Християнство и поезия

Гост

Карамбол, виждам, че и ти презираш християнството и си склонен да виждаш истината навсякъде другаде, но не у него. Добре е да отчитаме истината у всяко и все пак да не забравяме, че християнството е най-голямата световна религия, най-универсалната, най-повратната и единствената, чийто мит /защото всяка религия в основата си е мит, но нека това не се бърка с измислица/ придава на човека първостепенна важност. Индийската религия/във всичките й форми/ го изключва. Нещо повече, моите ужавения към великата индийска култура и великия индийски мит, но той сам по себе си смазва личността, не й оставя място изобщо да се изяви и дори откровено и забранява да се надява на нещо повече от "угасване в световната безлична воля - атма" /или нещо такова, отдавна съм го учил/.

Славяните, както и всяко непокръстено племе, били политеисти. Особеното при християнството е също така, че единствено то говори за възкресение и второ раждане/в духа/. Съображението ти с баните на славяните и Димчо Дебелянов е доста наумело. Като че ли не забелязваш, че след това е дошло християнството и славяните са го приели и че Димчо Дебелянов се е появил много по-късно, когато християнството вече не само е прието от славяните, ами си има и своя почва у тях, своя специфична насоченост - православието.

Единствено по върпоса за следсмъртния живот ми се струва че напипваш християнската идея - ръката Му отдава всекиму дължимото - и схващаш, че това не значи, че Бог ни наказва или поощрява, а ни е създал така, че всеки да получава онова, което сам е създал. В това разсъждаваш от гледна точка на свободата и, да, човек сам кове съдбата си. Негово е решението дали ще я кове ръка за ръка с Бога или ще предпочете да си остане на все същото природно-човешко ниво с мисълта че е сам и велик и последна реалност...

И още нещо. Прави разлика между "душа" и "дух". Двете думи обозначават различни модуси на съзнанието. Всеки има душа, но не всеки има дух. Всеки обаче е призван да разпечата душата си и да се отвори за света на духа. И само духът е способен на друг начин на живот, освен природния. Душата е жива само в рамките на този свят. Тя е природната страна на човека.

ХуЛитер Записан(а): May 20, 2009 Мнения: 57

karambol написа:

Ако Димчо Дебелянов наистина бе християнин и следваше Христовите заръки, нямаше да тръгне доброволец и да убива.

Изхождайки от християнската философия, християнството покрива много голям периметър - от толстоистите и квакерите - аскети до кръстоносците. Последните са борци за Христовата правда. Войната на която отива Дебелянов започва между християнска България и съюзници срещу мюсюлманска Турция, като една от целите на войната е да се освободят поробените християни и спасени от асимилация. Аз съм привърженик на тези християнски философи, по-близки до толстоизма, но не бих съдил който и да било, още по-малко Дебелянов.

Гост

Независимо от мотивите на Дебелянов не би трябвало да оправдаваме доброволното му включване във войната. Убийството и осакатяването на други хора донякъде може да се оправдае, ако си принуден, но не и ако сам решиш да станеш убиец. За мен най - правилният тип християнство е пацифизмът.

ХуЛитер Записан(а): Jul 26, 2006 Мнения: 68

Пази Боже от "чортовщина" и комунизъм!!!

vasillazarov написа:

karambol написа:

Ако Димчо Дебелянов наистина бе християнин и следваше Христовите заръки, нямаше да тръгне доброволец и да убива.

Изхождайки от християнската философия, християнството покрива много голям периметър - от толстоистите и квакерите - аскети до кръстоносците. Последните са борци за Христовата правда. Войната на която отива Дебелянов започва между християнска България и съюзници срещу мюсюлманска Турция, като една от целите на войната е да се освободят поробените християни и спасени от асимилация. Аз съм привърженик на тези християнски философи, по-близки до толстоизма, но не бих съдил който и да било, още по-малко Дебелянов.

Всички хора са жертви на своето невежество, несъвършенство и съществуващите обстоятелства. Идеята ,че някой някого има право да съди е погрешна и нехуманна. Само посочих един довод в противоположна посока. И Левски е бил християнин навярно, но е проповядвал бунт и е извършил убийство. Все пак прави впечатление мирния бунта на индийците предвождани от Махатма Ганди и "християнските" нрави в Европа.Особено тридесет годишната война-красота. Впрочем в най-древните градове като Харапа, доколкото знам, не са открили оръжия. Явно нахлулите от север каубои, ариите, са се окултурили с времето.

amfree написа:

Карамбол, виждам, че и ти презираш християнството и си склонен да виждаш истината навсякъде другаде, но не у него. Добре е да отчитаме истината у всяко и все пак да не забравяме, че християнството е най-голямата световна религия, най-универсалната, най-повратната и единствената, чийто мит /защото всяка религия в основата си е мит, но нека това не се бърка с измислица/ придава на човека първостепенна важност. Индийската религия/във всичките й форми/ го изключва. Нещо повече, моите ужавения към великата индийска култура и великия индийски мит, но той сам по себе си смазва личността, не й оставя място изобщо да се изяви и дори откровено и забранява да се надява на нещо повече от "угасване в световната безлична воля - атма" /или нещо такова, отдавна съм го учил/.

Славяните, както и всяко непокръстено племе, били политеисти. Особеното при християнството е също така, че единствено то говори за възкресение и второ раждане/в духа/. Съображението ти с баните на славяните и Димчо Дебелянов е доста наумело. Като че ли не забелязваш, че след това е дошло християнството и славяните са го приели и че Димчо Дебелянов се е появил много по-късно, когато християнството вече не само е прието от славяните, ами си има и своя почва у тях, своя специфична насоченост - православието.

Единствено по върпоса за следсмъртния живот ми се струва че напипваш християнската идея - ръката Му отдава всекиму дължимото - и схващаш, че това не значи, че Бог ни наказва или поощрява, а ни е създал така, че всеки да получава онова, което сам е създал. В това разсъждаваш от гледна точка на свободата и, да, човек сам кове съдбата си. Негово е решението дали ще я кове ръка за ръка с Бога или ще предпочете да си остане на все същото природно-човешко ниво с мисълта че е сам и велик и последна реалност...

И още нещо. Прави разлика между "душа" и "дух". Двете думи обозначават различни модуси на съзнанието. Всеки има душа, но не всеки има дух. Всеки обаче е призван да разпечата душата си и да се отвори за света на духа. И само духът е способен на друг начин на живот, освен природния. Душата е жива само в рамките на този свят. Тя е природната страна на човека.

Майката природа ни разказва играта от милиони години, та не е чудно , че сме си измислили баща и искаме да приличаме на него.
Неприятното е, че над рамото на благия страдалец, наднича бащата измислен от един бит по главата от историята народ. С тази двоица или троица, както и с Брахма, Буда, Кришна и т.н. се познаваме от няколко дебели книги, едната от които е разбира се Библията. Другите са истории на религията и подобни писания. Повече от двайсет години проявявам интерес към религиите, но нито една не ми пасна.Дори намерих човек, който да ми изрецитира корана.Това разбира се не ме прави специалист по темата, но дълбоко се съмнявам, че има такъв непредубеден и широко скроен ум. Представите на човека за света и себе си се променят и развиват. Религиите също се променят. Както казва Буда, всичко е подвластно на времето, дори боговете. Живота на една религиозна система прилича на човешкия, но забавен стократно.
С други думи Християнството е заченато преди двадесет години и напуска опасната младежка възраст, а ислямът е на около 14. Юдаизмът го е хванала кризата на средната възраст, а Будизмът е към двадесет и пет годишен.Комунизмът беше абортиран, защото и той е своего рода религия. Дори хоругви се разнасяха и свети мощи се балсамираха и т.н.

Вселената е безкрайна по безкраен брой начини и безсмъртна, неунищожима. Всяко конкретно и крайно нещо, обаче е подвластно на времето и се променя, умира. От зачеването до смъртта си ние се променяме. След смъртта остава обвивката, спомена, който някои хора могат да събудят в състояние на транс, но това не е активната част, която се е измъкнала като пеперуда от пашкул за да се слее с планетарния разум, да се разтвори в него, ако е постигнала нужното съвършенство, или да се прероди за нов урок. Когато планетарната душа набере определена енергия , тя отлита към друга годна да зачене живот планета и се носи като дух над водата. При наличието на милиарди галактики с по милиарди звезди със сигурност има и незаети.
Ето ви една картина, която не можете да оборите , а аз да докажа.
Същото е положението със абсолютно всички религии.

Под сивото наметало на християнството, пантеизмът като усещане остава дълго жив и във фолклора това ясно се вижда.Много от народните обичаи и вярвания по произход са езически. Коледа е такъв древен обичай, върху който мацват рождеството , макар Христос да е роден навярно през пролетта в нощта между риби и овен. Грешна е и годината. Вероятно се е родил поне пет години по-рано и когато е бил разпънат трябва да е бил към четиридесет годишен мъж.Неговата саможертва и възкръсване са чудо на човешката воля и вяра, но целта му е била съвсем еврейска-да спаси народа си като изпълни умишлено пророчествата.Мисля ,че историческият
Христос е познавал не само старозаветните писания, а е имал по-широки познания. В онези времена Римската империя са кръстосвали всякакви търговци, магове, учители, шарлатани, идеи и богове от всички краища на света. Еврейският бог не е много миролюбив и толерантен, а е противно ревнив, конфликтна личност, и Христос се заема да промени това с притчи и поучения, а в крайна сметка и с личен пример за смирение. Солидарността и смирението са били единствения шанс евреите да оцелеят пред лицето на завоевателя. Както е известно, случва се друго. А дали не е познавал учението на родения стотици години преди него Буда.
В Християнския мит няма нищо оригинално, като изключим опита да се изпълнят пророчествата и възкръсването. Той става хит сред угнетените, защото са имали нужда от него. Славяните в българската държава, като по чувствителни души, първи възприемат Християнството, а българите се опъват. Какво прави кръволока християнин с тях и собственият си син се знае. Това е първия геноцид срещу собственият си народ, но нали Авраам едва не заколи сина си. (Отврат) Що да не го надмине. Ето така идва Християнството в България, с кръв и насилие. Затова и Българите си остават дълбоко в душите езичници, макар да забравят за славният славянски обичай на парната баня.Доколко душата на Димчо Дебелянов е била Християнска само той може да каже и го е казал. Странен е този стремеж да се изкарат едва ли не всички забележителни личности правоверни християни. Няма ли достатъчно светци бе джанъм. Като погледна църковния календар-светец върху светеца

Гост

Старозаветният Бог-властелин е минало. На този етап от духовното си развитие човечеството/в частност еврейският народ/ така е възпиемало и било способно да изразява нещата. Това не значи, че с появата на Сина, е нужно да зачеркваме Отеца. Просто духовният опит се задълбочава, с него и самата религия. Не виждам нищо неприятно в това, като изключим, че този образ на всемогъщия монарх все още владее умовете и сърцата на множество християни.
Шлайермахер казва, че хритиянството е религия на религиите и това е съвсем вярно. Християнството никога не отричало духовната значимост на предхождащите го големи религии.То просто е една степен по-високо от тях, като ги съдържа в себе си, а не ги изключва. То предлага по-универсална общочовешка истина, отвъднационална и надкултурна. Неслучайно именно християнството пронизва всяка велика култура появила се след арабската /нека не слагаме исляма в кюпа, защото, знаеш, че християнството и ислямът са ЕДНА религия, религия в рамките на все една и съща култура - арабската/. Западноверопейската култура и руската култура не биха могли да бъдат и частица от това, което са, без християнската основа. Те стават възможни единствено на базата на духовния опит, който човечествтото е преживяло с християнството.
Появиха се "разобличения" на християнството, които твърдят, че то копирало едно към едно по-древни религии, култове и митологични образи. Това е съвсем вярно. По-вярно е обаче да кажем, че тези по-древни основи на християнството са негови предчувствия, които се надигат у самия духовен свят на човека. Едва с християнството те стават съзнателна част от човешкия дух и придобиват универсално значение. Едва с появата на Христос, и с неговото Възкресение, човечеството преживява този духовен прелом и поема в една посока. Не е коректно обаче да твърдим, че християнството е просто събирателна религия. Възкресението на Христос е същностно новото и най-значимото в него. То е, до което водят всички тези по-древни предчувствия. То е събитието, което е осъществило преход както в духа, така и в историята. Няма как да го подминем. Замисли се, ако Христос не е възкръснал, има ли защо да се вълнуваш изобщо имало ли го е Христос или не. Само самото Му Възкресение го прави значим. Ако не е Възкръснал, не остава надеждата за вечен живот, достъпен за нас хората и Христос не би бил нищо повече от една историческа личност. Той обаче е нещо повече от една историческа личност.
Струва ми се, че търсейки по-назад в историята на религиите истината, пропускаш да я съзреш в онова, което ти е непосредствено дадено в християнството като преживян и дълго "еволюирал" духовен опит. Не бива.
С християнството за първи път се дава на човека вътрешен опит. Всички предходни религии оставят човека извън Бога, поставят природата извън Бога, поставят Бога в състояние на непостижимост. Хрситиянството не го прави.
Комунизмът не е пълноценна религия, но е религиозен феномен, доколкото почива на вяра, а не на знание. Сложен въпрос е, който не искам да засягаме. По-горе имах неблагоразумието да го поставя наравно с християнството. Той всъшност е християнска секта.

И аз харесвам Друнвало Малхизедек. И той твърди че, за да се измъкнеш от пашкула и да станеш пеперуда е необходимо първо да постигнеш Христов разум. Христовият разум се постига трудно. Необходимо е нещо у теб да умре, за да се роди друго нещо. Своего рода възкресение. Да напуснеш природната си душа, с всичките и логически закони и рационални понятия, да преодолееш парадоксалността и антиномичността и да разбереш, че само с тях наум, би могъл да мислиш Бога е много трудно за всички ни. Ние сме пристрастени към рационалната яснота, а тя не е способна да обхване Бога, защото Бог не е понятие. Излизането от понятията и преодоляването на противоречивостта им се нарича откровение и в него действа Светия Дух. Не Отецът, не Синът, а Духът. Но за да стигнеш дотам, трябва имаш в себе си и съзнанието за Отеца и съзнанието за Сина. Това са йерархични стъпала в самото Божество. Едва тогава си дух способен да се докосне до Светия Дух. При Друнвало тези неща са малко мътни, признай.

Това, че християнството е било лошо възприето и прокарвано от самите християни и налагано със сила и кръв, е по вина на християните, а не на самото християнство. Няма да ми омръзне да го повтарям.

Християнство и поезия е темата. Но се отклонихме.
Творчеството е дълбоко вкоренено в християнското мислене, макар често пъти самите християни да са проявявали консерватизъм по отношение на всяко творчество, дръзнало да постави под въпрос догматите на християнството. Но догмат на християнството е "По делата ще ги познаете" /а не по догмата/ и пак християни, а не християнството само по себе си, са виновни за това, че творческото начало у човека е било обявявано за ерес.
Поезията е творчество от най-висш порядък, тя изразява духа със средствата на духа. Аз дори смея да твърдя, без да искам да давам примери, че всеки велик поет е по същността си християнин. Високият художествен дух е по презумпция християнски и негова работа е да разпространява в падналия свят именно християнската истина, независимо дали ще се ползват за целта средствата на официалната религия.

ХуЛитер Записан(а): May 20, 2009 Мнения: 57

Иван Вазов е не само най-плодовитият и най-популярният наш поет и писател, но и един от най-религиозните. Той е посветил на Бога повече от 100 стихотворения. Песните му с религиозно съдържание са топли молитви към Бога – да дари сили на българския народ. Така поетът свързва своето родолюбиво и религиозно чувство. Вазов е съвременник на бурни събития в българската история, наситена с много насилие и кръвопролития, но той вижда войната като необходимост. Творецът живее със страданията на народа и при започването на поредната война той с болка се провиква към Бога ,,О, Боже мой, и пак война свещена” (,,Таз война”)
Християнската добродетел ,,миролюбивостта” в творчеството на Вазов е изразена в ,,След Сливница” където се моли на Господа ,,войната мир вечен да замести”.
,,След Сливница аз пеях: ,,Този адски
Раздор губителен бе срам, безчестие!
О, Боже, дай любов, дай сговор братски,
И таз война мир вечен да замести!”

И аз проклех я; аз проклех Милана,
Проклех злодея, демона размирен,
Виновника за толкоз кръв проляна.
Но той умре, покрит с позор всемирен.

Умре? Не, пак е жив! Духът му пак живее:
Разпаля страсти, буди зли омрази:
Милан във цял народ сега лудей
И меч душмански дига върху нази!

Пак старата вражда неугасима!
Пак вихърът на яростта завея!
О, Господи, такъв ли край ще има
Балканската велика епопея?

О, Господи, затуй ли беха нашите
Свети борби за идеал блестящи.
Та С втора междубратска сеч света да слишим,
Та нова Сливница в историята да впишем?

Вазов приема европейската война като божие изпитание. В тези Трудни времена (,,жестокий наш век”) поетът се обръща с Дълбока вяра към Бога с ,,молитва печална” и надежда да Закриля ,,юнаците млади” .

Нощ. В храма свещен коленичил народа.
Молитва печална се носи към свода.

- За вас сега мислим, о, скъпи герои,
за вас тук се молим с мокри очи!
Духът ни със вас е, и наште сърдца –
по снежни чукари, в безлюдни усои.

Далеко от вази – с вас мъки делиме,
от вашите рани и ние болеем,
от вашата вера и ние пламтиме
и с вашите лаври от тук се гордеем.

О, Боже, дай сила на лъвски сърца,
дай крепост до край на железни десници,
що чупят окови, отварят тъмници,
на тез, що в смърт тичат с засмени лица;

Що нашите носят свети идеали,
що носят и Твоята правда света,
що кръв и живот за тех са отдали
и кръста поели велик на Христа.

Закриляй, о, Боже, юнаците млади,
свети им във мрака, топли ги в мразът,
крила им Ти давай пред бездни, прегради,
твой ангел им пращай на боя в шумът.

Закриляй, о Боже, там наште герои,
във подвига славен крепи им духът:
Те наши борци са – оръдия са Твои,
на Твоята воля и праведен съд.

Не мъст и не гордост ги движи, не злоба,
А Твоята любов към страдалний човек,
към нов живот викат заровений в гроба,
и милост разливат в жестокий наш век.

Върни ни ги живи с венци да ги зърнем
и слънце на радост да светне във нас,
в тех родната слава с любов да прегърне
прати ни, о Господи, тоз хубав час!

Нощ. В храма свещен коленичил народа.
Молитва печална се носи към свода.
(„Нощно бдение”)

Молейки се на Бога за българските войници, Вазов изтъква, че те са благочестиви (,,оръдия са Твои”) и че ,,не мъст и не гордост ги движи, не злоба”. На първо място в молитвата му е молбата да закриля ,,наште герои”, да ,,ни ги върне живи”, а на сетнешен план е молбата му да ги видим с венците на победата.
Вазов отчита, че смиреността е един от най-важните добродетели, съгласно християнското учение и гордостта е антипод на тази добродетел. Той призовава народа да не се самозабравя след радоста си от поредната победа, защото войната все още не е свършила и крайната победа може да ни бъде отнета.

Да се не гордеем в пустославие шумно,
кой там дига чаши и крещи безумно:
,,Ние сме велики! Ние сме най-първи!”
В тоз час на страданья, на сълзи и кърви!

Тишина! Да млъкнат песните пияни,
самохвалства груби, яростни закани.
В дните на триумфа, о Софио давай
пример на смиренье – Белград ти не ставай.

Днес се върши тайнство велико истрашно,
далеч от нас гордост, лекомислие грешно!
Когато в храма чувствуваме Бога,
кой смее посред химнът да вдига тревога?

Днес е час тържествен на молитви, бдение,
шумен пир не става, а богослужение,
час в който коват се съдбините нови,
мъртвият възкръсва, чупят се окове.

Тишина, смирение! Кресъци ил гаври
блесъка засенят на чистите лаври:
За тех кръв проле се, кръв проле се много…
Не дигайте чаши! Молете се Богу!
(,,Да се не гордеем”)

Напътсвайки народа към смирение и молитви, Вазов като истински народен водач предпазва българина от греховни увлечения.
Състраданието като христова добродетел е присъща на религиозния Вазов. С голяма загриженост към бедните, останали сираци и вдовици, поетът е посветил няколко свои песни:

Боже, чуй от Твоето небе
скръбните сърца
тука молят се пред Тебе
майка и деца
(,,Свири нощната фъртуна”)

Черпейки вдъхновение от чистотата на храма, наред с интимните чувства на поета в неговото голямо сърце има винаги място за състраданието към нещастието на хората.

Неволно отбих се във Божия храм –
кат пътник отпаднал под сенчица хладна;
свещена молитва възлизаше там
и лейше мир сладък в душата ми страдна.

Наведох смирено, покорно глава;
смущение тайно обзе ме неволно,
и некакви чудни нови слова
из моето сърце извираха болно.

Аз молех се жежко към Бог велик
за помощ, за утеха в живота ми тежки,
- за мене, за братя, за всеки клетник,
за всичкия страждущи род человешки.

И молех на кръста разпетий Христа
да вдъхне мен свойта любов и търпение…
И дълго йощ шепнеха мойте уста,
и леко и светло ставаше на мене.
(,,В храма”)

Вазов непосредствено изразява в своите песни нуждата си от жива вяра и божията любов, които хармонизират поетическата му душа.

Клепалото бие, утрешна поченя
да ида Господу да се помоля
със чиста мисъл и глава склонена,
за моята велика неволя;

Да се помоля милост да излезе –
на тело, на душа да прати здраве,
смутений разум в нов път да управи
и с искрица любов сърце да сгрее;

Да мога пак да любя и страдая,
и да търпя без гнев , и да прощавам,
Да нося кръста си без да роптая –
С омразата да го не унизявам.
(,,Клепалото бие”)

Злото е постоянен спътник в живота на човека. За да не срастне с него, на Вазов му е нужно очистване и вглъбяване, а в храма той вижда естественото място за това. Смутеният разум се очиства от гнева и омразата в неговата душа чрез прошката, любовта, състраданието и с помоща на Господа той моли да му се очисти сърцето и просветли умът да се,,управи в нов път”. Със високата си религиозна нравственост Вазов чувства самота, защото вижда ширещото се зло в новия свят. Поетът има изострено съзнание за присъствието на греха в хорските души – онова зло, което ражда злоба, насилие, безчовечност, жестокост, мъки и закоравяване в греха. С голяма болка той наблюдава грехопадението в душите на хората, които все повече се отделечават от Господа.

Търсих Го на небето – там Го няма –
от празнотата Му смутен остах.
Търсих Го в земния Му дом, но в храма
аз ликът му не видех,

Подирих Го в сърцата – срещнах тамо
не Бога благи – други бог жесток;
дирих Го в разума – той каза само:
,,Не знам, какво е бог”

Потърсих Го в душата человешка –
там името Му беше, а не Той,
дирих Го вред… и виках с мъка тежка:
- Къде си, Боже мой?

Не виждам Те в небето и в челякът,
земята пуста е сега от Теб
и пълна с кривди, зло, синджири звякът,
цари Ваал свиреп.

Заглъхна в бурен Твойто слово живо
и твоя благ завет за братство, мир,
теб химни пейм, а служим послушливо
на други, лют кумир.

Къде си, Бог на любовта, живота,
на истината извор вечен, свят?
И чух аз вик: - Търси Го на Голгота:
Той пак е там разпнат!
(,,Де е Бог”)

Стихотворението третира съдбовни въпроси на битието, пречупени през духовния поглед на вярващия Вазов. Видимо е страданието на поета от факта, че тържествуващият демон на злото ,,цари” сред хората. А те, макар да се чувстват християни и да пеят химни за Бога и да му отправят молитвите си, не се разделят с греха и така превръщат вярата в една студена религия. Личното спасение не е едничката цел на Вазов. Това е честният вопъл на страдащия духовен водач, живеещ с успехите и провалите на обществото, както добронамереният и страдащ баща живее с тези на детето си. Ние го виждаме в ролята му на народен спасител, който се е нагърбил всички хорски грехове. Не неговата греховност, а хорската сляпост и привързаност към злото пращат Христос на ново разпятие. И стихотворението се превръща в повик към покаяние – дълбоко и всеобхватно. Защото когато Христос не е сред хората – Той е на кръста. Непрестанното обръщане към светостта на Бога показва авторовото благоговейно отношение към Него. В христовата вяра Вазов открива истината и мъдростта. Eдно свое стихотворение той посвещава на децата, което те да използват за молитва и от малки да се учат да търсят пътя към Бога.

Дедо, Господи, прости ме,
моля Ти се от душа,
С ум и радост надари ме,
да не мога да греша!

Запази ми Ти сърцето
от зли мисли и неща,
всичко виждаш от небето,
зло на мен недей праща!

Дай на мама, дай на тате
здраве, сили и живот,
мир, любов на всички братя
и добро на цял народ.

Простите и искрени слова на тази песен-молитва са достъпни за децата, а всяка майка с обич и надежда ще я слуша от устата на своето чедо. С тази песен виждаме поета като обществен възпитател, основавайки се на религиозни идеи в творчеството си. В поезията на Вазов преобладава един несекващ оптимизъм, което е характерно за всеки поет с християнско самосъзнание.
Пантеизмът в творчеството на Вазов е от естетично естество. Неговата литературна дейност се повлиява от художествени идеи и форми от руската, а по-късно и от френската литература и култура. Чрез това чуждо влияние по отношение на нашата новосъздаваща се литература поетът става приемник на пантеизма. В песните на Вазов, както и в тези на Пенчо Славейков, откриваме пантеистични настроения, но не и израз на философския пантеизъм, който се отрича от християнството. Природата за поета не е измерение и олицетворение на Бога, а красиво негово творение. В природата Вазов намира успокоение и от нея черпи поетично вдъхновение. Сред природата и най-вече в планината лирикът се чувства най-близко до Бога, от където да му изпраща своята молитва. Неговата молитва го освобождава от земните товари и ги заменя с небесен разкош.

И дълги, дълги там минути
молих се, в вдъхновение нему,
слова дълбоки и нечути
устата ми шепнеха тамо.

И Бога сещаха, виждах го ясно
в небето, в слънцето заристо,
във мирозданието прекрасно,
във всеки дъх, шум, шар и листо.
(„Молитва в планината”)

Или:

И мен огромна смути ме тревога:
В тоя миг, помня аз видех Бога
(,,На Черни връх”)

Прекланяйки се пред природата, Вазов я разглежда като ,,създание”. Поредно потвърждение, че природата за поета не е измерение и олицетворение на Бога, а красиво негово творение.

Поклон на теб природо, създание необятно,
на твоя свод лазурен, на твойто слънце златно,
на твойта вечна младост и вечна красота,
на всичко, що е в тебе божествено и тайно,
невидимо, кат Бога, велико и безкрайно
и равно с вечността;
(,,Към природата”)

Стиховете на Вазов, посветени на природата, звучат с чистотата и красотата на пеещи ангели; сред нея той се чувства сякаш положил глава на божието бащино рамо.

Сега съм у дома. По часове, благат,
край бистрата река, при звучната й песен,
мечтая ил чета… Ил сам, без глас надвесен
над бездните стоя, и моят ум хвъркат

блуждае в хауса, до Господа отива,
на мирозданието във тайните се вписва
(,,При Рилския манастир”).

С обич и неутолима жажда Вазов се стреми към природата както никой друг наш поет. Сред нейния покой, тишина и вечна красота той намира хармония и се отдава на съзерцание. Природата за Вазов е неръкотворен храм и видим израз на божествената сила и безсмъртие. Сред многообразните прояви на неговата вяра в Бога, едно стихотворение се отличава с непосредствено и откровено изповядване за Вазовото разбиране на това, което нарича Бог.

Дете бех и вервах в Бога.
И знаех, че Той е в небето;
осанка Той имаше строга,
какво я виждаха с тревога
на нашия храм на кубето.

И знаех, че Той като нази
От плът е, слуша, и вижда,
И ,,Дедо” Му казвах тогази,
че люби, гърми, ненавижда
от своя престол от елмази.

Днес стар съм, и пак вервам в Бога.
Но веч Му не зная лицето,
ни де Му е трона, чертога:
Той дух е, разлян в ширинето,
в душата, в света, в битието.
(,,Той”)

Тази творба красноречиво говори, че вярата в Бога не е напускала поета през целия му живот - от ранна младост до края на неговия живот. В песните на Вазов откриваме както в никой друг поет призоваване към христовите добродетели – смирение, миролюбивост, кротост, състрадание и любов. Ценностната система на твореца е характерна за един истински християнин, а постулатите на вярата той е осмислил, приел и съхранил като най-висша ценност дълбоко в своето сърце и душа, в своя разум. На християнската му същност се дължат неговите естествени симпатии към еволюционното движение на ранното му творчество и отричането на революционните разбирания. В обществената дейност той остава верен на своята градивност, отричаща суровата борба и радикализма. Ала по критериите на християнската вяра и етика днес бихме могли да наредим Вазов до имена като Гьоте, Шекспир, Дж Милтън, Хайне и Х М Рилке. Така с творчеството си патриархът на новата българска литература заема трайно място в европейската култура.

“Иван Вазов (1850-1921г.) е не само най-плодовитият и най-популярният наш поет и писател, но и един от най-религиозните. Той е посветил на Бога повече от 100 стихотворения. Песните му с религиозно съдържание са топли молитви към Бога ….”

И това не е съвсем така. Вазов не е чак толкова религиозен поет. Можеш с часове да четеш негови стихотворения, без в някоe от тях да се споменава Господ.

Показателно е стихотворението му “Моите песни”:

“В тях зов се чуй за правда и свобода,
любов и благи чувства ги красят,
и светлий лик на нашата природа,
та мойте песни все ще се четат!
…”

И още шест куплета има това стихотворение, и в тях се изброяват над трийсет неща, зарад които песните му все ще се четат, но никъде не се споменава, че и затова - защото е вярвал в бога или защото е възхвалявал Господа. Някой вероятно ще каже, че щом има “любов и благи чувства”, значи го има и бог; но защо любовта и благите чувства да са привилегия само на религиозните християни?

В стихотворението си “Защо не съм” Ботев много презрително се изказва за Вазов:

“Но защо не съм и Вазов,
“вярата” си да възпея:
че ще стане вълк овцата,
а певците – като нея?!”

Ботев мери хората със своя аршин, той сравнява другия със себе си. Обаче Вазов не е само “вярващ”, той е истински патриот. Още през 1875 година той написва стихотворението си “Панагюрските въстаници”:

“Боят настана, тупкат сърца ни!
Ето ги близо наште душмани!...”
….
“Нека се мъчим колкото можем,
повеч душмани мъртви да сложим!”

Това смирен християнин ли го е писал или горд въстаник-революционер? Къде виждате християнското смирение тука? Ами думите:

“Че не с това расо и не с таз брада,
мога да отмахна някоя беда
от оня, що страда!”

думи на Левски ли са, или на Вазов? Това са думи на Вазов, те са неговото верую, неговата вяра! И как само съвпадат те с думите от един друг куплет, от един друг наш велик писател:

“Не вярвам аз, че калугер
ще спаси раята!
Свободата не ще екзарх -
иска Караджата!”

Когато споменава Бога, Вазов най-често го споменава в смисъл “О, спи ли Бог? О, Бог не види ли?”, или в смисъл, че никакъв и никъде го няма. Че Бог е дезертирал от задължението си да закриля слабите и нещастните! “Боже, ти винаги си на страната на богатите, защото те ти палят по-големи свещи!” – казва Любен Каравелов.

Да, Вазов не може да каже толкова смело и открито, както Гео Милев: “Долу Бог!” - иначе и той щеше да е сред безследно изчезналите. Но и Ботев да беше живял в България след Освобождението, и той едва ли би си останал толкова върл разобличител на духовенството. Защото Бог прощава, но църквата – никога! Ще го баннат от църквата като едното нищо, както нас Хипо ни банва от “ХуЛите”! А да те анатемосат и отлъчат от църквата в онова време е било равносилно да те обявят за прокажен, за болен от спин. И за сушата, и за градушката, и за горските пожари – за всичко тебе да обвиняват! Никой в обществото да не те приема, да те отбягват, а при случай и да те пребият с камъни като вещица.

Христос се е родил в бедна колиба, но днешните му домове – храмовете - са пълни със злато. И цялото това богатство е придобито чрез рекет! Защото религията не е нищо друго, освен рекет. А инструментите на този рекет са морковът и тоягата: морковът е раят, а тоягата – анатемосването, кладите, адът.

Гост

Днес стар съм, и пак вервам в Бога.
Но веч Му не зная лицето,
Ни де Му е трона, чертога:
Той дух е, разлян в ширинето,
В душата, в света, в битието.

Не исках да го казвам, ангар, но по-ограничени разсъждения отдавана не бях срещал. И не мога да открия по-мека дума от ограничени, колкото и да желая да смекча негодуванието си. Съжалявам наистина. Нямам за цел да обиждам.

Говориш за златото в църквите, като че ли то е повече от това в банките или ръцете на неизвестните нам милиардери. Доста стеснен поглед имаш, ако наистина смяташ именно църквата за рекетьор, а не държавните и корпоративните формирования, отдавна водени от еднолични интереси.

Говориш за болни от СПИН и за прокажени, тъй сякаш някой наистина ги отлъчва както църквата е отлъчвала навремето. Говори само за себе си, ако наистина отношението ти към болни хора е такова. Светът не е такъв, какъвто го виждаш ти през ограничената призма на някакъв интелектуален патриотизъм-марксизъм-наивен-реализъм.

Просто ме хваща срам като ти чета изказванията. Спри да се излагаш.

ХуЛитер Записан(а): May 04, 2009 Мнения: 100

Така можете да спорите до второто пришествие и всеки естествено ще си остане на своето мнение.
Всички поети са религиозни в известен смисъл, дори и Ангар. Въпросът е в какво вярват.
Ако твърдите, че този или онзи е вярващ християнин, преди това трябва да дадете определение, критерий що за нещо е това християнин.Освен тово през вековете критерият за правоверност се променя.
Знаете, че много от определящите се като християни, в миналота щяха да бъдат обявени за еретици и безбожници, включително и някои от спорещите. Вие различавате ли лирически герой от автор.
Ако някой разказва притчи или приказки трябва ли да вярва в змейове?
Ако един човек в разговорната си реч употребява изрази като:Ей богу, Исусе Христе, да не дава бог, боже пази сляпо да прогледа, и т.н. , това означава ли, че е вярващ Християнин.
Впрочем колкото хора-толкова и богове.

ХуЛитер Записан(а): May 20, 2009 Мнения: 57

angar написа:

“

Да, Вазов не може да каже толкова смело и открито, както Гео Милев: “Долу Бог!” - иначе и той щеше да е сред безследно изчезналите. Но и Ботев да беше живял в България след Освобождението, и той едва ли би си останал толкова върл разобличител на духовенството. .

Гео Милев и Ботев в горния постинг са описани като отрицатели на Бога. Гео Милев е безкомпромисен богоизкател, но колкото и сатанински да е неговия горепосочен израз, той признава за съществуването Му. Ако беше убеден, че Бог не съществува, щеше да каже подобно на Ницше - ,,Няма Бог".
Христо Ботев е християнин, роден и израснал в християнска среда и е абсурдно погрешно да се определя като богоотрицател. Под думите отрицател на религията трябва да различаваме следните свързани с тия думи няколко смисъла.
1. Отрицателно отношение към нужда от всякаква религия и всякакъв бог.
2. Отричане на положителното отношение на народната ни православна вяра за етичния и културен възход на народа.
3 Липса на респект пред морала, учението и обредите на църквата и липса на заинтересованост.
За пълно отрицание на Бога и религията в историята на българската литература не можем да определим нито Ботев, нито който и да е друг наш поет до 9 IX 1944г.
По отношение на вторият горепосочен смисъл за отрицание може да се смята само Христо Ботев и то само в отделни моменти на скептицизъм и мирогледно отчаяние у него. Отношението на Ботев към християнската религия не може да се определи в поезията му, където на нея е посветил противоречиви по съдържанието си няколко стиха. Неговата християнска същност се разкрива по-ясно в политическите му статии. Христо Ботев е по-скоро богоутвърдител, а не богоотрицател.

amfree написа:

Не исках да го казвам, ангар, но по-ограничени разсъждения отдавана не бях срещал. ....
Просто ме хваща срам като ти чета изказванията. Спри да се излагаш.

Амфри, дали Господ ежедневно направлява постъпките ви или ви е дал пълна свобода, а той отнякъде само зорко следи и записва за деня на страшния съд, или – както е по Дарвин, “висшият разум” е минал оттука преди милиард години, създал е живота във вид на три-четири едноклетъчни форми и се е запилял някъде в другия край на Вселената и оттогава не се е вясвал насам, а също и по извечния спор колко дявола могат да се борят върху върха на една игла, си се разбирайте сами.

Малко от нещата, които съм написал, съм ги измислил сам. За повечето неща не си и спомням откъде ги знам, но разсъжденията за това, че Христос се е родил в колиба, а храмовете му пращАт от злато, и това, че религията е рекет, си спомням откъде. Първото – за Христос – е от книгата на Веселин Андреев “Незабравки и Размисли”, а второто – за рекета – от книга на Ерика Джонг. Така че негодуванието си към тях би трябвало да адресираш.

Но няма никакъв смисъл, защото истината е като природните закони – ако не ги открие и формулира един, ще ги открие и формулира друг.

А с постинга на Вайя и последния постинг на Васил Лазаров съм съгласен.

Гост

Казах го преди това, ще го повторя и сега. Християнството никъде не призовава към събиране на злато в храмовете и налагане на вярата със сила. Сам Христос също не го е правил. Правили са го християните, възприели християнството по свой земен манталитет и уподобили го на земния начин на действане и мислене. За справка - Н. Бердяев - "За достойнството на християнството и недостойнството на християните".

Много и най-разнообразни погрешни схвашания на християнството са познати в историята. Самите католицизъм, православие, протестантство и прочее християнски разклонения съдържат огромни недомислици, както в доктрините си, така и в историята си. По този въпрос няма спор.
Иска се, обаче, духовно напрежение да осъзнаеш, че недоволството ни от тези исторически маскаради в християнството, почива именно върху самото християнско, общочовешко схващане, което считаме за извратено и погрешно схванато и приложено от самото официалното християнство.

Друг противоречив момент е самото твое отношение към Бога. Даваш три варианта:
- направляване постъпките ни от Бога - това автоматично изключва възможността за свобода и на човека остава да бъде автомат на Бога. Недопустимо. Това е механистичното схващане, което никак не може да обясни наличието на зло, освен ако не приемем, че бог просто си играе на добри и лоши.
- свобода, дадена ни от Него и при използване на тази свобода за зли цели, биваме вписани в голямата книга и после биваме съдени. Това е юридическото, вехтозаветно схващане за отношенията Бог - човек, където Бог е уподобен на монарх, а човек на поданик. Парадоксално е, но макар с Новия завет това схващане да е напълно отречено, то владее умовете на мнозина и днес. Истината е, че Бог желае свободната любов на своя друг - човекът. На Бог не е нужна любов, която не е свободна, затова и Той никого не насилва, нито пък някого съди. Ние тук се съдим един друг, а истинският съд е, когато съдиш сам себе си. Това е най-конкретното и оправдано съдене. Да вменяваме на Бога нашите жестокост, гняв, отмъстителност е грубо оприличаване на духовния свят на природния свят. А и така погледната тази свобода не е никаква свобода, щом при нарушение биваш съден. Това е доста формалистично схващане на свободата.
- Бог минал оттука преди милиард години и и оттогава не се е вясвал насам - от това става ясно, че Дарвин схваща Бог, не като Творец, създал Вселената, а като обикновен неин жител. Бог е дух, а не НЕЩО в природата, в природния ред на нещата. Отношнието между Твореца и творението не бива да се разглежда така повърхностно. Самата материална природа е следствие на събития в самия Божествен живот.
И нищо не ни дава право да мислим, че творението е завършено веднъж и завинаги, нито че то е външно за самия Бог.

Това са сложни въпроси, ангар, и знам, че се отклонявам много от темата. Развълнувах се, когато прочетох първите ти изказвания, защото виждам как те владеят едни общоприети вкаменени схващания. Времето, в което живеем, относителната свобода, която имаме, оправданото чувството за световен хаос, ни карат лесно да извърнем лице от Бога, а оттам и от човека. Смятам това за най-лошия ефект от самото това време. Това е начинът, по който действа самото зло. Злото ликува, когато храниш злобни чувства към злото. Добре е да го знаем. Темата не е толкова проста и почти никой, в това число и аз, не може да обхване цялата дълбина на проблемите, а и повечето от тези проблеми трудно могат да се изразят и решат със средствата на езика и рационалната логика. Те са проблеми на религиозното съзнание и като такива се поставят и решават в самия дух по мистико-символичен начин. Малцина умеят да ги преведат на разбираем и самопонятен език.
Едно обаче е вярно - докато се мъчиш да схванеш Бога с понятията на разума, той ще остане скрит за теб, защото Бог не е понятие, не е нещо, което можеш да мислиш в противоположности. Бог е съвпадение на противоположностите и познанието за него става само с дух. Единствено духът е способен да познае Бога, защото сам Бог е дух. И великите поети, до един, къде съзнателно, къде интуитивно, са схващали тази странна съкровеност на Бога и познанието за Него. Той се разкрива в дълбините на човешкия дух. Не в душата, а в духа, защото душата е природна, от този свят. За душата Бог не може да се открие, душата пребивава само в този свят и ето затова за нея Бог се открива винаги като външен обект, който заповядва, съди, наказва и други такива. За духа Бог е любов, Бог е по-високата същност, по високото стъпало, което човек може да изкачи в познанието и развитието си, в самоотковението си. Хората на изкуството, великите хора на изкуството обикновено са духове и създават духовни ценности, а не душевни ценности. Тези ценности изглеждат непригодни за този свят и това е съвсем нормално, защото те са от друг свят - света на духа.

Поздрав и с най-добри чувства.

ХуЛитер Записан(а): May 20, 2009 Мнения: 57

Христо Ботев – една върховна двойна саможертва

Когато изследваме поезията и в частност религиозното чувство в поезията на Христо Ботев, трябва да имаме предвид, че образът на поета е силно идеологизиран. ,,Ботев беше популярен, защото левицата си служеше с него. Левицата беше фалшифицирала документи около Ботев („Символ – верую”). Бе превърнала неговата лирика в своя пропаганда.” /Владимир Свинтила ,,От Маркс до Христа”/ В политиката си на безверие в християнската вяра след 9. IX. 1944 г. и особено през периода, когато да се осмива и дори забранява вярата беше задължително, комунистическата власт превърна Ботев в свой земен кумир. Изтъквайки частичното отрицание на религията в творчеството му, чрез пропагандата и подчинената й образователна система, управляващата върхушка го ползваше за свое знаме. Освен че превратно тълкуваха историята, комунистическите идеолози си послужиха и със социалния патос на революционера, заради който го употребяваха като инструмент за партийна пропаганда.
Нека днес да се върнем към едно обективно мнение на Христо Недялков в книгата му ,,Религия и поезия”, излязла от печат през 1943 год.:
,,Когато разглеждаме религиозните вярвания на Христо Ботев, трябва да опознаем неговия характер, средата и епохата, в която поетът живее. Гладни, измъчени хъшове, буйни, разпалени глави, готови на отчаяна себежертва – са близките другари на Ботева. Не бихме си представили Ботев друг, освен какъвто се очертава върху фона на историческите събития. Ако поетът беше изживял възторжената си младост, сигурно щеше да има по-друго разбиране за религията. Тогава той щеше напълно да възприеме началата на православната църква и би заработил за нравственото издигане на човека. Ботев е нямал възможност да се вглъби спокойно във философията на живота. Живял при тежки условия, терзан от материални несгоди, мъчен от равнодушието на хъшове и народ – гордият певец на свободата проявява нервност, с наранителен сарказъм се нахвърля срещу враговете си. В Русия младият Ботев попада в кръга на напредничавата младеж, вдъхновявана от Херцен, Добролюбов, Писарев, Белински. Жадният за борба Ботев бързо възприема идеите на руските социалисти и става страстен техен последовател.”
Отчитайки Ботевата проява на ,,всепобедна народна любов, каквато малцина са имали”, Христо Недялков излага следното мнение за автора на ,,Елегия” :
,,Ботев не можа да разбере християнското търпение. Нима не е героизъм човек в момент на гняв да не отговори с гняв? Духът на смирението не е слабост и унижение, но е истинска Христова любов. Ботев искаше народът да излезе от своята религиозна търпимост и се впусне в кървава борба. Робството беше наложило своето отражение върху народната душа. Народът бавно се надигаше като грамадно море, което отначало леко се поклаща, докато се появят страшните опустошителни вълни. Нима Априлското въстание, Шипка, обединителните войни не са подвизи на един героичен народ? Но Ботев беше нетърпелив. Той жадуваше по-скоро да осъществи идеала на свободния живот. И в това нетърпение и гневни пориви поетът отправи обидни думи към всички онези, които имаха по-други методи за борба.”
Религиозната Ботева същност не бихме могли да открием в неговата поезия, в която той е посветил на християнството само противоречиви по своето съдържание няколко стиха. ,,В робското българско битие субстанцията изцяло се измества от нейните символи - попове, калугери, черкви, манастири... Представлявайки сакралната божественост обаче, тези символи са до такава степен прагматизирани и битовизирани, че в крайна сметка тяхната семиотичност се съотнася единствено с конкретния драматичен национален живот, който със своята абсурдност постоянно десакрализира значението им, и нещо повече - предизвиква откровеното им отрицание.” (Антоанета Алипиева, Богът, Liter Net, 11.06.2006 г. ) В поезията на Христо Ботев има подобно отрицание, особено в отделни моменти на скептицизъм и мирогледно отчаяние у него. В такива моменти той пише:

,,Не ти, комуто се кланят
калугери и попове
и комуто свещи палят
православните скотове.
(,,Моята молитва”)

Соломон – тоя тиран развратен
отдавна в рая нейде изпратен.
(,,Борба”)

Така виждаме поета като отрицател на религията само в един смисъл. Той отрича тогавашната духовна власт – духовното потисничество – в лицето на плътските калугери и попове. Знаем за вредата от това обстоятелство и опасността от тенденцията на обезверяване и духовно обезличаване на българите. Ако в поезията на Ботев има някакво религиозно отрицание, то е по-скоро към църквата и представителите на духовенството. Личното отношение на Ботев към Христос, в сравнение с това към духовенството, е коренно обратно - той Го приема, като изразява почитта и признанието си, наричайки го ,,Спасител”.

Тоз ли, що Спасителят прободе
на кръстът нявга зверски в ребрата,
или тоз, що толкоз годин ти пее:
“Търпи, и ще си спасиш душата?!

Но противорелигиозността на такива моменти у Ботев силно се смекчава и в известен смисъл дори се отменя, от такива негови преклонения пред идеята за Бога, когото поетът възприема като вдъхновител на саможертвата:

Подкрепи и мен ръката,
та кога въстане роба,
в редовете на борбата
да си найда и аз гроба.”
(,,Моята молитва”)

Ботев си поставя за задача не да отхвърли една религия, колкото да се опълчи срещу нейната фалшива интерпретация, срещу възможността вярата да бъде тълкувана в името на легитимацията на властта. Ботевите антигерои ("лъжците", "безчестните тирани", "глупците", "човешките душмани") нямат нищо общо с християнските постулати.

Отношението на Ботев към християнската религия се разкрива по-ясно в политическите му статии. В една от тях, посветена на Св. св. братя Кирил и Методий, поетът се възхищава от най-голямото събитие за българския народ – покръстването: ,,И в историята на нашия потъпкан и поробен народ се срещат страници, в които българският гений е записал такива важни и знаменити събития, които ни дават право да се гордеем, че и ние сме внесли некога си нещо в историята на общочовешкия напредък, и които, разбира се, трябва да възбуждат почит и уважение не само в душата на нашето младо поколение, но на всеки честен, искрен и признателен славянин. Едно от тия събития, без съмнение, е кръщението на българския народ, т. е. приемането на онова хуманно човеческо учение,…”
Ботев много добре е знаел значението на християнската религия - хуманното учение на Христа играе благодатна роля за културното издигане на народа. Нашата култура се съгражда върху здравите идейни основи на християнската догматика.
Във в. ,,Знаме” от 17 май 1875 г. Ботев пише: ,,Блажени времена са били, когато учениците на Христа, заедно с чистото, идеалното и неземното негово учение са проповядвали комунизъм в обществото”. В мирогледа на поета комунизмът е един вид символ на хуманноста, ако изходим от контекста на израза му и много далечен от истинската същност на комунизма, като изражение на краен социализъм.
През времената, за които говори Ботев, християнството води непримирима борба с езичеството, но никога не прибягва към насилието. Твърдо, последователно и със саможертвата на мъченичеството Христовото учение успява да завладее сърцата на хората в най-мощната империя на света, но по еволюционен път. Но Ботев e привърженик на революцията и ненавижда бавната еволюция. Синдромът на тази революционност - както я нарича Марин Георгиев в своя изследователски роман ,,Третият разстрел” - роди поколения поети - революционери и дори през втората половина на 19-ти век създаде литературно - критическо мнение, че истинската поезия е непременно революционната.
Ботевото време - 70- те години на XIX век - добре познава Христовото учение и църковната практика - това е несъмнено. За една добра образованост, каквато е имал поетът, въобще не може да се отнесе въпросът включва ли или не тя познания за църковността. Неговият баща Ботьо Петков учи в Одеската семинария. Когато Ботев изпраща молба за назначаването му за учител в българското училище в Букорещ до румънското министерство на просветата, той желае да преподава не само четене, писане и смятане, но и катехизис.
В джобното си тефтерче Ботев е записал: ,,Доброто, което струвам на ближния си, струвам го на Бога”. А това говори не само за дълбоко познаване на Христовото учение, но и за вътрешна убеденост в правотата му, и за наличие на вяра. Различия в общественото, книжовното и личното поведение на Ботев ни обясняват и търсенията на една неспокойна натура, каквато е бил поетът. В тая многоликост намира видно място лицето на християнина - ,, доброто, което струвам на ближния си, струвам го на Бога” - точното следване на Иисусовата проповед на планината – че който е сторил добро на бедните, болните, страдащите, той Нему го е сторил.
Професор М. Арнаудов пише в ,,Христо Ботев. Пълно събрани съчинения”, 1940 год.:
,,В действителност Ботев е вярваща натура, деист от разреда на Волтер и Русо, които признават Бога, схващайки го ту рационалистически, ту сантиментално, в зависимост от сърдечната си сухост или любвеобилност. Не богоборец, а богоутвърдител е Ботев, когато отхвърля идола на лъжците, на тираните и на глупците, за да призовава в чест на върховна лична жертва за отечеството само истинския християнски Бог, защитник на слабите и вдъхновител на борците за правда в света”.
Неулегналите социални идеи, с които е надъхан Ботев и неизяснената, невглъбена вяра в Бога, се виждат в книжовното лице на поета, където липсва тази Христова последователност. Спасителят служи на Божието Царство, което е истина, любов, справедливост, свобода, святост. Ботев търси тези ценности в едно земно царство – царството на хайдутина, което заема устойчиво място в лириката му. Но поетът знае, че царството на хайдутина не е Божието Царство. Нека да си припомним, че най-важните добродетели на Христовата вяра са смиреността и кротостта, а благословенията на страдащите и борците за истината са на по-заден план и се отнасят за светците. Очевидно трудно бихме съотнесли личността на Ботев към светците по библейските критерии.
Но, от друга страна, един атеист не може да напише писма, подобни на последните Ботеви от кораба „Радецки”, едното от което е до съпругата му Венета. В него четем: ,,Бог ще да ме запази, а като живея, то ние ще бъдем най-честити на тоя свят”. Другото - до капитана на кораба - завършва с възгласа: ,,Да живее християнска Европа!”.
Написаното от Ботев ни убеждава в религиозните чувства, с които е пропито неговото съзнание и които са лумвали в опасни и съдбоносни моменти.
Атанас Далчев в своята статия ,,Религиозното чувство в българската поезия” (сп. ,,Философски преглед”, 1928 г). определя религията на Ботев като не напълно християнска. В поетичното му творчество тя е по-близо до езическата. Само така можем да се съгласим, че ,,религиозното чувство у Ботева не е влязло в конфликт с жизнената му задача и не е раздвоило психиката му, както това се случило с някои руски писатели като Толстоя и Гоголя, а се е сляло хармонично с другите чувства и стремежи на тая най-хармонична личност, която нашата история познава”.
С творчеството си Ботев е основоположник на една нова ценностна система, изградена от революционно-бунтовнически добродетели, каквито са непокорността, горделивостта, нетърпимостта, нетърпеливостта, непримиреността, войствеността, които са антагонистични на тези на християнството. Добродетелите на тази нова ценностна система са типични за езическите герои Ахил, Еней и пр., но ако направим един паралел с ,,Изгубения рай” на Милтън, тези качества са така сходни с чертите на първия бунтовник на света - Сатаната. Обръщането към сатанинското в своята същност е едно от решението на дилемата на всеки революционер. И ако Ботевият Бог е Христос, това би означавало, че съзнателният избор на посветения в християнството поет можем да охарактеризираме като такъв избор на дилемата, с който той прави двойна саможертва. Принасяйки себе си жертва в земния живот, поетът загубва Божието си спасение. И тази двойна саможертва той е извършил, защото е ненадминат патриот. И така Ботев още повече израства в литературата и историята на народа като най-бележит български поет.

Главно меню

Сдружение ХуЛите

Посещения

Електронни книги

Календар

Екипи на ХуЛите