74 години от рождението на поета Дамян Дамянов

"Родил съм се на 18 януари 1935 г. в гр. Сливен. Виелица навявала сняг в прозореца, за да скрие от очите ми деня, но той идвал заедно с мене и с моя първи копнеж по живота. Роден с тежък физически недъг, от тоя ден аз съм "тръгнал" по белия свят, за да го обичам, за да ме обича и той. От дядо си по баща съм наследил моряшката волност и копнежа по скитане, от баща си - художник-резбар, обичта към слънцето и птиците, от майка си - вярата на Чинтуловите песни. Стихове пиша с едничката мисъл да съборя стената между себе си и хората. Аз не мога да ида при тях, нека песните ми идат и им кажат, че ги обичам."

И нищо, че крила корави нямам!
И нищо, че животът ме ограбил
и ми оставил само черни жалби,
и туй сърце, което толкоз страда!

О, нека всичко, всичко да ми вземат,
но към света да ми оставят само
едно око, с което да го виждам,
едно сърце, с което да го чувствам,
една ръка, с която да го сложа
заявинаги в най-честния си стих!

Предсказание

Ако излезе след години
и моят сборник неголям,
все от витрина на витрина
книжарят ще го мести, знам.
Навярно някой ще напише,
че аз съм лош и слаб поет
или ще сметнат за излишно
за мен да драснат даже ред.
Но оня момък, който тъжен
отвън витрината снове,
ще влезе и ще се излъже
да купи мойте стихове.
Ще ги чете, докато чака
момичето си. И така
накрай ще го погълне мракът,
със мойта книжка във ръка...
А любовта щом стане дата
в един зачеркнат календар,
той мойта муза ще запрати
в праха на някой антиквар.
Но щом тъга по ранна младост
споходи морния му ден,
пак паметта му ще извади
един забравен стих от мен.
И онзи спомен, стар и свиден,
ще бликне във сълза тогаз...
О, знам, че няма да я видя,
но благодарен ще съм аз!

Дамян Дамянов

Поклон пред паметта на поета!

И онзи спомен, стар и свиден,
ще бликне във сълза тогаз...
О, знам, че няма да я видя,
но благодарен ще съм аз!

Дамян Дамянов

ХуЛитер Записан(а): May 29, 2007 Мнения: 137

КОГАТО СИ НА ДЪНОТО

Когато си на дъното на пъкъла
Когато си най тъжен и злочест
От парещите въглени на мъката
Си направи сам стълба и излез
Светът когато мръкне пред очите ти
И притъмнява в тези две очи
Сам слънце си създай и от лъчите
Създай си стълба и по нея се качи
Когато от безпътица премазан си
И си зазидан в четири стени
От всички свои пътища премазани
Нов път си направи и сам тръгни
Трънлив и зъл е на живота ребуса
На кръст разпъва нашите души
Загубил всичко, не загубвай себе си
Единствено така ще го решиш

Дамян Дамянов

ХуЛитер Записан(а): Feb 01, 2008 Мнения: 32

Приказка

Заспиваше ли? Май че те събудих?
Прости ми, че дойдох при теб сега!
Душата ми се стяга до полуда
в прегръдките на своята тъга.
Самичък съм, а тъй ми се говори...
Устата ми залепна да мълча.
Не ме пъди.Ще си отида скоро.
Дойдох аз тук на бурята с плача.
Ще седна до главата ти ей тука
и ще ти разкажа приказка една,
в която е положил зла поука
един мъдрец от стари времена.

...Един разбойник цял живот се скитал
и нивга не се връщал у дома.
Вместо сърце, под ризата си скрито
той носел зла и кървава къма.
Предварвал той замръкнали кервани
и само денем криел своя нож.
Но ножът му от кръв ръжда не хващал!
Човекът като дявола бил лош.
Ала и той един път от умора
под слънцето на кръстопът заспал.
Подритвали го бързащите хора
и никой до главата му не спрял.

Само малко дрипаво момиче
лицето му покрило със листо.
Заплакал той - за първи път обичан.
Заплакал той, разбойникът! Защо?
Какво стоплило туй сърце кораво
нестоплено в живота никой път ?
Една ръка накарала тогава
сълзи от кървав поглед да текат.
Една ръка, по топла от огнище,
на главореза дала онова,
което той не би откупил с нищо -
ни с обир скъп, ни с рязана глава...

Но ти заспа!...А тъй ми е студено!...
Туй приказно момиче - где е то?
То стоплило разбойника, а мене
ти никога не стопли тъй! Защо?...

Дамян Дамянов

Главно меню

Сдружение ХуЛите

Посещения

Електронни книги

Календар

Екипи на ХуЛите