Християнство и поезия

ХуЛитер Записан(а): May 20, 2009 Мнения: 57

Димчо Дебелянов – На Бога най-светлият син

Според Тончо Жечев религиозността на Димчо Дебелянов е вътрешно ориентирана и дълбоко спотаена. Единствено у Димчо Дебелянов Атанас Далчев вижда проява на религиозно чувство и подчертава, че през целия си кратък живот поетът е чувствал ръката на свръхестественото: “Чувството на зависимост, което Шлаермахер възвеждаше в началото на всяка религия, лежи в основата на Дебеляновата лирика. Една чужда воля, по-силна от неговата, управлява действията му и го тласка през хиляди страдания към една неизвестна цел” (Далчев, 1984: 186).
Иконата трайно присъства в спомена на лирическия субект и тя не само въплъщава духовността на българския дом, но изразява християнския модел на Дебеляновото виждане за света. За дълбоката вяра на Дебелянов свидетелства и фактът, че до края на дните си носи евангелието със себе си. Преди войните поетът отбелязва несъгласие с някои евангелски стихове ,,Моето иго е благо и Моето бреме е леко” (Матея, 11: 30).
Ала неговата непримиримост, породена от волната му индивидуалистична природа, полека утихва. Дебелянов преживява духовна промяна. Вследствие на страданието и драматичната самоанализа и лирическият Аз в лириката на Дебелянов е озарен от мисълта за примирение със земния си кръст. В поезията му няма да намерим бунт, нито крайни чувства, а тиха смиреност и гордо страдание. Вярата на поета е изразена не с поетични жестове, а с характерните за християнската етика любов, смиреност, кротост, миролюбивост и чистота на сърцето. Онова смирение, за което Иисус говори на учениците Си, става най-съществена характеристика на поезията му. В стихотворенията си от фронта Димчо Дебелянов е преди всичко поет на смирението.

Ноще тъй светло примирен
аз гледам звездния покров
и тихом се струи над мен,
и крепне земната любов.
(“Тиха победа”)

Смирението е онова състояние, което предполага любовта. Любовта в поезията на Дебелянов е боговъзвисяваща сила. Душата, живееща в любовта, е мислена като пребиваваща в божествената реалност на инобитието. Любовта издига душата във висините на божествената хармония и светлина. Тя е изразена в света на идеала, на духовната чистота и общението с Бога:

Кристалното небе на любовта ни,
знам, няма бурята да помрачи
и кът един дори не ще остане
в сърце ми, непрепълнен със лъчи.
("Рози")

Любовта е възкресяваща сила, надмогваща мрака на греха и връщаща човека в невинността на рая, извеждаща го към спасение:

И нов живот в жилите разлива,
и с райска сладост пълни ми духът!
......
и кат звездица в тъмний мрак сияй,
и мойта лодка води сред морето
на щастьето към светлий хубав край!
("На таз, която...")

В прекрасните си стихотворения, напоени с отзивчивост към всички чужди страдания, поетът прави къси изповеди за вярата си в по-хубаво бъдеще. В моменти на покруса и съмнение той търси помощ от Небето.

В тревожна мечта се унасям
и виждам през горестен сплив,
че в някаква светла страна съм
на Бога най-светлия син.
(,,На злото”)

,,Дебелянов е поет на вътрешната драма на свободната личност със сурова и непрощаваща съвест, с безгранична отговорност за лична и универсална, надлична вина.” (Т. Жечев). Душата на младия лирик е винаги открита за покаяние, чувствителна за греха, способна да чувства вина там, където никой няма право да вини. По силата на това съзнание за виновност животът му се представя като изкупление.
Оттук е и дълбоката етичност в поезията на Дебелянов. Тази етичност е “дошла от небето и цялата е устремена към небето” (Ат. Далчев).
За лирическия Аз у Дебелянов е характерна християнската голяма почит и любов към родителите. Споменът за родната къща, полутъмната стая, старата икона на стената, горящото с мъжделив пламък кандилце и майчината ,,усмивка блага” e eдин бленуван сън, който го дистанцира от мрачната действителност и ще му даде сили да надвие пустотата и празнотата в себе си.

Да се завърнеш в бащината къща,
когато вечерта смирено гасне,
и тихи пазви, тиха нощ разгръща,
да приласкае скръбни и нещастни.
Кат’ бреме хвърлил черната умора,
що безутешни дни ти завещаха —
ти с плахи стъпки да събудиш в двора
пред гостенин очакван радост плаха.

Да те присрещне старата на прага
и сложил чело на безсилно рамо,
да чезнеш в нейната усмивка блага
и дълго да повтаряш: мамо, мамо...
Смирено влязъл в стаята позната,
последна твоя пристан и заслона,
да шъпнеш тихи думи в тишината,
впил морен поглед в старата икона:
аз дойдох да дочакам мирен заник,
че мойто слънце своя път измина.
(,,Скрити вопли”)

След като се е докоснал до спомена и е излял мъката си на майчиното рамо, лирическият герой се е помолил на колене пред старата икона за по-добър живот и повече светлина в душите на хората, вече е стоплил своята премръзнала душа.
Пред лицето на войната умира илюзията, че красотата на изкуството е спасителна в живота. Настава време за равносметка и търсене на истинското място в действителността. Дебелянов живее и твори в една епоха на декадентски настроения и духовни лутания, време на изявено усещане за богоизоставеност. В тази ситуация обръщането към Бога не е на основата на християнската народна традиция, а е въпрос на личния избор. Това са сторили Фьодор М. Достоевски и Райнер М. Рилке. Те са поставили Бога като главна ос на творчеството си. Това творецът може да направи в пътя на вярата, както според Атанас Далчев е сторил Дебелянов. Ако е така, Димчо Дебелянов е знаел как да се моли. И е получавал. Той получава и нашето признание за най-обичания български поет, а може би признанието, че е ,,на Бога най-светлия син”, го получава и от Него.

Християнство и поезия! И за пример – Димчо Дебелянов!?!!

В религиозната, “християнската” поезия във всяко стихотворение и дори във всеки ред има “Бога славим! Бога хвалим! Бога молим! Господи, помилуй!” Така е в медиите преди Великден, а особено преди Коледа.Така е и във всеки сборник с поезия от преди възраждането – прочее тогава сборници с поезия не е имало, имало е само молитвеници!

Но първо да свалим от Дебелянов тази обида – че уж де е бил набожен, смирен, “християнски” поет.

Кое в неговата поезия дава основание за подобно твърдение? Това, че в стихотворението му “Скрити вопли” (“Да се завърнеш в бащината къща ...”) има такива редове ли:

“Смирено влязал в стаята позната,
впил морен поглед в старата икона:..”

Но в това стихотворение няма нищо религиозно! Ако имаше религиозност, по времето на социализма то би трябвало да бъде изхвърлено от сборниците, от читанките, отвсякъде! Но обратното – то се считаше, както и сега се счита, за едно от най-хубавите, ако не и най-хубавото стихотворение в българската лирика! Знаеха го всички българи – поети и не поети, учеха го всички ученици, имаше го във всички христоматии.

Колкото и тъжни да са стиховете на Дебелянов, той никъде не се обръща нито с молба, нито с молитва към бога, нито пък някъде споменава с почит и признателност божието име! Димчо Дебелянов има само едно стихотворение със заглавие “Молитва”, но тази молитва не е към бога, а към любимата:

“Сложи ръка на мойте устни,
....
Да не надвие скръб безмерна
и в гняв, и в горест твойто име,
с похулни думи да зачерня!”

Ето това е молитвата на Дебелянов! В цялата си поезия Димчо Дебелянов споменава божието име само три пъти, и то ето как. Единият път е в стихотворението “Под сурдинка” :

“Като безумната закана
на бог злопаметен, злорад ...”

(И виж как прилагателните ни за бога, написани в различно време и независимо един от друг, почти съвпадат: “Самият бог, несправедлив, злосторен,/ изискваше от мен да съм покорен!” ).

Второто място, където Дебелянов споменава бога, е в стихотворението “През векове”:
“От вас навеки взор извръща бог,
...
узнайте неговия гняв жесток.”

Аз не съм вещ в библията и не разбрах за кого говори Дебелянов - кои са тези, от които бог е извърнал очи и върху които е стоварил жестокия си гняв; но по същия начин бог се отнася и към поета:
“и като факел полунощен свети/ проклятието тяхно и над мен” – така завършва стихотворението.

И как след тези стихове на Дебелянов може да се твърди, че той е “на Бога най-светлия син”?

“На бога най-светлия син" е ред от стихотворението му “На злото ....”. Самото заглавие показва: поетът живее “на злото в безумния бързей,/ пронизван от ледна мъгла...” И в този отчайващо, безнадеждно студен свят, само за миг, и само докато се е унесъл в сън, противно на ужасната реалност, само му се присънва, че е “на бога най-светлия син”! Докато истината – така трябва да се разбира - е точно обратната!

И това е всичкото вземане-даване на Димчо Дебелянов с бога. След това започват стиховете му “Кръстопът на бъдещето”, “Светла вяра” (“За старий свят настъпват сетни дни,/ разкъсват се верига след верига …”), “Прииждат, връщат се”, ..., “Един убит”, “Сиротна песен”.
Следват “Бохемски-те нощи”, хуморът и сатирата му!

Защото Димчо Дебелянов е не само непостижимо нежен, но и непостижимо горд, непостижимо мъжествен поет! Каква гордост и какво презрение към отличията и към блюдолизците-царедворци струи от стихотворението му “Орден” например:

“И всички храчката следят –
те виждали са не веднъж
историята вечно съща:
че щом се лепне връз ликът
на някой тлъст държавен мъж,
тя в златен орден се превръща!”

Димчо Дебелянов не е религиозен поет. Поет, който пише и хумор и сатира, не може да бъде "християнски" поет – защото Господ никога не се е смял, не се е и усмихвал даже! Не са се усмихвали и светиите му! Единствено Архангел Михаил, когато веднъж “видял пръст пръст да краде” – как една жена откраднала една стомна, - станало му смешно и лекичко се позасмял.

Набожният човек не би могъл да бъде велик поет! Защото талантът предполага смелост! А да бъдеш смел означава да нямаш страх и от бога! Никакъв респект от бога! Защото бог иска от нас да сме страхливи и покорни, да не отвръщаме на злото със зло, да не се борим със злото.

За своята “Гаврилиада” Пушкин е бил отлъчен от църквата. Шандор Петьофи изказва неуважението си към църквата чрез неуважението си към поповете:

“Предателство, лукавство и попове –
едно ги смятай ти!
Навсякъде е пакост и неволя,
де тая мъжка рокля се яви!”

Гео Милев е велик със стиха си “Без Бог, без господар!” Най-величавият образ в поемата му “Септември” – поп Андрей – е величав и с това, че

“последния снаряд той изпрати там,
в божия храм,
дето бе пял литургии, ектении...!”

И другите ни велики поети – Смирненски и Вапцаров, също не са били набожни. Да не говорим пък за Ботев!

Пропагандаторите на религията твърдят, че християнският морал бил най-хуманният, най-човеколюбивият морал. Басня е това, както би казал Добри Ганчев. Християнският морал е псевдохуманен, антихуманен, античовечен!

“Мълчи, моли се, кога те бият!
Кожата да ти одере звярът
и кръвта да ти змии изпият,
на бога само ти се надявай….”

Който е написал горния куплет, не го е написал, защото е бил невеж. Написал го е син на учител, и самият той учител. Написал го е най-великият ни поет и революционер, гениалният Христо Ботев!

Защото християнският хуманизъм е лъжехуманизъм, псевдохуманизъм! Той ни обещава справедливост едва на оня свят, и то някога, след Страшния съд. Чак тогава и чак там Господ ще въздава според делата; а тук, на земята, Бог най-често и категорично е на страната на злото! Той е позволил и помогнал на това зло да убие чрез насилствена смърт толкова млади поетите ни – и Дебелянов, и Смирненски, и Ботев, и Вапцаров, и Гео Милев!

“Стига сме разчитали на Бога!
Господ може да е много мил,
но до днес народа ни от робство,
от тегло и зло не е спасил!” –

написал съм и аз, барабар Петко с мъжете. Защото с кръв сърцето ми плаче и гняв ме залива като си помисля за онези глупци, които са излъгали батачани и сопотци, а и други като тях, вместо да бягат в балкана, да се наблъскат като сардели в църквите, уж че там Господ ще ги спаси – и където турците така зверски са ги стреляли, горили и клали!

Тези, които вярват, че дължат съществуването си на бога, бих оприличил на овцете от баснята на Стоян Михайловски, а Господ е като овчаря. В баснята овцете се жалват на овчаря: защо колиш децата ни - агънцата ни; защо така безжалостно ни доиш, стрижеш, че и ни биеш! А овчарят им отговаря: “Вместо да се оплаквате, трябва ръцете да ми целувате затова, че още не съм ви заколил!” А може ли за Човека да има нещо по-срамно и по-унизително!

Гост

О, Боже... Shocked

ауу, боже...каква оратория чортовска)))))))))))))))))))))))

"Религиозността" не е нещо, което се афишира чрез цитати.
То е спецефично знание за йерархиите в света ни.
Смирението, месианизмът, утопиите, това се все проявления на "религиозното" съзнание.
ВСИЧКО ОСТАНАЛО Е АБСОЛЮТЕН НИХИЛИЗЪМ.
Не отричам, че има и такива поети, но те не са сред споменатите . Smile

Гост

Хърбърт Уелс представя един разговор между хората и Бога.
Хората се оплакват, че светът е пълен със зло, че има насилие, глад и войни, че животът е тежък и непоносим. Бог отвръща : „Ако това не ви харесва, просто не го правете“

Започвам методично, както методично ти си изложил хуманистичния си атеизъм.

В религиозната, “християнската” поезия във всяко стихотворение и дори във всеки ред има “Бога славим! Бога хвалим! Бога молим! Господи, помилуй!” Така е в медиите преди Великден, а особено преди Коледа.Така е и във всеки сборник с поезия от преди възраждането – прочее тогава сборници с поезия не е имало, имало е само молитвеници!

Не е ясно какво наричаш християнска поезия. Ясно е, че отношението ти към християнстовото е по-скоро отношение към църквата и обредността, към религиозните практики и история, а не към духовната страна на християнството, което, както знаем, е единствената религия на любовта. Болшинството велики поети в световната история са били дълбоко религиозни личности, като това не е пречело на църквата да ги отлъчва по времето им. Но църквата и официалните християни са едно а християнството друго. Християнството не е виновно, че самите християни трудно са осъществявали Христовите завети.

Но първо да свалим от Дебелянов тази обида – че уж де е бил набожен, смирен, “християнски” поет.

Кое в неговата поезия дава основание за подобно твърдение? Това, че в стихотворението му “Скрити вопли” (“Да се завърнеш в бащината къща ...”) има такива редове ли:

“Смирено влязал в стаята позната,
впил морен поглед в старата икона:..”

Но в това стихотворение няма нищо религиозно! Ако имаше религиозност, по времето на социализма то би трябвало да бъде изхвърлено от сборниците, от читанките, отвсякъде! Но обратното – то се считаше, както и сега се счита, за едно от най-хубавите, ако не и най-хубавото стихотворение в българската лирика! Знаеха го всички българи – поети и не поети, учеха го всички ученици, имаше го във всички христоматии.

Колкото и тъжни да са стиховете на Дебелянов, той никъде не се обръща нито с молба, нито с молитва към бога, нито пък някъде споменава с почит и признателност божието име! Димчо Дебелянов има само едно стихотворение със заглавие “Молитва”, но тази молитва не е към бога, а към любимата:

“Сложи ръка на мойте устни,
....
Да не надвие скръб безмерна
и в гняв, и в горест твойто име,
с похулни думи да зачерня!”

Ето това е молитвата на Дебелянов! В цялата си поезия Димчо Дебелянов споменава божието име само три пъти, и то ето как. Единият път е в стихотворението “Под сурдинка” :

“Като безумната закана
на бог злопаметен, злорад ...”

(И виж как прилагателните ни за бога, написани в различно време и независимо един от друг, почти съвпадат: “Самият бог, несправедлив, злосторен,/ изискваше от мен да съм покорен!” ).

Второто място, където Дебелянов споменава бога, е в стихотворението “През векове”:
“От вас навеки взор извръща бог,
...
узнайте неговия гняв жесток.”

Аз не съм вещ в библията и не разбрах за кого говори Дебелянов - кои са тези, от които бог е извърнал очи и върху които е стоварил жестокия си гняв; но по същия начин бог се отнася и към поета:
“и като факел полунощен свети/ проклятието тяхно и над мен” – така завършва стихотворението.

И как след тези стихове на Дебелянов може да се твърди, че той е “на Бога най-светлия син”?

“На бога най-светлия син" е ред от стихотворението му “На злото ....”. Самото заглавие показва: поетът живее “на злото в безумния бързей,/ пронизван от ледна мъгла...” И в този отчайващо, безнадеждно студен свят, само за миг, и само докато се е унесъл в сън, противно на ужасната реалност, само му се присънва, че е “на бога най-светлия син”! Докато истината – така трябва да се разбира - е точно обратната!

И това е всичкото вземане-даване на Димчо Дебелянов с бога. След това започват стиховете му “Кръстопът на бъдещето”, “Светла вяра” (“За старий свят настъпват сетни дни,/ разкъсват се верига след верига …”), “Прииждат, връщат се”, ..., “Един убит”, “Сиротна песен”.
Следват “Бохемски-те нощи”, хуморът и сатирата му!

Защото Димчо Дебелянов е не само непостижимо нежен, но и непостижимо горд, непостижимо мъжествен поет! Каква гордост и какво презрение към отличията и към блюдолизците-царедворци струи от стихотворението му “Орден” например:

“И всички храчката следят –
те виждали са не веднъж
историята вечно съща:
че щом се лепне връз ликът
на някой тлъст държавен мъж,
тя в златен орден се превръща!“

Аз не смея да твърдя дали Дебелянов е християнски поет или не. Както казах самото понятие „християнски поет“, струва ми се, разглеждаш доста стеснено. Това, че християнинът в определен исторически етап е склонен да се гневи на Бога, да го вини и да го презира, заради злото, което допуска в света е съвсем нормално нещо. Този гняв обаче далеч не произтича от божествената природа или някакви недостатъци на самия Бог. Въображаемият разговор, който приведох в началото сразява със своята простота и дълбочина. Бог ни е дал свобода да бъдем себе си и никого не принуждава в нищо. Злото в света е следствие на човешката природа, а не на божествената. Трябва ли да спорим по този въпрос. Защо бил допуснал Бог зло?
Допуснал е, дарил е свобода, злото го правим ние, ползвайки свободата си.

Това, че ти възприемаш християнството по определен начин, не означава, че то е тъкмо това, което ти възприемаш от него. Християнството учи на любов, саможертва, кротост и духовна чистота. На кое от изброените противоречи стихът и не е ли той изповед тъкмо на един християнин напускащ, оттеглящ се от грешния свят?
Помисли повече преди да отговориш.
Иконата не е сложена там за рима, а си има конкретна символика.
Религиозността не е молитви, обреди, икони, кланяне, страх и подчинение. Религиозността е вид мислене и светоусещане, което човек, при определена висота на духа си, постига. Религиозността далеч не е само онова, което църквата налага. Всъщност от много време насам църквата нищо никому не налага и религиозност пак има. Имало е и по-времето на комунизма. Религиозността е вяра, за разлика от научното познание. Комунизмът съшо е вид религиозност, но такава, която почива на вярата в светлото бъдеще и ползва настоящето като средство, потискайки именно човека, когото желае да заведе до това бъдеще. Доста тъпичко. Спор няма – това са правили и християните в определен истопрически момент, което ги прави още по виновни, защото са изменяли на Самата истина. И ние съдим и комунистите и лицемерните християни именно от камбанарията на същинската християнска вяра. В това число и ти.
Това, че комунистическата диктатура е била в ръцете на предимно прости хора, които съвсем не са знаели какво е в същността си християнството, а само са забранявали съпровождащите го външни елементи е позволило всички християнски идеи да останат незасегнати в душите на хората и творците. Да не говорим, че в „платформите“ и на двете религии – християнство и комунизъм – лежат едни и същи завети, но комунизмът бързо ги забравя, когато стане въпрос за буржоазните ближни братя. Тоест той е лицемерна вяра, а християнството универсална. Комунизмът си има свой Бог – партията, която е всъщност обикновен сбор от конкретни хора, докато Богът на християнството е един за всички хора и се „намира“ в тях самите. Той е Истина, Път и Живот, а не идеология, социализъм и комунизъм.

Димчо Дебелянов не е религиозен поет. Поет, който пише и хумор и сатира, не може да бъде "християнски" поет – защото Господ никога не се е смял, не се е и усмихвал даже! Не са се усмихвали и светиите му! Единствено Архангел Михаил, когато веднъж “видял пръст пръст да краде” – как една жена откраднала една стомна, - станало му смешно и лекичко се позасмял.

Набожният човек не би могъл да бъде велик поет! Защото талантът предполага смелост! А да бъдеш смел означава да нямаш страх и от бога! Никакъв респект от бога! Защото бог иска от нас да сме страхливи и покорни, да не отвръщаме на злото със зло, да не се борим със злото.

Не става въпрос за набожност Ангар, а за вяра. За религия, а не за ритуали. Бог обича смелите. Не си ли го чувал? Църквата е искала някога подчинение, църквата е искала да се домогне до светска власт, и то не самата църква го е искала, не самото тяло хрситово, а определни хора в нея с користни интереси, интереси далеч от християнството.
Бог иска от нас да сме свободни, да почитаме един друг свободата си и да предприемаме творчески дръзновения, да познаваме себе си и света, да се възвисяваме, да си помагаме, да познаваме Него самия.
Ако няма Бог, ако има само природен човек, то как е възможно възвисяване на човека, към какво би могъл да се извиси човека, след като той е сам и няма нищо по-високо от него.
Усмихват се хората, усмихва се Христос. Когато види деца. Защото само те, за жалост, в този свят будят искрена усмивка. Истинският смях е когато се надсмиваме на себе си и така ставаме по-високи от себе си. А не когато се присмиваме на другите и ги правим по-ниски. Надявам се усещащ разликата.
Да се бориш със злото, ползвайки зло, не променя положението - все зло.

За своята “Гаврилиада” Пушкин е бил отлъчен от църквата. Шандор Петьофи изказва неуважението си към църквата чрез неуважението си към поповете:

“Предателство, лукавство и попове –
едно ги смятай ти!
Навсякъде е пакост и неволя,
де тая мъжка рокля се яви!”

Гео Милев е велик със стиха си “Без Бог, без господар!” Най-величавият образ в поемата му “Септември” – поп Андрей – е величав и с това, че

“последния снаряд той изпрати там,
в божия храм,
дето бе пял литургии, ектении...!”

И другите ни велики поети – Смирненски и Вапцаров, също не са били набожни. Да не говорим пък за Ботев!

Отново слагаш знак за равенстяво между църква и християнство. Груба грешка. Пак ще повторя – греховете на църквата са грехове на хората в нея. И тези грехове ти самия осъждаш не за друго, а защото усещаш нарушен самия принцип на християнството в постъпките на християните през вековете. Тоест разсъждението ти в основите си остава пак християнско. Кой си ти, та да съдиш е друг въпрос...
Понятието „набожност“ означава сляпо следване на църковните преписания. Понятието „вяра“ означава състояние на човешкото съзнание, състояние на дух.

Пропагандаторите на религията твърдят, че християнският морал бил най-хуманният, най-човеколюбивият морал. Басня е това, както би казал Добри Ганчев. Християнският морал е псевдохуманен, антихуманен, античовечен!

“Мълчи, моли се, кога те бият!
Кожата да ти одере звярът
и кръвта да ти змии изпият,
на бога само ти се надявай….”

Който е написал горния куплет, не го е написал, защото е бил невеж. Написал го е син на учител, и самият той учител. Написал го е най-великият ни поет и революционер, гениалният Христо Ботев!

Да твърдиш, че християнството е „псевдохуманно, антихуманно, античовечно“, означава само едно – никак не го познаваш. Опасявам се, че казваш това, пак защото съдиш за християнството по делата на християните през вековете. Това, че те не са схващали истината в християнството е тяхна вина, а не вина на християнската истина.
Куплетът от Ботев, който си привел като аргумент срещу набожността, е аргумент в полза на християнството.
„Надявай се на Бога“. Колко по-просто да каже Ботев, че е дълбоко вярващ и когато светът го напада, той се надява на Бога и се моли Нему?

Защото християнският хуманизъм е лъжехуманизъм, псевдохуманизъм! Той ни обещава справедливост едва на оня свят, и то някога, след Страшния съд. Чак тогава и чак там Господ ще въздава според делата; а тук, на земята, Бог най-често и категорично е на страната на злото! Той е позволил и помогнал на това зло да убие чрез насилствена смърт толкова млади поетите ни – и Дебелянов, и Смирненски, и Ботев, и Вапцаров, и Гео Милев!

Нима? Нима Бог е „позволил и помогнал“ да бъдат убити тези хора. А хората, които са го сторили нямат никаква вина? Те са само оръжие в ръцете на Бога, реализиращо злобният му смъртоносен замисъл срещу тях?
Християнството призовава към справедливост още на този свят. Говори се за Царство Божие, както на небето, ТАКА И НА ЗЕМЯТА.
Пак казвам – съвсем не познаваш хрситиянството. Гледната ти точка е чисто историческа. Това че християнството е зле реализирано от християните в историята, е по вина на ХОРАТА.

“Стига сме разчитали на Бога!
Господ може да е много мил,
но до днес народа ни от робство,
от тегло и зло не е спасил!” –

написал съм и аз, барабар Петко с мъжете. Защото с кръв сърцето ми плаче и гняв ме залива като си помисля за онези глупци, които са излъгали батачани и сопотци, а и други като тях, вместо да бягат в балкана, да се наблъскат като сардели в църквите, уж че там Господ ще ги спаси – и където турците така зверски са ги стреляли, горили и клали!

Тези, които вярват, че дължат съществуването си на бога, бих оприличил на овцете от баснята на Стоян Михайловски, а Господ е като овчаря. В баснята овцете се жалват на овчаря: защо колиш децата ни - агънцата ни; защо така безжалостно ни доиш, стрижеш, че и ни биеш! А овчарят им отговаря: “Вместо да се оплаквате, трябва ръцете да ми целувате затова, че още не съм ви заколил!” А може ли за Човека да има нещо по-срамно и по-унизително!

Погледни началото на постинга ми.
Отношението овчар – овца няма нищо общо с оношението Бог – човек. Бог ни е пуснал на свобода и нищо не ни взима, нито ни дои, нито стриже и бие. Ние сами се използваме и изколваме помежду си.

Ангар, никой не може да каже какви е била съкровената вяра на нашите велики поети. Вярата е лична и глупаво е да мислиш, че един религиозен поет, ще напълни стиховете си с думите “Бога славим! Бога хвалим! Бога молим! Господи, помилуй!”.

Ангар, от целият ти постинг става ясно, че ти вярваш в Бога, но виждаш в него олицетворение на злото, което действа само със злата си воля в света. И как мислиш ще се отървем от такъв един Бог-всемогъщ и всевластен и неизмеримо зъл? Та ако той искаше да ни убива, досега да беше го сторил. Какво би му попречило?

Гост

Astis написа:

"Религиозността" не е нещо, което се афишира чрез цитати.
То е спецефично знание за йерархиите в света ни.
Смирението, месианизмът, утопиите, това се все проявления на "религиозното" съзнание.
ВСИЧКО ОСТАНАЛО Е АБСОЛЮТЕН НИХИЛИЗЪМ.
Не отричам, че има и такива поети, но те не са сред споменатите . Smile

Браво Astis!!!

Моля за извинение, видях правописна грешката в поста ми, от бързане с клавишите е.
Така си е, amfree. Свободни сме в избора и това е нашата непосилна отговорност.

за Астис и Ай ем фрии... Cool

не Ви познавам визуално, реално и материално)))))))

но ви се възхищавам!!!

п.п.
Razz

клише, не клише, ама е истина, братя и сестри Very Happy

Корените на това най-любимо удоволствие се губят далеч в миналото. Многобройните славянски племена, населяващи огромните територии на днешна Русия, не са имали писменост, но пък е сигурно, че добре са се парели в „парилните къщи”, както са ги наричали. Възпявали са банята в песните, вмъквали са героите си от приказките вътре, свързвали са божества и герои със стихиите, които е олицетворявала парната баня – огън, вода, въздух и земя. Защото дори от тези най-стари времена банята никак не е била място само за хигиенизиране, а много повече част от цикъла на живота на хората - място за пречистване, за избистряне на ума и обновяване на тялото. И несъмнено едно от най-мощните средства против болести, нещо средно между представата за превантивната медицина днес, СПА център и активна хидротерапия.

Гост

karambol написа:

Корените на това най-любимо удоволствие се губят далеч в миналото. Многобройните славянски племена, населяващи огромните територии на днешна Русия, не са имали писменост, но пък е сигурно, че добре са се парели в „парилните къщи”, както са ги наричали. Възпявали са банята в песните, вмъквали са героите си от приказките вътре, свързвали са божества и герои със стихиите, които е олицетворявала парната баня – огън, вода, въздух и земя. Защото дори от тези най-стари времена банята никак не е била място само за хигиенизиране, а много повече част от цикъла на живота на хората - място за пречистване, за избистряне на ума и обновяване на тялото. И несъмнено едно от най-мощните средства против болести, нещо средно между представата за превантивната медицина днес, СПА център и активна хидротерапия.

Това в каква връзка? Защото и на мен ми се говори за на шумерите и техните космически родители, но не е тук мястото...

amfree написа:

karambol написа:

Корените на това най-любимо удоволствие се губят далеч в миналото. Многобройните славянски племена, населяващи огромните територии на днешна Русия, не са имали писменост, но пък е сигурно, че добре са се парели в „парилните къщи”, както са ги наричали. Възпявали са банята в песните, вмъквали са героите си от приказките вътре, свързвали са божества и герои със стихиите, които е олицетворявала парната баня – огън, вода, въздух и земя. Защото дори от тези най-стари времена банята никак не е била място само за хигиенизиране, а много повече част от цикъла на живота на хората - място за пречистване, за избистряне на ума и обновяване на тялото. И несъмнено едно от най-мощните средства против болести, нещо средно между представата за превантивната медицина днес, СПА център и активна хидротерапия.

Това в каква връзка? Защото и на мен ми се говори за на шумерите и техните космически родители, но не е тук мястото...

Черна песен

Аз умирам и светло се раждам -

разнолика, нестройна душа,

през деня неуморно изграждам,

през нощта без пощада руша.

Призова ли дни светло-смирени,

гръмват бури над тъмно море,

а подиря ли буря - край мене

всеки вопъл и ропот замре.

За зора огнеструйна копнея,

а слепи ме с очите си тя,

в пролетта като в есен аз крея,

в есента като в пролет цъфтя.

На безстрастното време в неспира

гасне мълком живот неживян,

и плачът ми за пристан умира

низ велика пустиня развян.

Светла вяра

За старий свят настават сетни дни;

разкъсват се верига след верига -

и над самите му развалини

на правдата олтарът се въздига.

Отлита непрогледна тъмнина,

огрява слънце сънни небосклони.

И гордо вее свойте знамена

безбройна рат, безбройни легиони.

В очите утренни лъчи горят,

не ги смущава страх от тъмни срещи,

че пред сдружената им сила мрат

нагнет и мъка сенките зловещи.

Намериха те търсения брод

и виждат бряг във пурпурна позлата...

О, светла вяра в новия живот,

как сгряваш и повдигаш ти сърцата!

Димчо Дебелянов е дете на своето време и "разнолика, нестройна душа". Доколкото в поезията му се усеща аромата на разтление и безнадежност, дотолкова може да се твърди, че има нещо общо с християнството. Християнството е религия на смъртта и я носи в себе си кодирана като "спасение". Славяните са имали друго светоусещане и цитата, който не си спомням откъде съм копирал, някак ми прозвуча
на място, но не успях да си довърша мисълта, защото ме прекъснаха.
Индоевропейският пантеизъм на европейските народи, не изчезва съвсем с разпространяването на християнството и остава като светоусещане във фолклора откъдето преминава и в изкуството.
Хаджи Димитър на Христо Ботев например.
Твърденията, че Димчо Дебелянов е християнски поет или отричането на християнско влияние са едностранчиви и противоречат на здравия разум. Идеята за силата на вярата можем да видим и при Вапцаров.
Означава ли това, че той е Християнски поет. Изобщо имали такова нещо в българската литература от освобождението насам.

Гост

А бе, дами и господа, дали Димчо Дебелянов е религиозен или не, наистина е важно, ама чак толкова ли, сравнено с факта, че е един от най - великите световни творци?

ХуЛитер Записан(а): May 20, 2009 Мнения: 57

За да определим даден поет дали е християнски би било добре да изходим от статията на А Далчев ,,Религиозното чувство в българската лирика”, (има я в интернет). Калин Михайлов в книгата си ,,Християнство и индентичност” доуточнява каква да бъде религиозната лирика – идеал който налага следните две основни изисквания: 1) в творчеството на съответния ,,лиричен или епичен поет … главна ос да е идеята за Бога”, както в творчеството на Достоевски и Р. М. Рилке; и 2) религиозността да бъде религиозност не само на жеста, но и на сърцето, да бъде преживяна като ,,вътрешна необходимост” и претворена посредством прекарването й ,,през въображението на една творческа индивидуалност”.
Далчев отрича съществуването на българска ,,религиозна лирика”, макар да признава, че в нашата поезия се срещат ,,религиозни мотиви” . Моето лично мнение, че християнски поети са Ст. Михайловски и архимадрид Серафим, но защо поне първия не е попаднал в полезрението на Далчев като християнски поет не мога да си обясня.
Отворих тази тема не за да доказвам нещо различно от това което е казал Далчев, а да потърсим етическото съдържание в стиховете на утвърдилите се наши поети, а и тяхната човешка същност гледани през призмата на християнството.
Започнах темата с Д Дебелянов, защото е мой любим поет, а една от причините за това е високата нравственост на поета, основана на християнските добродетели. В неговото творчество има много повече християнство в сравнение с други поети, които във всяко второ стихотворение споменават Бога. Нека да си припомним християнските благословии и най-важната – смирението (низши духом), която Христос поставя на първо място, след което следват състраданието, кротостта, чистите по сърце и пр. Четейки тези християнски добродетели можем ли да не се сетим най-напред за Димчо? В творчеството на Дебелянов не може да се говори за изобилие на християнски мотиви, а за вътрешно еднородна и хармонична поетическа система, изградена изцяло от дълбоко религиозно съзнание.
Съгласен съм и подкрепям тезите на amfree по отношение на критичните бележки в постинга на Аngar. Искам само да го допълня с моето тълкуване на стиха - ,,на Бога най-светлия син”. Това е мечтан блян който е споходил поета в един негов прекрасен сън. А сънищата не са ли най-точните, най-чистите проявления на нашето подсъзнание. Съкровената мечта да бъде на ,,Бога най-светлия син” е дълбоко стаена в душата на Дебелянов и отправна точка за всяко негово действие. Поета не се разделя с Библията в нито един ден от своя живот. С нея заминава на фронта. След издъхването си с нея навярно е срещнал и Него.

vasillazarov написа:

Съкровената мечта да бъде на ,,Бога най-светлия син” е дълбоко стаена в душата на Дебелянов и отправна точка за всяко негово действие. Поета не се разделя с Библията в нито един ден от своя живот. С нея заминава на фронта. След издъхването си с нея навярно е срещнал и Него.

След смъртта душата изпада в състояние на свръх съзнание и преживява отново живота си многократно в едно с последствията от своите мисли и дела. На това християните му викат чистилище. Ако Димчо Дебелянов наистина бе християнин и следваше Христовите заръки, нямаше да тръгне доброволец и да убива.
Той очевидно е бил повлечен от националистичната еуфория. Дано освен своята агония , не е преживял и агонията на някой враг също християнин. В това се състои наказанието и наградата. После следва концерт по желание-случва се онова, в което вярваш. Ако вярваш в прераждането-прераждаш се, ако вярваш, че си грешен и трябва да гориш в ада-душата изгаря и пепел не остава. Кротостта и смирението не са само християнски добродетели. Много преди Христос Индия стига до подобни ценности.Странно как всяка религия с претенции за последна инстанция, включително и комунизма си присвояват човешкото за да го обезчовечат. За мен Димчо Дебелянов е просто голям поет и жертва на своето време. Една светла , голяма човешка душа.

Главно меню

Сдружение ХуЛите

Посещения

Електронни книги

Календар

Екипи на ХуЛите