смяташ, мислиш, до механата. / Там, колко щеш, / на вяра пий”.
В “На нивата” Яворов търси канонизираното, за да се откъсне от него. Той целенасочено подхваща идеята, гласа, езиковата специфика на предходните културни феномени, за да ги подложи на съмнение. В творбата на Яворов обаче аналогиите остават само на равнище “страдание”, липсва идеята за добро, позитивно. Тъкмо обратно - посоката е към безнадеждност, безперспективност. Забелязваме, че в произведението се ползва ,,ти”- форма, но монолога, който прилича на лирична изповед, не е адресиран до Бога, а е един вид самоизповядване на героя. В друг момент лирическата изповед е адресирана към духовно сродните на героя несретници.
В “На нивата” трудът не е нравствено-естетическа необходимост, а житейско бреме. Селякът тръгва към полето не с боговдъхновеност, а с чувство за умора, досада, духовна и физическа немощ. Следователно стихотворението преобръща традиционната христоматийна представа за поетичния, идиличния трудов делник на орача. Дезинтеграцията му с боговдъхновеността в труда води до разпадане на всички други връзки, върху които се крепи нравствено-естетическото равновесие на труженика. Ярък пример за такъв тип деформация е образът на земята в стихотворението. В “На нивата” нейният образ е депоетизиран. Тя не е ,,земя кърмилница”, както я наричат възрожденските поети, а “земя корава”, обрасла с “трънак и плевел”, т.е. безродно пространство, лишено от естетическа прелест. Нейното описание поражда асоциации с библейската притча за прокълнатия Адамов труд, но без да се каже нищо за ,,продължението” на тази притча в ,,Новия завет” и със саможертвата на Христа и ,,благата вест”. Така деформирана е и духовната връзка на човека и неговия верен побратим в труда – животното. Израз на тяхното отчуждение са грубите жестове и думи на стопанина: “халосаш вола”, “дий, краста, дий”.
В стремежа да омаловажи почитанието и благоволението пред Бога модерният поет деформира и своето световъзприятие. У Яворов свежата прелест на природата се оказва безцелна и ненужна:

И гледаш, слушаш, не знам досадно
защо ти стане: их опустяло!
(„На нивата”)

Съмнението и безпътието довеждащо до дисхармония така е приклещило човешката душа, че усетът към естетичното се притъпява. Човекът достига до невъзможност за изживяване на красотата:

В гърдите нещо така заяло,
че кръв застива в сърцето страдно..
(„На нивата”)

Слънцето не е символ на Божието озарение, на Божията истина, а в творчеството на Яворов е дразнител. (“гори небето”) Вместо усещане за ведрина и умиротворителност поетът снизява високата духовност на първообраза и неговото запалено небе при изгрев и залез по-скоро носи усещането за риск и кризис.
Вярата на Яворов изразена чрез “Пролетна песен” и изразената надежда за щастие и добро се отрицава от ,,Пролетната жалба на орача”. Това стихотворение е изпълнено с жал, тъга и оплакване. Чувството на пробуждането, възраждането и активизирането на живота в природен аспект, за плодородието - в стопански, и младостта - в човешки аспект, изразени в “Пролет” и “Май”, се сменят с отчаянието от неописуемото зло в ,,Градушка” – “страданието е заради отказаното плодородие. Заради отказаната благословия” (Сава Сивриев, Знаците и техните концепти в „Градушка” на Пейо Яворов,1995, с. 55, 56)
Свързването на колективния лирически герой със съзнанието за изначална греховност (“Боже, за някой грях… нас наказа”) чертае един езически нюанс по отношение на религията. Човекът с езическа религия се страхува от Бога, който не е негов доброжелател. В езическата религия липсва всякаква възможност за любов между Бога и човека, каквато е налице в християнската вяра.
Невъзможността на Яворовия герой да бъде в хармония с Бога и респективно със себе си го обрича на стремеж на търсене на такава хармония с родината, с любимата и с майката.
Поемата “Нощ”разкрива драматичните взаимоотношения на „Аз”-а с родината. Героят се изживява като блуден син, отчуждил се позорно от своето отечество. Но в поемата родината е духовно-психологически двойник на „Аз”-а: тя – трагически разпокъсана, той – в душевен “хаос”. Следователно духовната им близост се основава на сходната трагическа участ. Ето защо Яворовият лирически човек изживява националната трагика като лична съдба. Знак за това трагическо единство е желанието му да направи от кръвта на страдащото си тяло кръст (“от Дунав до Егея…”). Образите на кръвта, кръста и смъртта символизират драмата на Спасителя, намеквайки за разпятието, на което е поставена родината. За разлика от Христос обаче, Яворовият герой не живее с чувство за възкресение (“ще ли се подигна аз”). Той страда, защото не може да превърне мъките си в акт на национално спасение, т.е. да повтори Христовия подвиг. Това прозрение го разколебава и утвърждава душевния му ужас, резултат от чувството за неизпълнен дълг към родината. Стиховете “и влача аз, неволник, твоите окови” изразяват фаталистичното чувство на „Аз”-а, че е орисан да приема всички тежести на родината и да се изживява като индивидуален носител на колективната трагическа съдба.
Тази философска драма има тясна линия на разгръщане: метафизичен порив към прозрение на божественото; осъзната безпомощност за разгадаване на небесната тайна. Сблъсъкът на тези противоположни импулси оформя непримиримия философски двубой между търсещата природа на автора и чувството за гносеологическа обреченост. Символи на това духовно непостигане са “тъмничний зид” и “ледената стена”. Яворовият лирически човек се оказва обграден от “ледената стена” на едно глобално неразбиране. В дълбоко песимистичните стихотворения “Без път” “Дни в нощта” “Нирвана” откриваме образа на безпосочния път в трагически унисон и с една мрачна среда на безидейност, на лутане и безвремие . Яворовият лирически „Аз” е носител на една философия и чувствителност, които са резултат на десакрализация на човешкия живот. В творчеството си Яворов използва образи и картини от библейско-теологическо естество - от Библията и по-конкретно от Свещений Псалом. Всички тези образи и картини обаче се гледат с очите на модерния човек и в художественото творчество се трансформират съвсем свободно и далеч от духа на архетипния модел. Те спомагат за внасяне на известна тайнственост и мистичност в произведенията, а изразите, свързани със свещеното, спомагат за постигане на мощен естетически ефект. Използването им се определят като ,,псевдохристиянство” (А Далчев) или визират спецификата на българското религиозно съзнание, определено от А. Я. Гуревич като “народно християнство”.
Драмата на модерната Яворова душа се поражда от невъзможност за проникване в сложната същност не само на човека, но и в сакралните тайни на битието. Тя носи самочувствието на избрана да проникне в отвъдното, в метафизичните въпроси, свързани с неразгадаемите тайни на Бога.
Относно темата за Яворовото себеотдание и съмнение в отношението към Бога трябва да се подчертае, че тя не стои в центъра на неговото творчество - пряко или косвено. ,,Творчеството на Пейо Яворов, заема междинно място. Казано с други думи, модерният като светоусещане лирически Аз все още пази в себе си следите от религиозната вяра и религиозната образност, вследствие на което себеотдаването и съмнението в отношението към Бога са едновременни процеси, без те да влизат в конфронтация помежду си.” (Димитър Ефендулов)
Може би в този възел е завързана тайната на криптограмата "Не вярвам аз ни в дявола, ни в бога", а оттам и на егоцентричната философия в творчесвото на поетите модернисти. И кръгът се затваря: творческият „Аз” изчезва сред мрачините на Смъртта! Най-после дилемата за човешкото страдание е решена! И в живота, и в поезията на Пейо К. Яворов.

ХуЛитер Записан(а): May 20, 2009 Мнения: 57

В творчеството си Кирил Христов покрива един голям периметър от чувства, мотиви и сюжети в емоционално и идейно отношение. В поезията му намират място и религиозните мотиви. Макар стиховете с религиозни чувства да не са емблематични за автора, те са пренебрегвани досега от литературната критика. Но въпреки това той си остава един от първенците на българското слово. След началните си лудешки пориви на своите младини и творчески търсения Кирил Христов осъзнава задачите на времето и своя дълг пред обществото. Той поема пътя на народностната поезия и в това отношение е по-близък до Вазов и К Величков, отколкото до П Славейков и Яворов. Религиозното му чувство е облъхнато от народностни елементи. В поезията на К Христов липсват спокойните наблюдения и пейзажни описания. Всичко е нахвърляно в остри линии и едновременно е подчинено на една буйна темпераментност.
Човешкият живот е един низ от изпитания, които се поднасят от съдбата:

А право е съдбата наредила,
разумно сътворил е Бог света.
Сам Той не съхранил би Своята сила
без малкия протест на зависьта.
(,,Недейте верва вий”)

Тук се срещаме със смирението на поета пред божието сътворение и съдбата, които той определя като правилно и разумно. Това смирение се изразява с едно преклонение пред божията сила; благоволение пред Бога и пред Неговото величие. Сила и осъзнаване на неизменна вечност откриваме в стихотворението ,,Легенда за вечността”. Пред тази сила и безсмъртност човек е безсилен да погледне Бога в лицето, чувствувайки своята немощ:

Но, Боже, защо когато Те погледна,
очи веднага да затварям бих желал –
та да ме лъхне мраморния идеал
на Твоето спокойствие и хубост ледна?
(„Морска пена”)

И в творчеството на К Христов откриваме осъзнатата необходимост на човека да общува с Бога чрез молитвата.

Но чуй що днес ти казвам аз: моли се!
Ти имаш нужда от молитва днес.
(,,Последно прости”)

Едно от най-хубавите стихотворения с религиозно съдържание на К Христов е ,,Печална Коледа” от стихосбирката ,,На нож!” (1913). В зимната вечер на Рождество христово черковните камбани вместо тържествено, бият тъжно. В храма злочести, клети майки и годеници вдигат изплакани очи към Бога за утеха:

Гърмят камбаните, и звук по звука пада
Като куршуми днес. И старец и дете –
Вървят почернени: тук годеница млада,
Там майка сирота –Теб, Боже, дирят те!

Нали на днешний ден Спасительт роден е?
Нали донесе Той утеха на света?
При Него идат те безкрай озлочестени,
С приведени глави, с молитви на уста.

Изпратили бащи, и синове, и братя,
Те чуха: татък земята кръв обле:
И чакат всуе днес с разтворени обятия,
И чакат вест поне от бойното поле.

Едни загинаха в борба с враговете –
И в непознати край сън вечен спят сега,
А други – празникът велик и там не свети,
И те за своите днес спомнят със тъга.

На живо са се във земята черна скрили
Да пазят хищника и в тоз тържествен ден;
Ала премисляйки сега за свойте мили,
Утеха имат те: врагът е победен!

Но, Боже – майките! Те лани тъй честити
Тоз празник срещаха! Днес идат в Твоя храм
Така печални и със черно на главите,
И тихо молят се, и тихо плачат там.

Душа измъчена към Тебе, Боже, вика.
Към Тебе дигат се изплакани очи;
Смили се, Господи, и болката велика
На тези клетници с утеха облекчи!

Те майки – майки са на славните герои,
Които прогониха от родний край врагът;
Във жертва дали са те синовете свои,
За други праздници днес да бъде – там отвъд.

Победа грабналий – на него равен нема:
Но – Боже, майките злочести утеши!
И там искрица дай от радостта голяма,
Да светнат техните покрусени души!

Стори, Създателю, тез мъченици святи
Едно да мислят днес: за онзи дивен край,
Де за победи Ти героите изпрати,
Де празник първи път днес робът ще познай!

Сега таз радост се на други майки пада,
Пръв път след векове тоз празник там блести
За тех да мислят те, о Боже. И в награда
Дай тем утеха на сладки сълзи Ти!

Голямото състрадание на поета към майките с измъчени души, които клето плачат, е изказано под най-пряка форма. О народното страдание е изразено по един неподражаем начин.
В ,,Самодивска китка” (1904) са поместени разработени народни песни, в които са представени народният бит и вярвания.
В ,,Стълпотворение” (1905) е пресътворен поетично библейският разказ за стълпотворението и страшното отмъщение на Бога. Хората са искали да надценят силите си и да достигнат величието на вечната сила. В произведението е предадена някогашната религия и жестокостите от жертвоприношенията.
,,Богоявление” е едно облъхнато от борческо настроение и велика надежда стихотворение. Поетът вярва, че Бог ще даде сили на народа и ще го направи велик.

Един ли войн, прахосал сили млади
В несговор, свеждаше глава от срам?
Отдавна само демонът на свади
Явяваше се в град и село нам.

И изведнъж – война с врага вековен!
И – Бог яви се в нашето небе!
Народът от раздори изпотровен
Сега един човек като че бе!

И се като един човек упъти
Срещу врага към юг и към възток.
И в неколко недели много пъти
Видеха българите своя Бог.

При Сельоглу най-първо озарява
На дивен устрем пътя: в Лозенград
Отново българский се Бог явява –
И свойта мощ познава народът млад.

И после при Бунар-Хисар яви се;
А при Люле-Бургаз Той нито миг
Не ни остави; - и светът се слиса,
И станахме в пет дни народ велик.

Със вас е Той, юнаци беззаветни,
И днес е с вас! И сочи Божий пръст
Света София вам…Не ще ли светне
На купола й стар Христовий кръст?

Същото религиозно настроение огкриваме и в стихотворението ,, Пролетен празник”, където символично, под образа на Възкресение Христово, се разбира пълното обединение на българския народ.
Поезията на К Христов е оптимистична, светла, радостна, само в малко творби поетът пресътворява по-минорни настроения:

И вечно ще се носим в небесата?
И нема бездни, нито висоти?
Аз питам Те: де, Господи, лети
Безкрайната единност на слънцата?

Към Тебе в глъбините на душата
Отвека, Боже, мъката крещи:
Защо да ни явиш, отказа Ти
Последната причина на нещата?

Лице срещу лице пред вечността
ужасна Твоя – мисъл и ридание
на поколения безброй скръбта!

И щом носител съм на духа Твой –
Аз ще Те питам с гнев и отчаяние,
Не ще да Те оставя на покой!

В стихотворението ,,Пасха” поетът свързва злото и греховността на хората със страдалчеството на Спасителя на човешкия род:

Усмихнат сирото, Господний дом
Нататък в утрото белее.

Града наоколо му от зори пустее
Прелива се вълна подир вълна насам:
Те всички идат на Голгота
Като една душа
И погледите викат: „Ето ме - живота! -
Аз не греша!“
И като че се святка околвръст страната
Сред пролетен за празник жаден ден -
И нощ на всички прагове е с кървав мак в косата.
И тихо се понесе над главите на сганта
Безмълвье - сякаш звук самотен от
Камбана.
Върху корава длана
На бич държалата десница на Христа
Разцъфна като роза, първа рана.
И слушат те от близо и далеч:
Звучи така безумно родна реч!

„Просто им, Татко, те не знаят
Що вършат.“
И като прегазен труп
Във покривалата си свити вкуп
Под кръста три жени ридаят.
И в неподвижна черна глъбина
Избиват огнени езици: миг широко запламтява -
И пропаст под нозете озарява,
Продънена внезапно,
Настръх като сетня светлина.

Макар и отразяващо едно историческо събитие, то има и ще има винаги релация с настоящето. С песимистичния финал стихотворението говори за авторовата безнадеждност.
Стихосбирката ,,Приближени хоризонти” (1911) е съставена само от преводи на руски, италиански и немски поети, с оформени религиозни чувства: ,,Първосвещеник”, Франц Еверс; ,,Бунтът на мъртвите”, Акерман; ,,Христос Възкресе”, А. Майков; ,,Христос укротява морето”, Х. Бенцман.
В повечето случаи Кирил Христов разкрива вярата си чрез второ лице, като описва мъката и скръбта на майките, молитвите на хората и надеждите на народа.

ХуЛитер Записан(а): Jul 17, 2008 Мнения: 7

До тук в поредица от статии Васил Лазаров разглежда мястото на религията в творчеството на най-именитите български поети. А как е застъпена религията в творчеството на хулитерските поети, на Ангар например? Защото тази тема явно е вълнувала и него и той я засяга в много свои стихове, а част от тях са събрани и в книгата му “Стихове със името на Бога” (2004 г.).

Още в първото стихотворение – “Банатска нощ” - Ангар изразява уважението и възхищението си от книгата над книгите - Библията. Казаното в нея за него е и вярно, и убедително, и той не пропуска да го използва, за да насърчи любимата си да преодолее своите опасения:

“И във Библията много правилно се казва –
че ако грехът е таен, Бог не го наказва!” /Банатска нощ/.

Хората за Ангар са “божии овчици”, а Господ е пастирът, който непрекъснато и навсякъде се грижи за тях:

“И защо да се тревожим ний, овците божи –
Господ Бог ни е пастирът – той да се тревожи!” /Пак там/.

В поезията на Ангар Господ е непрекъснато и навсякъде, той непрекъснато бди над хората:

“Вложих в нея таз поука:
“Бог ни слуша, той е тука!” /"Притча"/.

А също и: "Друг ако не види - Господ ще ни види!" /"Пъдар"/.

За Ангар това, което се случва в света, е отражение на настроението на Бога:

“Ако Господ весело се смее –
ясно слънце над земята грее!” /"Вита стълба води към небето"/.

Но и когато Господ се мръщи, когато е гневен, когато наказва – когато до такава степен не можем да проумеем замислите му, че сме склонни да възкликнем: “Няма справедливост, Господ няма!” – дълбоко в душата си Ангар е уверен в неговата мъдрост, добронамереност и грижа.

“Хора, няма място за тревога!
Всичко, що се случва, е от Бога!
Даже ако Господ ни очисти,
неговите помисли са чисти!
Щом като сме живи и сме здрави,
всичко занапред ще се оправи!” /”Вита стълба води към небето”/.

В съзнанието на Ангар Бог е справедлив, неподкупен и чужд на всякаква суета и лест:

“Господ не обича свещи да му палят,
псалми да му пеят, в църкви да го славят!
Всяка лест и гордост е на Бога чужда –
от такова нещо Господ няма нужда!” /”Господ не обича свещи да му палят”/.

Като смирена, грижовна, милосърдна и постоянно загрижена за хората е изобразена и Божията майка:

“С длани, пред лицето си събрани,
и с очи, във пода приковани,
Дева Богородица се моли...” /”Молитва”/.

Определено положително е отношението на поета и към служителите на вярата – свещениците. В стиховете му те са мъдри, отзивчиви, изпълнени със съзнанието за своята мисия и своя дълг. Те са носителите и възпитателите на народа в християнски добродетели. Поученията им са винаги и само към добро:

“Истинските християни трябва да са щедри,
и тогава ще са здрави, радостни и ведри!” /”Патриархът свойто паство учеше смирен”/.

И винаги най-напред към свещеника се обръща поетът в часовете на душевно раздвоение и съмнение:

“Реших - кого, кого да питам:
до пастора да се допитам!” /”Думи на пастор Гера”/.

“Както в извора водата винаги е бистра,
тъй и мястото край него трябва да е чисто!” – говори пък свещеникът на посетителите на манастира /"Как се яде диня"/. И уж буквални, думите му имат и богат метафоричен смисъл: че както водата в извора е винаги чиста, така чисти трябва да бъдат и душите ни!

И попът на село Кратунци винаги е готов да даде съвет, да съчувства, да посъветва и утеши нещастните и обидените:

“Дядо поп на масата ми седна,
във очите тъжни ме погледна
и ми каза: “Не тъжи, Ангаре!...” /”Всичко на земята се повтаря”/.

А колко силно чувства своята отговорност за енориашите си свещеникът на село Маймунци, който /чрез устата на Свети Илия/, сам се обръща към себе си:

“На тези хора ти си поп! За тях
ти отговаряш! Всеки техен грях
на оня свят и върху теб ще ляга!
Ти трябва
все да мислиш и решиш,
как греховете им да намалиш!” /”Маймунчани си имат панаир”/

Истинският християнин, независимо католик или православен, е длъжен не само да обича доброто, но и да ненавижда злото.

“За всички в християнските редици,
за православни и за католици,
е нужно както Бога да обичат,
тъй и от дявола да се отричат!” /”За всички в християнските редици”/.

Ангар вярва, че хората са сътворени от Бога, а не са продукт на някаква измислена “еволюция”.

“Аз съм сътворен от Бога
и да бъда друг не мога!” /”Тъй съм сътворен от Бога”/.

“Душата ми принадлежи на Бога!” – казва поетът. А как стои въпросът с тленното, с тялото?

“Душата ми принадлежи на бога,
но тялото ми си е само мое!
На мен единствен то се уповава,
за него само аз съм отговорен!”

Истинският християнин трябва да се грижи и за тялото си, защото то не е само съсъд на съблазни, но е и дом на душата!

“Ще си го ваксинирам, да е живо!
Ще го извайвам, за да е красиво!”
Ще го усилвам със храна обилна,
и ще го тренирам - да е силно!"

Но с каква цел? С единствената цел: да се съхрани и оцелее колкото се може по-дълго, за да е в състояние човек да изпълни всичко, което на този свят Бог му възложи! С това всъщност Ангар изказва мисълта, че принадлежим на Бога не само с душите, но и с телата си!

Вярата на Ангар в Бога е толкова силна, че стига до отричане на свободната ни воля! Нека пак да си припомним редовете: “Всичко, що се случва, е от Бога!”, и “Тъй съм сътворен от Бога и да бъда друг не мога!”

Нeщо повече - той не само че не може да бъде друг, но и не иска да бъде друг! Единственото, към което се стреми, е да остава такъв, какъвто Господ го иска! Ако ние правим добро, правим го, защото Господ иска с това добро да зарадваме някого, да го възнаградим за неговата отзивчивост, доброта и справедливост. Ако правим на някого зло – правим го, защото чрез нас Господ иска да накаже този човек!

И последно: а наистина ли Ангар вярва в задгробния живот, в съществуването на ада и на рая? Разбира се, че вярва, като в мислите си се мята от едната крайност в другата. От една страна, съзнавайки колко е грешен – защото нали само който не живее, той не греши, разбира, че след смъртта си справедливо ще бъде запратен в ада:

“ ... И затова след време,
ако потърсиш да се видиш с мене,
ще ме намериш дето ми се пада –
в девети или осми кръг на ада!” /”Безбожник бях”/.

Но дълбоко в душата си, уповавайки се на безкрайната божия доброта и милост, се надява и на нещо по-добро:

“Освен това си мисля,
че скоро ще умрем.
Добър е Господ, зная –
той ще ни пусне в рая!
Там пъпеши и дини
на воля ще ядем!” /”Луната е като резен от диня”/.

/Очаквах някой да ме запита какво съм целял с този постинг?
И да отговоря: това е пародия на постингите на Васил Лазаров. С която показвам, че ако имаме такава цел, за християнски поет може да бъде представен и най-големият атеист/.

ХуЛитер Записан(а): May 20, 2009 Мнения: 57

Интелектуалната и емоционалната натура на Николай Лилиев е възпитана в духа на християнските и българските патриархални добродетели. Той е съпричастен на традиционната възрожденска всеотдайност към културата на България. Със смирение и етика, издържани в най-чист, лъчист християнски дух, са пропити неговите творби. И той, като своя приятел Димчо Дебелянов, преминава през ужасите на войната, но има по-щастлива съдба – остава жив и твори до късни старини. Ала Лилиев не е написал нито един стих за войната. Явно за него тя е едно грозно и ужасно събитие, което не може да събуди каквото и да е поетично вдъхновение у поета. Лилиев си остава човек със взор към ведрина, към нещо далечно и иноземно, с копнеж по рая. Светът на Лилиев не е и реалния живот, в който трайно присъствие имат злото и грехът. Отвлеченият свят на Лилиев е свят над моралните категории, един магичен свят на усещането за съответствие и хармония, свят с друг образен и звуков облик. Този негов свят е толкова далечен от реалния и толко близък до другия, бленувания, иноземния – Рая. Само там, където цари духът на пречистеното, където битието е в съзвучие с божественото, може да затрепти чистото сърце и душа на поета, за да излее като прелестна арфа нежни и ефирни песни за светлината, чистата роса, за сияния и пеперуди, дъжда и вълните на човешкото пречистване. Към стихотворенията „Светло утро, ти прокуди”, „Тихият пролетен дъжд“ и подобни могат да се отнесат думите на Ив. Мешеков „Чувстваш, че трябва да извършиш някакъв аскетичен подвиг, да пречистиш душата си, и тогава да заговориш за Лилиевата поезия. Тъй като всичко у нея е музика, чистота, светиня“.
Девствената чистота на поезията е огледало на непорочната душа на поета. Лилиевото творчество е споделяне на впечатления и чувства с тих, шепнещ, молитвен глас. В неговото чувство на копнеж за хубави дни и за обич е преплетена вярата му в Бога, от когото смирено търси приобщаване и опора:

Ти чуваш мойта горестна молба
от свойте небеса, незнайни Боже,
прати низвъргнат дух ръка да сложи
над моето сърце, като съдба!

Аз не разбих желязната врата,
която води в сенките на рая,
и мойта душа ридай в безкрая
като прогонена мечта.

Покорен чакам твоя властен зов
да ми разтвори тайните на ада,
аз може би ще пия там наслада,
аз може би ще пия там любов.
(„Ти чуваш мойта горестна молба...”)

Лилиев търси тайните скрижали на живота и понякога изпада в мрачно настроение, породено от несъответсвието на поетичния негов свят и реалния. Но никога не се бунтува, а с едно присъщо за християнството смирение тихо понася печалите и несгодите на живота: “Отрано глух, отрано лед останах за живота. Не съм живял, самин съм бил, смили се, тъмний Боже!” Неговата смиреност понякога преминава в аскетичността на самоотричането от всичко земно, за да запази своята чистота и да се постави под Небесния знак. Светът на поета е невидимата реалност, в която той се изгубва и която единствено го свързва с Небето, с Бога.

Във тоя век на хищно изтребление
о, Господи, нима съм аз за там?
- Ти ме дари с божествено смирение,
превърна моята душа на храм
и в оня миг на свято вдъхновение
над мене Ти простря десница сам
и промълви слова, които знам
от тъмний ден на своето рождение.
О, Господи, кому съм нужен там?
(„Във тоя век на хищно изтребление...”)

Тези стихове показват истинската същност на поета. Той не е роден за този век, в който се извършва ,,хищно изтребление”. Между високата нравственост на поета и заобикалящата го действителност има толкова различия, че те пораждат въпроса пред лирическия Аз - защо е дошъл на този свят и кому е нужен? Неговите християнски добродетели, с които го е дарил Бог, го правят самотен и нещастен. Той вижда по-добре от всеки как хората в града са роби на ,,тъми” и ,,демони зли”.

Неотстъпна тъма ги обсажда,
те са роби на демони зли,
на душата им светлата жажда
знойна пладня не ще утоли.
И когато след дневна тревога
в тъмни сенки нощта ги сплете,
неизгледни редици, тъй много
где ще идат безпомощни те?
На страшен съд вървят
тълпи, не спи, кипи градът.
По вечен път гъмжат,
сами, тъми, гърми градът.
и нийде кът да спрат за миг,
велик, безлик градът.
И всеки тленен ден, когато тъжний звън
на вечерния час тревожно се обади
и призове далек от фабричните сгради
работния народ за отдих и за сън,
разгаря се навред по ширните площади,
де слънцето разля пламтещият огън,
животът на страстта и бурните наслади,
събуждал векове движението вън.
Аз спирам изнурен, сред някой стихнал кът,
помръкналия ден самотен да изпратя,
и виждам, вече бди по своя вечен път
спокойната луна.
- Спокойна позлатява
страдалческия лик на кипналата плът.
- О призраци в нощта, бездомни мои братя!
(,,Градът”)

Но Лилиев не е заключен в своето себелюбие и не е отчужден напълно от живота. Той е верен на християнския принцип да обича хората. ,,Аз виждам брат у всеки непознат” (Градът). Той не забравя народа. ,,Чувствайки своето призвание на народен жрец, той се моли за всички.” (Христо Недялков) Поетът вижда и осъзнава, че хората са пленници на страсти, далеч са от Бога и Го моли да ги благослови с Неговата любов:

Боже, Твоя светъл гняв свещен е.
Моите сестри са рожби бедни,
пленници на страсти всепобедни,
те не ще познаят твоя ден
и ще паднат първи победени.
Озари ги с гняв свещен!

Боже, твоята любов е мощна.
Моите сестри са слаби, бледни,
те блуждаят сред тъмите ледни,
без надежда светла, без покров,
и ридаят в мрачина среднощна.
Осени ги с вяра и любов!
(,,Боже, Твоя светъл гняв свещен е”)

Николай Лилиев, макар и да живее в един свой лазурен или лунен свят, изпитва състрадание към хората, чувства някакво съзвучие на душата си с душата на ,,бездомните” тълпи в града и е готов да направи тяхната съдба своя.

Да можех сам да бъда сред града
и да ловя желанията смътни
на своите сестри и братя бедни,
та в горестния шепот на дъжда,
когато безутешна вечер тътне
и впива пръсти, пламенни и ледни,
в душите загрубели от труда,
да бъда страж на тъмни и безпътни
в часа на изпитания последни.
(,,Градът”)

Лилиев живее с чувството за Божие избранничество, не изпитва самота. Той е духовно просветлен и спокоен в своята самотност, защото общувайки с Бога чрез молитви, усеща себе си като част от хармонията на творението, като осъзнава своята и общата безпомощност. Молитвата – духовна утеха на търсен диалог с Бога, понякога носи тоналността на тиха жалба:

Господи, защо си ме наказал
да живея тъмен и немил
и защо с печал си ме помазал
и с печална мисъл озарил?
Своята сестра аз не продадох,
брата си невинен не убих,
себе си на жертвената клада
сам положих, възроден и тих.
И лице извърнал към безкрая,
в пролетното слънце отразен,
чакам твоя пратеник незнаен
да простре крилото си над мен.
(„Зад стената”)

„Ако Димчо Дебелянов копнее за пристан, то Николай Лилиев знае, че няма никога да го намери тук на земята. Той е изгубил своята родина на земята и остава да виси като лист на оголен клон, очаквайки съдбата да го обрули.” (Владимир Василев, Поети на смирението). В моменти когато намира себе си самотен с измамите си и отдалечен от Бога, той се чувства като ,,блуден син”, който се покайва и отново простира ръцете си към Него.

с това сърце, и чисто, и невинно,
към Тебе се стремя.

………………………………………………..

И тръгнах пак, и в път съм пак отколе
с измамите самин,
но в път ме стигна черната неволя
и ето - блуден син -
към - Тебе са ръцете ми прострени
и кръв по тях личи,
и в извори от сълзи изгорени
са моите очи.
О, погледни! - Ти би видял тогава,
сред сънния покой,
че моли сам, за прошка и забрава,
синът Ти, Татко мой!
(,,Родина”)

Николай Лилиев приема страданието като път към просветлението и възкресението на човешкия дух. Той има (макар и не много) стихотворения, които е посветил на философски проблеми като тези за смисъла на страданието, за смъртта и метафизиката на злото, за спасителната любов на Христос и за жертвения акт на Спасителя:

Загадъчната сянка на живота
пред мене слага своя ням въпрос:
Каква била би без Христа Голгота,
какво би бил без кръста сам Христос?
(„Пред прага”)

Подобно на Димчо Дебелянов и той се счита наказан за някакъв свой грях, прокълнат като Ахасвер да скита по света, без да намери прибежище, навсякъде срещайки своя враг - себе си. Той зове Бога да го прибере по-скоро в своето лоно, дето духът му ще свие своите крила и ще се успокои. Трогателната поема “Ахасвер”, единствена по трагизма си в нашата поезия, излиза из значението на субективна изповед, добива тежината и размерите на универсален символ на човешкия дух - дирещ и ненамиращ, и спиращ най-подир пред знака на своето изкупление: Разпятието.

Иисусе, аз Те виждам – о, тоя скръбен лик,
и сълзите горчиви на светъл мъченик!

Иисусе, аз Те чувам – божествени слова
се ронят и замират сред тъмната мълва.

Край Тебе вик се носи, там бичове хлестят,
и Ти вървиш отруден по своя стръмен път.

Устата ми позорни мълвят несвестна реч
и тая реч се внизва у Тебе като меч.

Ти чуваш ясно всичко: измамните слова
и тъмните закани¸ и тъмната мълва.

И спираш да починеш, и в твоите очи
аз виждам свойта клетва: тя пламва, тя звучи:

Да няма мир за Тебе, и вечно сам в ноща
да скиташ, до когато се върна пак в света!

Иисусе, Ти ме чуваш: аз страдам, аз търпя.
Ела благослови ме, навеки да заспя!….

Поетът страда и никъде не намира покой. Нежната душа на Лилиев не се чувства в хармония със заобикалящата я реалност. Странейки от злото, греха и грозотата, Лилиев не може да не страни и от реалния живот, който не би могъл да го вдъхнови, за да го възпее. Сюжетите в творчеството му са далечни на реалния живот. Това създава впечатление за безплътност в поезията на Лилиев. Стиховете му са израз на висока интелектуалност. Лилиев е един от най-интересните и може би най-трудноразбираеми автори. Някои литературни критици определят поезията на Лилиев за мъртва, защото е далечна както от живота, така и от нашите загрубели души. Повечето негови стихове възпяват не чак толкова реалния живот, като производен на творението, а самото творение, но без хорското множество.

Знам сърдечен свиден кът.
Сред замрели в сън ели,
звучен ручей ромоли,
и лъчи-стрели трептят

Там в забрава рой пчели
своя сватбен танц въртят.
Боже, в тоя цветен път
мойта вяра окрили.
(„Знам сърдечен свиден кът...”,1920)

Копнежът на неговия дух по красотата, чистотата и нежността, изразени със символични художествени похвати, създава представа за един магически свят на трансцендентално пространство. Неопределеността на времето – подобно на спомени - излиза от рамките на самото време и поражда чувството за вечност. В поезията на Лилиев се стопяват границите на човешкото и божественото. Изразявайки свои емоционално-религиозни преживявания в творбите, той сякаш броди сред иноземното, като излага своите усещания за него - Рая и Ада. Но картините в произведенията съответстват на лъчистите сияния, хармоничния ритъм и ефирната нежност на Рая, където макар и все още жив на земята, витае неговата ангелска душа. И когато поетът се събужда от своя живот-сън, конфликтът на раздвоението натъжава неговото сърце, за да потърси и да се моли на Бога за другото място, за където е родена неговата душа – Небесния Рай.

ХуЛитер Записан(а): May 20, 2009 Мнения: 57

Когато чуя за Елисавета Багряна, в мен възникват асоциации с Мадоната от четвъртата незавършена пиета на Микеланджело. Макар и незавършена, големият майстор е изваял най-важните елементи, с които постига своето внушение. Незавършените части от скулптурата нямат съществено значение. Масивните до грубост крака на Мадоната (в сравнение със слабите граничещи с хилавост крака на Христос) изразяват нейната здрава връзка със земятя и всичко земно. Горната част на статуята ролите „се сменят” – макар и мъртъв, Христос сякаш не е в прегръдките на майка си, а като неин баща я носи на могъщия си гръб. На Мадоната призванието и силата се коренят на земята, а основното призвание на Христос е да издига и възвисява човешкия дух. Ако търсим паралел между Багряна и Богородицата, ние ще го открием във здравата им връзка със земното и земния живот. Но дали поетесата ще избере да бъде извисен духа й чрез Бога?
Багряна твори в такъв период от историята на нашата литература, в който се преоткрива изначалната същност на важни за опоетизирането категории – земя, живот и народнопесенна традиция. Началният етап на творчеството й (стихосбирката ,,Вечната и святата”) е една тематична изповед - в разголената душа на поетесата се срещат и сблъскват две начала: вярност, зовът на детето и майчиният дълг, светостта на домашния уют; а от друга страна - бушуващите стихии на натурата й.
Над лирическия образ се появява нимба на светица, когато я виждаме в хармония с християнските добродетели.
Първичната свързаност със земята, изначално женското е нейният корен, в името на който тя отхвърля едно по едно ограниченията на патриархалния канон. Героинята назовава истинската си прародителка – земята.

Може би съм грешна и коварна,
може би сред път ще се сломя -
аз съм само щерка твоя вярна,
моя кръвна майчице-земя.
(,,Потомка”)

Това стихотворение е показателно именно за типа модерност на Багряна, за начина, по който тя се откроява като "нов глас" - възраждайки земното, автентичното, живото и човешки преживяното. Нейната изповедност е свързана със закотвяне и укореняване на чувството в емоционалната сегашност, в живия емоционален процес. Нейните чувства са подчинени - не чак толкова възвишени платонически и аскетични както при Лилиев, а силно приземени, пълнокръвни, осезаеми и сетивни. В образа на своята героиня тя въплъщава вълненията, поривите и мечтите на волната и дръзка жена, която въпреки своята слабост и уязвимост воюва за собствената истина, за правото да се отдаде изцяло на земната и пълнокръвна любов.

,Аз искам да я сещам тук,
живитрептяща,
с най-първобитните изобретения -
петте от Бога дадени нам сетива -
като последния човек на туй кълбо,
като най-бедното създание в света,
като последната и първата жена!
(„Пенелопа на XX век")

Християнството дава пълна свобода на човека да избира пътищата в своя живот, но с цел да предпази човека, посочва ясно кое е добродетел и кое е грях. Лирическата героиня е обобщен образ на съвременната жена и тя се възползва от тази свобода в двете й крайности. Тя е всеотдайната майка, самопожертвала себе си, за да се посвети на отглеждането и възпитанието на децата си, носещи всички несгоди, мъки, страхове и тревоги, които съпътстват този процес:

Пред малкото креватче на колене
тя трети ден немигвала, се молии
бавно, гълта сълзите солени.

Едничкият й син е тежко болен
и само нишка го дели от края-
а долу другите деца играят и

слънцето в прозореца поглежда,
и дюлята подава пълни клони,
но той е ням и сляп и безнадежден...

През първий ден към старата икона
мълвеше тя, прекръствайки се мигом:
"Върни детето ми, от смърт спаси го."

През вторият, очите без да снема,
се молеше, от скръб обезумяла:
"Вземи живота ми - и дай го нему."

А днес, на третия, едва прозряла,
тя рече мъдро: "Майко свята, стига,
вземи го, но от мъките спаси го."

И стана чудо:мина малък пламък,
детето мръдна устни загорели
и промълви полека:
"Хлебец, мамо!"
(,,Жертвата”)

Майчинството е свещенодействие, свързано с раждането на нов живот и грижа за невинна чиста и неопетнена детска душа. Майчинството е дълбоката връзка между ,,вечното” и ,,святото” у жената. След като Христос със саможертвата си изкупи първородния грях на хората, майчинството се очиства от всякакъв грях и може да бъде единствено свято и християнско. Истинската любов между мъжа и жената като предпоставка за майчинството, съгласно християнските постулати, не е грях и тя хармонизира с идеята за светостта на майчината жертвоготовност. Неслучайно името на Багряна се свързва с произведенията ,,Вечната”- темата за безсмъртното майчинско начало; ,,Святата”- преклонение пред скърбящата Богородица и ,,Жертвата” – модусът за майчината жертвоготовност.
Лирическата героиня на Багряна приема и изразява съдбата на всяка една жена - нейна съвременничка. Така разширяването на образа на нейната лирическа героиня излиза извън границите на автобиографичното и се идентифицира с обобщения образ на жената. Но този обобщен образ на жената е много пъстър и ето защо нейната песен ще е както свята, така и понякога греховна.
Багряна опоетизира както кротко дочакалата своята сребърна сватба побеляваща жена; така и нарушилата своя небесен обет млада послушница; както майката, готова на всякаква саможертва в името на своето дете; скърбящата Богородица, която над люлката на своя син вече вижда разпятието... така и жената, потърсила абсолютната свобода и себеизява, дори това да е постигнато чрез грях.
След като се спряхме на светия образ на жената, нека да видим и нейния антипод – грешната жена. В произведението ,,Кукувица” съпругата, нарушилата християнския общоприетия морал грешница, възвестява правата на земното, сетивното, антитрадиционно усвояване на любовта и света.

Ходиш, гледаш, сякаш обезсвесен,
залудо пилееш дни и нощи,
Божий свят ти станал, казваш, тесен.
Не видя ли, не разбра ли още?

Неведнъж ти рекох и повторих:
не помагат билки и магии,
кой каквото иска да говори
няма нивга аз гнездо да свия,
рожби румени да ти отгледам,
в къщи край огнището да шетам.
Мен ме е родила сякаш Веда
и ми е прокобила несрета.
Дай ми мене по света да скитам,
дай ми сборове, хора, задевки
другите да слушам без насита
и сама да пея на припевки.
Моите очи се ненаглеждат,
моите уши се ненаслушват.
Не допридам свилената прежда,
недогаснал огъня потушвам. . .
И така живота ще премина
ненаситена, ненаживяна.
А кога умра, сама, в чужбина,
кукувица-бродница ще стана.
(„Кукувица”)

Като птицата кукувица и героинята на Багряна застава срещу природните закони, защитавайки правото си на избор - скиталчеството, което не знае насита. Отхвърляйки идеята за майчинството, героинята се опълчва не само срещу един от най-исконните женски инстинкти, но и срещу волята на природата - майчинския инстинкт (гнездото). Багряна първа от поетесите изразява чувствата на разбонтуваната жена, разбила ограниченията на съществуващите норми, но и първа предупреждава за предстоящата самота и възможна трагична развръзка. Нейният бунт няма да я удавлетвори и няма да й донесе нито щастие, нито удовлетворение. Финалът акцентира върху греха и неизбежното изкупление. Грехът трябва да бъде пречистен - в случая със самота и смърт. В това стихотворение, както и в някои други, поетесата използва литературния похват антитеза-теза.
В друга своя творба, взривявайки всички християнски добродетели, почти кощунствено Багряна заявява:

Ти искаш ли? - Аз ще забравя
и мъж, и майка, и родина,
и рожбата си ще оставя
и с теб в чужбина ще замина.

В по-късните си и мъдри години, когато в творбите й ще намират място зрелостта и философските мотиви, тя ще преосмисли авантюристичните фантазии на своята младост. Тя все повече ще загърбва чуждото и ще обръща поглед към родното, ще търси своето истинско Аз, стигайки до предсказаната безутешност (съдбите ни - съдби скиталчески и безутешни - "Кой"), до болката от собствените си измами (Обсят е този път с камъни и ями - / заблуди, илюзии, миражни измами. - "И аз можех да имам"); до горчива борба със самотата. Осъзнаването на разлива между мечта и реалност ражда мотива за равносметката:

,,В химери някакви си се унисал
и в криво огледало си видял
живота, щастието, любовта.
И себе си до капка си раздал
да дириш вечен някакъв свръхсмисъл -
а си загубил смисъла в света!"
("Глас")

Лирическият субект преминава през карнавалното опиянение на живота, през страданието на самотника, за да стигне до екзистенциалните начала, близки на християнската мъдрост. Тя стига до прозрението, че щастието е някъде близо до човека, навярно във всекидневието, в обикновените прости неща.

,,но къде е възторга предишен
да разбие стените на стаята"
(,,Мъж”)
Багряна има заслугата, че възвръща поезията отново към реалността. Въплащавайки се в диаметрално далечни женски образи, нейното лирично Аз запазва своето вътрешно равновесие и едно химническо, ту християнско, ту древнообредно свръхсъвременно чувство.
Там, където го има, религиозното чувство в поезията на Багряна е посветено на признанието и преклонението й пред Бога.

,,Та да бъдем живи,здрави
с бодри румени лица
и всеблагий БОГ да слявим
с чисти мисли и сърца!
Че прострял е той десница
и закриля всеки час-
всяка птица и тревица,
мене,тебе, всички нас!"
(,,Великден”)
Вярата в Бога крепи надеждата, дава крила, дори осъзнавайки, че всеки от нас пренася през годините своя кръст.

,,Ти тръгваш с пламъче великденско във шепите.
Къде ще стигнеш? Може би върха?
Но бди, крепи надеждата и трепета
като крило в сърцето ти да пърхат,
в сърцето твое и сърцето на народа ти –
че тъмен кръст над всички е надвесен ...
Добрият дух да стане и ни води,
да ни дари живот – Христос възкресе!"
(,,Възкресение”)

Въпреки бунта на някои персонажи в творчеството на Багряна срещу някои християнските добродетели, нейното лирическо Аз вижда Бога всеблаг, който добро дарува. Докато Яворовият герой е в конфликт с Бога (,,проклех те и по твоята жестокост Те познах”), героинята на Багряна вижда една Божия добронамереност, великодушие и благородност.

,,Бог е мъдър и благ и прощава
всяка пролет на грешния свят."
(,,Април”)

Душата на героинята е радостна, че Бог е възкръснал и не сме сами под небето.

,,Душа радостна и волна
забравя грижи и умора
и вдига се в небето горе,
където Бог всеблаг царува
и всекиму добро дарува.
И в хор камбанен звън и песен
кънтят, звънят - Христос възкресе!"
(„Великденска нощ”)

За почитане на християнските празници поетесата е посветила и други стихотворение, като сред тях са и предназначените за децата ,,Коледна елха” и ,, Снежинки”.
Творбите на Багряна, посветени на християнските празници, не са толкова христоцентрични, колкото обстоятелствени по отношение традицията за тяхното провеждане и честване. Така възпети, празниците понякога придобива езически облик. Стихотворението „Гергьовден“ e едно преплитане на езичеството с християнството.
Под християнската същност на свети Георги Победоносец се откриват древномитологични пластове. Той е героят-мъченик, с когото фолклорната традиция свързва езическите пролетни скотовъдни култове и мотивите на змееборството. Побеждавайки демона на злото (змей, дракон), той възстановява хармонията на битието. В традицията светецът винаги се представя като конник, който не само побеждава змея, но и освобождава девойката, предопределена за жертва. Така е изграден и образът му в народните песни и в иконографията. Но победата на свети Георги над змея може да се възприеме и като метафора за победата над студа, зимата, злото и освобождаване на пролетта и растежа. Така християнството заимства от езичеството и пренася върху светеца някои от чертите на пролетните божества на плодородието.
В обредните практики на празника са запазени множество езически елементи. Съществен момент в самия ритуал е жертвоприношението на агне (курбан) – то се свързва и с жертвата, която Авраам е готов да принесе за прослава на своя Бог. Жертването на най-скъпото, лишаването от него е своеобразна смърт, която трябва да предизвика нов живот и изобилие. Тематиката на някои от песните, изпълнявани на празника, отпраща директно към библейския мотив за Авраам и Исаак.
Подобно на именити световни класици, Багряна ползва митологични образи в поезията си, като по този начин постига колоритност и художествена образност.
В ,,Амазонка” поетесата своеобразно се отделечава от класическия облик на нейната героиня като муза и вдъхновителка, а чрез странни сраствания с различни митове се превръща в невиждано женско същество – покровител на музите, творец, а не вдъхновителка. Амазонката навлиза като жена-войн в един свят, смятан за изконно мъжки. Тук стремежът към свобода се изразява в по-тесния смисъл - като свобода за творчество. Тя се стреми към Хеликон, възседнала крилатия кон (митичния Пегас), за да го накара да удари повторно с копито по свещената планина и да обнови източниците на вдъхновението.
В творбата ,,Кукувица” поетесата използва митичния образ на Ведата, който според народните представи е свързан със скритите, с ирационалните сили, които отклоняват човека от „правия път“ и по този начин го откъсват от околните, които трудно приемат другостта. Заявявайки открито своята греховност, тя с езическа, самодивска страст се хвърля в любовта, но осъзнава в последствие, че чрез своята самонадеяна гордост става робиня на неудовлетвореността и самотата, което я кара да се чувства унизена и разкаяна.
Наличието на езическо съзнание у поетесата е изразено най-точно чрез стихотворението ,,Потомка”.

,,Но усещам, в мене бие древна,
скитническа, непокорна кръв.
Тя от сън ме буди нощем гневно,
тя ме води към греха ни пръв.

Може би прабаба тъмноока,
в свилени шалвари и тюрбан,
е избягала в среднощ дълбока
с някой чуждестранен, светъл хан.
Конски тропот може би кънтял е
из крайдунавските равнини
и спасил е двама от кинжала
вятър, следите изравнил."

Самобитното творчество на Багряна е през постмодернистичния литературен период, но е изградено чрез представи, типични за романтическото светоусещане. Този похват наподобява една връзка между модернизма от първите десетилетия на XX век с някои характеристики на романтизма. Тя ще остане в българската поезия като твореца, който постави апотеозния ореол на майчинството и женското начало като ,,вечно” и ,,свято”.
Багряна често споменава за един храм, който тя не вижда в традиционния, църковния. Нейният храм е крайпътен (мисълта е на Калин Михайлов) или кръстопътен. В този храм основно и централно място заема св. Богородица, а Христос е изобразен не като Бащата на Богородицата, а като Младенеца и в повечето случаи си остава Сина на Святата Майка.

ХуЛитер Записан(а): May 20, 2009 Мнения: 57

Атанас Далчев живее и твори в епохата на постсимволизма. Българския литературен свят е повлиян чрез кръга ,,Мисъл” от немския индивидуализъм и философиите на Ницше за ,,Смъртта на Бога”. Постсимволизма като литературното отражение на тази философия се стреми да премахне Бога като посредник между твореца и мистичните тайни. Творците живеят с претенциите да представляват самата непосредственост. Дълбоко философската и проницателна, християнска натура на Атанас Далчев вижда по-добре от всеки друг творец колко пагубно е за обществото това откъсване на хората от Бога. Понеже отвъдният свят не съществува за някои творци-рационалисти, символът вече няма какво да разделя и свързва. Но дълбоката мисъл и ерудираност на Далчев не приема опростенческия рационализъм. Ползвайки символизма единствено като литературен естетически похват на формата, но не и на порочното му съдържание Далчев успява с езика на времето трезво и тревожно да разкрие пороците в обществото породили се в резултат от разделяне на хората с Бога, неговите добродетели (благословии) и постулати. Разкриването на дълбоките деформации в обществото показани с цялата им грозота на фона на неговата чиста душевност стремяща се към изконните ценности на християнството изпълват творбите му с човечност и една чисто човешка философия. Неговите творби не са характерни с висока емоционалност и изразяване на чувства. Съдаржателни на чувства са стиховете му, чрез които поета се обръща към Бога с едно интимно ,,ти” както човека говори с най-интимен и надежден приятел или със собствен баща, с доверителността и вярата, че висшата инстанция ще обърне внимание на молищият се:

Аз не помня, аз не съм видял
минаха ли моите години?
Ти не ме оставяй да загина,
Господи, преди да съм живял!

Изведи ме вън от всяка сложност,
научи ме пак на простота:
да отдавам сетния петак
от сърце на срещнатия просек.

Да усещам своя радостта
на невинното дете, което
първите снежинки от небето
сбира със отворена уста.

И без свян да мога да говоря
с простите на прост неук език. . .
Научи ме, Господи велик,
да живея като всички хора.
(,,Молитва”)

В стихотворението откриваме едни от най-важните добродетели на християнството – смиреността с която лирическия герой моли Господа да го научи да живее в простотата на християнството и молбата му да бъде ,,научен” да бъде състрадателен -,, да отдавам сетния петак //
от сърце на срещнатия просек.” Лирическия герой моли да притежава невинна детска душа неопетнена от грехове – библейската идея, че човек намира своята християнска същност когато се въплати в образа на невръстното дете. И също така нещо важно посочено във финала на стихотворението - молбата да не страни и да не се отчуждава от хората. В това отношение Далчев се различава от неговите предшественици индивидуалисти П Славейков, Кръстев, Лилиев и др. вярващи в благотворното действие на уединението. Далчев, обратно, търси мостове към тях, защото е убеден, че самотата, изолацията по-скоро разрушават, отколкото укрепват личността.
“Той познаваше драматичната дълбочина на екзистенциалните проблеми, беше преживял като собствена болест “трагичното чувство за живота” и бе изпитал абсурда на отчуждението и самотата, но, страдайки, винаги е знаел къде да търси лека и спасението. Те са там, където са сочели неговите първи учители и преди всичко - Достоевски: в убеждението, че крайната самота разрушава човека, че той живее истински само сред другите, когато споделя техните болки и радости; когато съобразява и подчинява решенията си на една надсубективна система от етични принципи; когато за своите постъпки отговаря не просто пред себе си като някаква абсолютна автономна нравствена воля, а пред човешкия и “Божия закон.” (Аврамов 2000 ). “В моята “Повест” (от 1925 г.) - споделя той - исках да покажа, че самотният човек унищожава сам себе си; че неговото битие не е автентично и в сравнение с истинското - онова на социалното общуване - то просто изглежда като “зла измислица”, че човекът е човек и живее истински само с другите”. Но мостовете към обществото поета така и няма да намери. Между неговата извисена душевност и деградиралия, деформиран заобикалящ го свят сякаш има пропаст.
В произведението ,, Дяволско” най-добре е изразено отчуждението на лирическия аз с демоничното градско пространство. С творбата поета символично охулва света, загубил християнските ценностни ориентации, разпадащ нравствените устои и превърнал се в ,,ад”.

А долу преминават автомобили,
трамваи като ветрове фучат
и смехове и крясъци звучат,
и тътнат кръчмите и публичните домове.
(,,Дяволско”)

Дявола е демонът на отчуждението,чиито усилия са насочени към опразване на света от ценности. В лицето на своя съвременник Далчев вижда греха и грехопадението. Далчевия герой е далеч от профанното опиянение на тълпата и суетното тържество на делничния ум. Обратно на християнския принцип на братството между хората, лиричния герой се пита: ,,мога ли да бъда техен брат?”
Далчевия герой изразява съвсем провокативно отношението си към този безумен свят. Замерването му с пръст от саксиите и изплезването му говори за съпротивата му към човешкото грехопадение. Далчевия герой търси един друг свят близък до Бога, до иноземното и той го търси в изхода от ,,отсамното” – смъртта.

И аз ще се изплезя на света,
обесен върху черния прозорец.

Стихотворението “Прозорец” , дало названието на първата Далчева стихосбирка, предлага може би най-точното описание на отдалечилия се от Бога свят, чиито деформации го правят необитаем от човека. Лирическия герой вижда зад своя прозорец един неестествен свят “Няма вълци, нито има ветър” Свят, който е нарушил своята естествена природа и вместо природни явления, животни и птици в прозореца се отразяват “мрежа от сребърни клони” и “посребрени листа”. Този изкуствен свят е самодостатъчен и хората не се нуждаят от Твореца и неговото творение, нито от идеята за спасението.

Ето нашето зимно стъкло.
То не е, то не е сякаш същото:
няма вече ни пътя, ни къщите:
само бяла гора от сребро.

И през нея минават прегърнати
мойто братче и мойта сестра.
В посребрената бяла гора
накъде ли самички са тръгнали?

Те вървят върху сребърен път
и под мрежа от сребърни клони,
посребрени листа се отронват,
дъждове от листа ги валят.

Мойто братче и мойта сестра
преминават без страх под дърветата:
няма вълци, нито има ветър
в тази сребърна бяла гора.

Там е само вълшебната птица
с лъчезарните златни пера;
мойто братче и мойта сестра
нея търсят от цяла седмица.

Чак на седмия ден призори
ето тя затрептява, изгрява
и във миг се запалва гората
от горящите нейни пера.

Дървесата възпламват, искрят
и на капки сребро се разтапят.
И отново изникват къщята
и изплува познатият път.
(,,Прозорец”)

Чрез библейския сюжет относно създаване на света от Бога за една седмица Далчев иска да ни помогне да разтълкуваме, че вълшебната птица символизира Богопознанието. Тя не е онова познание от библиотеките, което откъсва човека от Бога и което той отхвърля в много от своите стихотворения, а познанието за което се говори в Библията – това знание за което Бога дава ключовете на своите ученици Петър и Павел за да го благовещават сред хората. Това знание Далчев го притежава, а когато и неговите братя и сестри го открият, тогава ще се промени света, тогава и поета ще е в хармония с обществото. Финала на стихотворението е позитивно и оптимистично.
В стихотворението ,,Балконът” е развита тезата за изгубилия сетивата си за тайството на божественото откровение човек. Балкона се представя като метафора. Казаното във втората строфа ,,... птичките спокойно//
пият от вазите му хладен дъжд символи” придават на балкона значение на ,,стряха” която подслонява, укрива и събира (“събира… след дълга и невесела раздяла/ отново двама скитника ведно”). Балкона изразява спасяващата площ, където човекът-птица и скитник намира своя дом, но той е станал непотребен за неприютилия в душата си християнска вяра човек.

Стопаните дори не подозират,
че къщата им имала балкон.
("Балконът")

В стихотворението ,,Хижи” поета излага на показ не толкова материалната нищета, колкото духовната такава и духовния глад. Откъсването на човека от Бога го е обезличила, зад маската няма лице, а една безобразност. Хорското безцелно съществуване ги е превърнало в сенки.

Там не живеят нито хора
и нито Божии чеда,
но вятърът развява сенки,
които сведени се движат,
и съсухрени лица се мяркат,
дълбани от неспирна грижа,
и сякаш не лица, а маски
със вечний образ на глада.

Дъждът в творчеството на Далчев не е разрушаващ литературен символ с който се постига тварност на всичко съградено от хората, а символизира пречистването на душите от тяхната греховност.
В произведение ,,Дъжд” Далчев въплащава в този символ пречистването, което няма да е допуснато до хората от самите тях.

Друмник, морен от път, той снове
и потраква със страх по прозорците
и очаква смирен да отворят
и приседнал на прага зове.
Той обхожда с плач всички врати,
коленичил в калта и посърнал,
ала злобно от всички отвърнат
той проклятия черни реди.
И понесен самин из града
и коси посребрени разпуснал
- като старец с повехнали устни -
той върви и покрусен ридай.
Бледен скитник без сън и приют
и обречен на скръб и неволи,
под небето стъмено се моли
и проклина от никой нечут.

Далчев придава на пречистващата сила-дъжд образа на старец за да покаже, че християнското пречистване е един архаичен образ в очите на неговия съвременник и в това се крие неговата безпомощност да помогне на хората. В стихотворението е използван и Библейския сюжет за отправеното проклятие на Бога за грехоппадението на Адам и Ева, което се изкупува с кръвта на Христос. Но обратно на хората Далчевия герой не ще страни от това пречистване. Той ще излезе под дъжда, който ще измие неговото лице и душа.

Този пролетен дъжд сякаш пада
само дето гори светлина.
…………………………………
Аз забравям и пътя, и хижите;
аз забравям скръбта; и една
от небето дошла хладина
ми измива лицето от грижите.
(,,Пролетна нощ”)

Усещането за пречистване като свобода и наслада е представено с особено поетическо вдъхновение.
Далчев проумява, че ограничената ни същност не предполага реален излаз към свръхчовешкото, към онова, каквото са тайната на битието, съдбата и Бога. Той вярва в наличието на умонепостижим смисъл в основата на мирозданието и човека. В неговото творчество се усеща чувството за крах на романтическия оптимизъм, основан върху абсолютизациите на Разума, на научния прогрес. Нека да припомним поантата на “Книгите”: “И аз изгубих зарад книгите // живота и света.” Разумът е убил емоциите. Далчев в неверие и уплаха от разума, сякаш се опитва да изплюе парченцата от ябълката на познанието. Затова и ни внушава в „Кукувица“, че който поиска да „раздере завесата на дните /и на съдбата образа да види,/ намира не живота, а смъртта“. Смисълът на произнесеното опира и до идеята за непозволено дръзкото ни стремление за тотално познание, което е не само опасно, но и невъзможно. Осъзнал своята обреченост в това отношение, той разкрива цялата драма на нашата модерна, съмняваща се и очакваща, неудовлетворена и търсеща спасение душевност. Но Далчев намира своята опорна точка и спасителен смисъл, защото ги търси в основата на християнските постулати – идеята за смирението. Той предпочита простотата на ежедневието пред рационалните балансирания над зеещите бездни на свръхчовешката реалност, на далечното и безкрайното:

Ако не бях останал глух към
повелята на любовта,
аз бих се сподобил в света
с блаженството на нищий духом.
Аз бих живеел като некой
незнаен весел обущар
и бих със песен на уста
ковал обущата на всеки.
И вечер бих се връщал морен
при своите деца, жена
и, вярвам, виждал бих в съня
на рая портите разтворени.
Не би сивеела тъй леко
тогава моята коса
от мъката и старостта
и от праха на библиотеките.
(,,Нищий духом”)

Поета открива идеята за смирението като път към щастието и насладата от живот без драма и конфликт. В съществуването на порядъка, в простия кръговрат на живота е истинското съществуване което е в своето безмислие щастливо. С това стихотворение Далчев показва колко задълбочена е в християнското учение неговата философска мисъл. Поета изразява нищетата на духа не като малодушие, страх или духовна низост, а в контекста на Евангелието – като смирение. ,,Блажени са нищите по дух” (гл 5 стих 3 от Матея). ,,Нищий духом” според християнството ,,ще рече по своя воля да си просто един от многото, да не се самоизтъкващ и възгордяващ; да си във всичко като всички” (,,Коментар на Библията” Матю Хенри) Тази именно нищета на духа Христос поставя на първо място сред християнските добродетели.
Израз на многозначително смирение е „Задните дворове“, където показва чудото на човека и живота, каквито са „с постоянството си упорито /в своята безсмисленост щастлива“.
Идеята за смирението откриваме още в ,,Среща на гарата”, където се казва: „светлика на един прозорец / готов съм да предпочета“ - Далчевия герой търси трайната сигурност на интимното, на света, където те очакват и разбират; в ,,Молитва” - ,,Научи ме, господи велик,//
да живея като всички хора.”; в ,,Ангелът на Шартър” където благодари на ангела който му показва пътя на смирението и спасението:

Не зная твоя чин, ни име
на ангелите във реда,
но знам, че ти в нощта откри ми
отново пътя към света.

И днес, спасен, смирен те славя,
прекрасен ангел божи, спрял
на Шартърската катедрала
върху зелената стреха.

Идеята за смирението виждаме и в поантата на стихотворението ,,Камък”, като поета отчита грешността на човека:

Ти си свят. Не затова ли некога
в огнените стари векове
от гранит и мрамор е човекът
ваял свойте богове?

Алена искра, от теб изтръгната,
камък, истината в теб прозрях:
вечно и свето е само мъртвото,
живото живее в грях.

Със смисъла на символите поета алегоризира камъка с боговете. Камъка е вечен и нероден – така както и Абсолюта на най-висшата инстанция. Така ни кара да се замислим за разликата между живия Бог - Христос и митичните богове. Докато езичните богове са безчувствени подобно камъка, то заради обичта си към хората нашия Отец изпраща собствения си син да спаси човечеството, а Христос е преминал през охулвания и подигравки и нечовешки мъки, изпитвайки колебания и болка като всички хора. Със саможертвата си в името на хората, Христос ни показва, че никога не ще бъде безчувствен към хората подобно камъка.
Далчев използва Библейския сюжет за детската невинност, чистота и смиреност. „Ако се не обърнете и не станете като деца, няма да влезете в Царството Небесно“ (Матея гл 18 ст 3). “Съдба” и “Синеокото момче” подчертават най-важните разлики между детето и възрастния. Детето за разлика от греховнообременения възрастен човек владее изкуството да присъства в света и да разговаря с вещите, да играе с вятъра, да притежава духовен подстъп към Бога.

И само` то почва да говори
с лястовиците, със вечерта,
със помръкналите кръгозори,
с Бога и света.
(,,Синеокото момче”)

Всяка Божествена идея, колкото малка и да е, като влезе в човека, тя носи смирение, мир и радост. Думата „стар“ е синонимна с човек безсилен; а младите, децата, те са синонимни с думата „богати“, по ум и по сърце. Лирическия герой осъзнава загубената невинност и отказаните прости радости в потока на дните.

е крепнела невръстната душа,
играла е със палавия вятър
и е била сестра на вси неща?
Годините растат и те затварят,
и те зазиждат в твойта самота,
врази ти стават старите другари
и опустява медлено света
(,,Съдба”)

За да бъдеме обичани от Бога и от хората, единственото нещо е да възприемем в себе си Божествената идея и да бъдем малки пред Бога. Когато всички хора превърнат себе си в малки Божи чеда, тогава ще дойде истинският, Божественият мир в света.
За Атанас Далчев поезията ще остане завинаги чист израз на човека и човечността, които са истинската мярка за нещата. Отхвърлящ крайните увлечения на онзи индивидуализъм, който означава доктринално една самодостатъчност на личността, Далчев отстоява идеята за ценността на отворения човек. Това е човекът, който търси хармонията в потока на живото битие. Тази хармония се постига с многозначително смирение. То се предпоставя от факта, че поетът е проумял истината за изначалната опора на човешкото същество и в това се състои цялата Далчева философия за спасението и надеждата. Така и сътвореното от поета е най-чистият израз на неговата личност, намерила чрез християнските ценности „пътя към света“

ХуЛитер Записан(а): May 20, 2009 Мнения: 57

Коледна песен

Дора Габе

Ой, Коледо, мой Коледо!
прати, Боже, свойто чедо
пак да дойде на земята,
на земята, при децата.

Да пристигнат отдалеко
трима царя със овчаря,
да посрещнат коледари,
да даруват скъпи дари.

Ой, Коледо, мой Коледо!
прати, Боже, свойто чедо,
изпрати го, за да може
в къщите ни мили Боже,

да погледне, да надникне
и децата да обикне –
че са боси и са гладни
и за топла радост жадни.

Ой, Коледо, мой Коледо!
прати, Боже, свойто чедо,
изпрати го да ни грее
като слънце, като злато,

зиме птичка да запее
като чудо на земята,
както ти си чудо, Боже,
дето всичко, всичко може. ...

КОЛЕДНА НОЩ

Богдан Овесянин

Нощта селото ни загръща
във ямурлуци от мъгли;
над дядовата родна къща
сняг едър трупа и вали.
Макар от роден край далече,
макар и в чуждите земи,
аз виждам как на Бъдни вечер
там никой тая нощ не спи.
В огнището стар бъдник тлее
и плиска ясна светлина,
по детските лица се лее
като усмивка радостта.
Ще тръгнат малките ми братя
да коледуват тая нощ;
дружината навън ги чака
и песен пей за Рождество.
О, песен весела и жива,
теб пее цялата земя,
но мама светото кандило
поглежда с майчина тъга.
И мисли си – къде ли скитам,
когато едър сняг вали –
и рони мъката си скрита:
– Исусе, моя син пази!
Нощта селото ни загръща
във ямурлуци от мъгли.
Аз виждам дядовата къща:
там никой тая нощ не спи.
Ала дълбоките пъртини
не спират младите момци,
там пеят коледни дружини:
– Исус се тая нощ роди!

Рождество Христово

Асен Калоянов

Зимата дойде отгоре,
там от чистото поле
на небесните простори.
С бели вихрени криле
цяла нощ тя бе лудяла
над земята – най-подир
със една покривка бяла
я обви на длъж и шир.
А под снежните качулки
на къщята в тая нощ,
херувими в златни люлки
пееха със чудна мощ.
Светлото Христово чудо
те вестяваха безспир
и зовяха всички люде
към любов и вечен мир.

А какво да кажат китайците-всите са за ада.

http://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%90%D0%BC%D0%BE%D1%81_%D0%9E%D0%B7

http://www.litclub.com/library/prev/amosoz/index.html

"Това е опасност, която се надига навсякъде, защото хората са жадни за прости отговори. Колкото по-сложни са нещата, по-голяма нужда имат хората да получат прости и успокояващи отговори.“"

http://sm.a-bg.net/2008/10/04/amos-oz-%E2%80%93-poet-na-mira-i-ivrita.htm

http://www.vesti.bg/?tid=40&oid=2619591

Романът е посветен на вината, която, по думите на Амос Оз, е измислена от евреите, но чрез добрата маркетингова кампания на християните, се превръща в нещо много разпространено.

Освен голямото присъствие на вина първото място в книгата заема любопитството, коментира още авторът на романа. Героят на романа е един човек, който е безкрайно любопитен, който наблюдава хората и си представя техния живот.

"Любопитството е една от най-големите морални ценности. Любопитният човек е по-добър от този, който не проявява любопитство", каза Оз.

Стига сте пропагандирали тази гадна човекомразна религия.
Аман от религии и идеологии. Никой нищо не знае, но понеже има търсене на прости отговори се намират и прости, но тарикат хора да ги дават. И на всичко отгоре трябва да ги приемем на юнашко доверие.
Какъв първороден грях, тъпанари такива. Може ли син да отговаря за делата на баща си. Внушавате идеята за групова отговорност и вина. Такава няма. Всеки отговаря лично за делата си защото те го настигат рано или късно.

Каква коледа. Този празник е на слънцето и истината. Първите християни са нямали такъв празник пък и са знаели, че Христос е роден между риби и овен пролетта. Той е бил един фанатик повярвал, че ако изпълни словото, ако следва пророците , ще спаси евреите.
Случва се точно обратното. Ако има някакъв висш разум, явно има добро чувство за хумор.Християните преследват Юдите по настървено от последователите на Мохамед. На масата в момента имам едно момче турче приятел на сина ми и ученик на жена ми. Слава на разума че са атеисти

http://vbox7.com/play:03b12b4e

http://vbox7.com/play:7983020f

Честито Рождество Христово на всички...

ХуЛитер Записан(а): May 20, 2009 Мнения: 57

Има епохи, в които талантливи, значими творци на духа стават жертва на различни философски и най-вече политически утопични идеологии. И без съмнение Вапцаров е един от тях.
И ето – настъпва време за отрезвяващата истина. Въпреки несъмнените си достойнства, поезията на Вапцаров като цяло бива оценявана и поставяна правилно в полето на литературната утопия.
Смисловото съдържание на тази поезия гравитира в сферата на необузданото, нецензурирано от разума бленуване за бъдещо щастие. Тя не престава да е по своему симпатична за някои може би за това, че отнася читателя в сферата на инфантилните желания, така ясно непостижими. Чрез онази част от творбите, където авторът е влязъл в ролята на идеен архитект и пророк на песенното бъдеще, на духовен народен водач, изпращащ пропагандно политически послания, той преминава в друга ценностна система и подлежи на друга критика, защото от агент на утопията се превръща в стихотворен пропагандист на тогавашната болшевишка идеология. С други думи – поезията му се превръща в средство за установяване на утопическото – щастливата визия за бъдещето под формата на комунистическата идея. Тази идеологическа и идейна слепота или заблуда на Вапцаров, която от дистанцията на времето все повече изкристализира, го превръща в явление от исторически интерес. Но и като явление заслужава изследване. Допълнително поезията на Вапцаров беше и продължава силно да се политизира – и до днес дадени политически сили го тълкуват от вишката на своята камбанария и за целите на своите интереси.
Налице е обаче и нелепата тенденция за реабилитацията му в посока на увековечаване посредством разчитането му като посланик на християнски идеи. Не бих си позволил да пиша за Вапцаров, ако не бяха излезли на бял свят напоследък толкова публикации, които да ни внушават, че в творбите му имало християнски мотиви и едва ли не, те са продукт на човек, чиято вяра има нещо общо с тази на християните. Нищо подобно!
След като десетилетия наред чрез пропагандната държавна машина и подчинената й образователна система поета беше ,,канонизиран”, дори и в днешно време е налице особена чувствителност към критични материали посветени на Вапцаров, изразена със следната претенция на неговите защитници - ,,За да го критикуваш, трябва да си на неговото ниво”.
Погледнато от тази позиция как ли еретично изглеждат някои изводи в статиите ,,Никола Йонков - детство и юношеството” с автор Димитър Камбуров и ,,Сън на Вапцаров и голямото сънуване на левицата” с автор Александър Кьосев, че поезията на това ,,мимолетно и безобидно изчадие на квази-демократична ценностна матрица” е улисана в темпове и агитки; че ,,песенността на Вапцаровото бъдеще отблъсква по-младите му читатели; автодеконструкцията му пронизва цялостното му творчество; писмовната му ти-стихия е една масмедиално изкорубена, извърната и извратена форма” на писмовния контакт между двама; ползва език в цялата му анатомична, орална и писмовна грапавост подобен на тези в ,,кафенетата и комюникетата, само дето е по-клиширан”; че някои Вапцарови строфи са, и квазиконкретни, и тавтологични, и мъгляви, и празни; дори в най-зрялото стихотворение ,,История” е налице ,, криворазбраната наивност, инфантилност, масмедиална и попкултурна зависимост на неговата поезия”; стиховете му ,,са алогични и абсурдни”.
С горните твърдения по-бих се съгласил в сравнение с опитите на единия от авторите (Димитър Камбуров) да ,,сговори” християнската и комунистическата вяра, твърдейки, че от логическа, и от теологико-херменевтична гледна точка, християнската интерпретация на Вапцаров е практически идентична с комунистическата. Приликата на комунизма и християнството сe внушава с аргумента, че и двете вери са проектирани в някакво бъдеще, оттатък хоризонта на някаква екзистенциална актуалност. И в двете парадигми артикулацията в езика на някаква конкретика била оскъдна. Моето мнение е, че да се прави подобна аналогия е все едно да се твърди за духовно сходство между Христос и Левски с повърхностната аргументацията, че и двамата са носили ризи, или че и двамата са били предадени от свои.
Съмнението в логиката на припознаването на Вапцаров като религиозен поет възниква на първо място от булевардно пролетарската реторика в неговата поезия. Използването на публицистичната форма е несъвместимо с високата духовност на християнските послания и дори да допуснем, че ги има, вместо да ги репрезентатира, използваното масово, низово многоезичие по-скоро ги деконструира. Съчетанието на авторовата властна надменност, пролетарската му нетърпимост и громящия характер на съдържанието, трудно биха съжителствали с невинния, смирения, миролюбивия и състрадателен характер на християнските постулати, в които би трябвало да бъдат прицелени християнските творби. Твърденията, че в поетичните му текстове съществува потенциално религиозна алегория и са своеобразна форма на светото писание, по-скоро би дискредитирало автентичния смисъл на това писание. Такова четене на Вапцаровите творби би било много трудно, погледнато през критичната мярка за християнска поезия.
,,Вяра” е стихотворението, с което най-често се пристъпя към сложната задача да се припише наличност на християнски чувства и мотиви в неговото творчество. Сюжетната схема на това произведение е посветена на две абстракции – вярата и живота, които в християнството се свързват чрез безусловната обич. При Вапцаров спойката между вярата и живота е колкото крепка поради наличието на тази обич, толкова и крехка от обстоятелството, че с живота е в перманентна борба, ,,в разпра”. Хората с християнско самосъзнание вярват в думите на Христос - ,,Аз съм пътят, истината и животът…..” от Йоана (14:6) Той е животът; защото ние сме живи в Бога, единствено във и чрез Исуса Христа. Вярата в Христос е истинският път в живота. Той е началото, средата и краят. Лирическия Аз у Вапцаров има друга визия за живота и житейския път. Той е в борба и разпра с настоящия живот (озъбено свирепо куче), а неговата вяра е съсредоточена в утрешния, отъждествен с песента и олицетворен с истината. По този начин той не само, че разподобява живота, пътя и истината като тъждество на самия Христос, но и води борба с Него, което изглежда като дръзко богопротивопоставяне, несъвместимо с християнската търпимост. В християнството вярата, истината, живота и житейския път са в единство безусловни ценности, а при Вапцаров е налице деформирано разбиране и надпоставяне на дадена от горепосочените ценностни абстракции над друга. В името на живота той декларира, че би се отказал от житейския си път. (За него – Живота - … бих влезнал във взривна ракета..) Ако за марксистката философия е присъщо да се занимава с проблема заслужава ли да се живее или не, за християнското учение този въпрос не съществува – всеки би трябвало да си носи кръста докрай, така както Христос носи своя до Голгота.
Сюжетите на разглежданото стихотворение не са посветени на мъките, които съпътстват християнската душа в името на вярата. Дори имаме интуитивното усещане, че авторът се опиянява от борбата с живота и тя му носи удоволствие. Не християнско, а чувство с езически (епикурейски и хедонистичен) привкус съпътстват мотивите на лирическия Аз за човешкото съществуване - ,,да усеща приятния гъдел”.
Нека се спрем на християнската представа на понятието ,,истина” и артикулирането на това понятие в творбата. Истината е Христос, тя се противопоставя на лъжа и грях. Лирическият Аз обаче в името на живота би пренебрегнал истината, като предпочете дори нейните антиподи. ,,За него – Живота - направил бих всичко”, а това ,,всичко” предполага и грях, и лъжа.
Вярата, която е идентификация на аз-а от една страна и живота от друга, в поезията на Вапцаров, са представени в единство и диалектична борба на противоположностите съгласно марксистката философия, вместо в хармоничното им единство в което съжителстват в християнската.
Четенето на ,,Вяра” като сюжет, езиков феномен и защитени тези е своеобразен апотеоз на комунистическата правоверност и е напълно безсмислено да се търси каквато и да е подсюжетна плановост за какъвто и да е християнски мотив.
В творбите на съпричастните към християнството творци съществува черпене вдъхновение от романтиката на канона. Във Вапцаровото творчество източник на вдъхновение са мечтите по утрешния живот и романтиката по неживи, бездушни обекти каквито са машините.

Защо е този хленч?
Защо въздишат хората
по някаква романтика изстинала?
Романтиката е сега в моторите,
които пеят по небето синьо. ...
(Романтика)

Пантеизмът като естетически похват в творчеството на Вазов и Пенчо Славейков е породен от красотата на Божието творение - природата, като източник на вдъхновение. В творчеството на Вапцаров вдъхновението идва от творението на творението Божие наречено човек – машините и новия завод, който е олицетворение на едно ново идеализирано общество. Автора лансира марксическата идея за овладяване на света и подчинението му на човека, познанието да покрие и присвои всяка реалност.

Ще дойдат години
и ний ще ги стегнем тогава,
на дните водите
ще впрегнем в бетонен ръкав.
Не ще ги изпуснем, нали?
Ще ги впримчиме здраво.
Ще им кажем:
,,Така ще вървите!”
И те ще тръгнат – така!
(Не бойте се деца)

Подобна идея от гледна точка на християнството е не само утопична, но и израз на сатанинско възгордяване, граничещо с безумието, човешкия вид да съперничи по могъщество със самия Бог.
Нека в отношението към прогреса и машините сравним творчеството на Вапцаров с това на класика, мисионера на християнската вяра, светеца на българската литература - Йордан Йовков. В повестта си ,,Жетварят” използва един от най-авторитетните герои в селото – учителя, за да изрази личното си противоречиво отношение към машините и прогреса – закупената вършачка е троянския кон, прогреса ще даде много, но и ще отнеме. Във въпросната творба, Йовков се вдъхновява и възпява не машините и прогреса, а нравственото прераждане, прошката като висш духовен акт, разглеждани от позицията на християнската етика.
Неиздържани са някои твърдения, че в ,,Песен за човека” съществува класическата християнска схема на нравствено прераждане. В някои съвременни литературни разработки се допуска, че лирическия герой е ,,попаднал” на хора, които не е изключено да са християни и под тяхно влияние да е ,,станал човек”. Не можем категорично да кажем какви са били тези хора – християни или по-вероятно комунисти, изхождайки от контекста на останалите произведения. Нравственото прераждане в християнския смисъл е свързано с нравствено пречистване чрез катарзиса на покаянието. В произведението не можем да открием дори една пролята сълза от героя. Ако лирическия герой е попаднал на хора-християни и е станал такъв по убеждение, той би бил способен на лична равносметка, ще заживее с мисълта за Страшният съд, ще се изправи лице в лице със своята съвест. Ако това е вълнувало героя, той едва ли би посрещнал смъртта с песен на уста. Отново посланието заобикаля същината на християнството и се разтапя в езическия, по-точно древноримски етичен елемент, за да се изтъкне смелостта като върховна добродетел, подобно тази на гладиаторите, които са посрещали смъртта с усмивка (в случая с песен).
Християнството в своята борба със злото използва като средство най-мощното оръжие в света - любовта. Християнските добродетели са носители и генератори на позитивни чувства и енергии. В творчеството на Вапцаров изобилстват думи и изрази носещи негативен заряд – омраза, злоба и самоубийствени енергии. Нека да разгледаме стихотворението ,,Писмо” (моряшкото), което авторитетната критика определя като най-романтично и би се очаквало негативните изрази да са по-малко. В първата част се говори за ,,изстиване на надеждите и вярата в доброто и в човека”. Християнският прочит би предположил, че лирическия Аз е ,,хванат в капана” на сатанинското. Във втората част вярата се връща и причината е неизясненото ,,това ново, което го спира да не пробие своя слепоочник”. Доказателство, че това не е християнска вяра, са последващите стихове:

,,То злобата в сърцето трансформира
в една борба, която днес клокочи.”

Не става ясно, как ,,християнското” Вапцарово сърце допуска тази злоба и как тя може да се трансформира в борба за нещо позитивно и добро от християнска гледна точка.
В същото произведение можем да дешифрираме каква е всъщност вярата на Вапцаров. Всяка вяра се основава на човешката съпричастност към дадено чудо. Авторът не се осланя на ,,възкресение” , ,,нравствено възраждане” или подобно чудо присъщо на християнската ценностна система, а артикулира добродетели на революционно – бунтовническата ценностна система, която е опозиционна на християнската.

,,За мен е ясно, както че ще съмне –
с главите си ще счупим ледовете.
И слънцето на хоризонта тъмен.
Да, нашто ярко слънце ще просветне.”

За да изгрее слънцето - символ на естественото и традиционното, не са необходими човешки усилия. Освен това охарактеризирането му с ,,нашто” подсказва, че истинското слънце като символ на християнското просветление ще се замести с нова истина, в която вярва авторът. От ползваната символика на поетите - революционери можем да се досетим, че това е ,,слънцето на революцията” или ,,слънцето на комунизма”. Актът на заместване на естественото слънце с другото, за което лирическия герой е готов да счупи ледовете, а дори и главата си, говори за осъзнатата от самия автор разлика в традиционната християнска истина и вярата му в нещо друго.
Всъщност Вапцаров прави услуга в полза на тезата, че християнството е много по-хуманно от марксизма. То е най-толерантната религия, защото дава свобода на човека. В марксизма човешката личност е нищожен елемент подчинен на идеологията. Вапцаров го е казал съвсем ясно: ,,Какво тук значи някаква си личност.” Който е запознат с марксизма знае какво означава ,,диктатурата на пролетариата”, която е задължително условие за реализиране на идеята. Най-важното в марксизма, най-голяма ценност е идеологията, а човека е на втори план. В християнството най-важно е човека, без оглед какъв е той. Дори с по-голямо внимание Пастирят удостоява ,,черната овца” (или както е казано в притчата ,,блудния син”) в сравнение с праведните, защото за Него е важен всеки човек.
Вапцаровото творчество е искрено, безхитростно и по пролетарски директно. Ако използваме неговия език можем да кажем: Той не шикалкави. Никаква словесна акробатика и никакви вълшебства не биха успели да открият някакъв скрит смисъл в неговите творби. В съвременния свят на нравствен и идеен плурализъм Вапцаровите произведения биха вълнували и искрено харесвани от хора по-скоро индиферентни към християнството и търсещи красота и смисъл извън него. Не е необходимо да се търсят допълнителни несъстоятелни доводи, за да се поставят съмнителни етикети върху творчеството на този творец и да се афишира като някакво, каквото всъщност не е.

ХуЛитер Записан(а): Dec 26, 2004 Мнения: 1015

Неволно се пресещам за Ян Хус и репликата му на кладата.

В никоя друга статия на Васил Лазаров от цикъла му “Християнство и поезия” не съм бил така съгласен с него! Да, “вярата на Вапцаров не е християнската вяра”!

“В поезията му е безсмислено да се търси каквато и да е подсюжетна плановост за какъвто и да е християнски мотив.”

“Вапцаровите добродетели са добродетели на революционно–бунтовническата ценностна система, която е опозиционна на християнската.”

“Вапцаровото творчество е искрено, безхитростно и по пролетарски директно. Ако използваме неговия език можем да кажем: той не шикалкави. Никаква словесна акробатика и никакви вълшебства не биха успели да открият някакъв скрит смисъл в неговите творби.”

Разликата ни е само в оценката на този факт! За Васил Лазаров това е лошо, това е слабост, това е погрешно, това го умножава по нула. Докато за мене - в това е част от величието на Вапцаров! И само благодарение на това, че вярата му не е била християнската вяра, а вярата в прогреса, вярата в доброто и човека, той се е осъществил като велик поет - толкова популярен, толкова въздействащ, толкова разбираем и близък на хората!

Вапцаров няма никаква нужда да бъде изкарван християнски поет. И тези, които се опитват да го представят за такъв, те искат да го умъртвят.

Но за щастие, Вапцаров е толкова директен и ясен, че всякакви опити за превратното му тълкуване са смешни!

ХуЛитер Записан(а): Oct 08, 2007 Мнения: 888

Ангар, ти току що даде най-строгата присъда на Вапцаров.
Оценката ти е чисто идеологическа - комунистически пролетарски поет.
Доколкото комунизмът е отречен като система на държавно управление навсякъде по света, идеологията, която Вапцаров е проповядвал, е недемократична и антинародна.
Понеже това е твоята идеология, съжалявам - цени си го сам, ама дотам.
Впрочем, етимологията и историята на думата “пролетариат” са много интересни. Латинска е – proles, което означава филиз, потомък. “Пролетарии” са наричали в древния Рим онзи слой необразовани и бедни свободни граждани, чийто принос за развитието и процъфтяването на държавата е бил само в това, че са се размножавали. Laughing

P.S. Не е трудно да се досетим, че от същата дума произлиза и "българската" дума "пролет".

Кръщелно свидетелство номер 169
Настоящото удостоверение, че Никола Ив. Вапцаров, роден в Банско, Разлог на 24 ноември 1909г. от евангелски родители Иван и Елена Вапцарови се кръсти на 17 август 1919г. от долуподписания пастир на Евангелската църква в град Самоков.
Самоков, 31.11.1919г.
Пастор на църквата Д. Терзиев

Главно меню

Сдружение ХуЛите

Посещения

Електронни книги

Календар

Екипи на ХуЛите