Конкурс: Килърът

Модератор Записан(а): Mar 05, 2006 Мнения: 1152

3:33 е посред нощ. (Май като в онази реклама...) Поне да беше 3:14, поне щеше да ми прилича на „пи”. Пак тази скапана кола пронизително алармираше в нощната тишина. Явно алармата й не бе в ред, задействаше ли се веднъж и край – вие, докато дойде собсвеникът, да щракне онова копченце на „ключодържателя”. Всяка нощ в 3:33, вероятно защото тогава минаваше онзи дълъг товарен влак и кварталът хващаше лаймска треска, така, че блоковете се люлееха, като при Вранчанското земетресение на 4-ти март 19... и коя ли година беше. Седма нощ! Веднага разбрах – има нещо тайнствено в това число, старозаветно, кабалистично, предупредително. Мигаха онези фарове, пронизителният писък ме обръщаше с хастара навън, ушите заглъхваха и даваха заето, сънят отпрашваше при някой друг, който няма нужда от него. Как беше в онзи стих на Павел Матев: „И ти се мяташ в треска, ти гориш, нощта като мулатка те прегръща...” Не стана и с поезия. Не стана и с мулатката, опитах няколко пъти, но не можахме да се съсредоточим... С броене на овце също не ставаше – втурваха се да бягат като луди, а и към шума се прибавяше и тревожният им звън на тюмбелеците. Опитах с медитация, направих няколко светкавични савасани, опитах мислено по-разпространени асани – забрави! Тъкмо реших да пусна VH1, така че да заглуша натрапчивата аларма и... жена ми се събуди.
- А бе, оръфляк, ти мъж ли си или... лукова глава – само чаках да каже „мухльо” и гледай тогава какво се казва готов скандал. (След няколко дни, като разсъждавах върху проблема, си мислих, дали не искаше да каже нещо с „п...” Добре че бях в командировка”. – Вземи направи нещо, намери го този педерас, искам да спя!
А, това с „п...”-то не е било адресирано към мене. Да, скъпа, искаш да спиш. А мислиш ли, че аз не искам? Легнал съм си в 2:00, ще ставам в 6:00 и освен това съм на половинка водка. Бях готов да запаля лампата, да започна скандала, ама се усетих навреме, защото тя не ме усети, когато се прибрах и като опипах под одеалото, май бях легнал с кофража. Ш-ш-ш-т. Никой няма доказателства. Важното е да отричаш.
Главата ми се пръскаше. Ако й се бях оплакъл, щеше да каже, че е от водката. Нищо не разбира. Ударих мислено юмрук по масата, изхлузих се от завивката и отидох отатък. Цигара. Суха кашлица. Главата ми се въртиеше като хеликоптер. А казват, че в такова състояние нищо не виждаш и не чуваш. Нищо не разбират.
- Ало, второ районно ли е? – казвам адреса.
- Вие за онази кола с алармата ли сте? Вижте, човекът живее някъде другаде, паркира при вас, търсихме, ама нищо не намерихме. Законите са такива, разбирате ли... – ченгето се обяснява, траскам му телефона.
Педерас! Какво искаш ти? После ще ме обвняваш в самоупавство. Гражданско неподчинение, това му е майката. Като казахме за майката, аз само да го науча кой е. На крак о, парии презрени! Стани, сани юнак балкански! Стани, запали Тинке борина! Градил Илия килия...
Поставям главата си под чешмата. Поглеждам се в огледалото. (Този пък кой е?) Стягам колана на дънките, намятам якето, няколко упражнения на ръцете. Хващам косите си на опашка. Коленича с лявото коляно и се прекръствам. Напипвам нещо твърдо и хладно на колана си. Взимам лист и флумастер. Хващам калема с лявата ръка, за да не разпознаят графолозите почерка ми. Пиша с едри букви: „Копеле, считай се за мъртъв.” Помислям и подписвам „Килъра”. Слизам в мазето. Там има една кирка, откогато дядо копаеше кладенец на село. Мятам я през рамо и тихо затварям вратата зад гърба си. Нощта ме поема. Чувам зов на бухал. Далечен лай на глутница кучета. Няколко изстрела заглъхват в съседната махала. Отивам до колата, която като ме вижда и променя алармата си от „ми – ла – ми –ла” във „Фа диез – си, фа диез – си.” Поставям посланието на предния капак, замахвам и забивам кирката. Казвам нещо като „I will be back”, изтърсвам ръцете си и...
Брех, мама му стара, нещо се промени. Разтърсих глава. Отворих очи. Цигарата ми беше догоряла между пръстите и ме опари. Да, алармата спря. Не може да бъде. Разтворих с два пръста щората, погледнах с половин око навън. Да, нямаше светлини, нямаше шум, задишах тежко. Нямаше и кирка...
Човекът се качи в колата си. Запали и тръгна да маневрира. Е, този шум никога не мога да го объркам, защото съвсем скоро го бях изпитал върху себе си, когато се мъчех да потегля, след като бях паркирал пред един гараж. Шум от търкалянето на спукана гума.
Легнах си и си мислих, че ето, някой му е намерил майстора, наш приятел или комшия, някой от многото, няой като мен и теб, безименният, анонимният, човекът, който никога не свежда чело, никога не мърмори, истинският човек, истинският мъж, който не хае пред неспаведливостите, а действа, като... като...
- К’во стана, бе? – чух гласът на жена ми.
- А, нищо – отговорих, - просто беше време да се намеся – после допълних. – Ако някой пита, тази нощ не съм мърдал от тук, ясно!...

Мъж на място.
Успех!

ХуЛитер Записан(а): Nov 25, 2005 Мнения: 2

Много ми хареса! Прочетох почти всички разкази вече, този е най-хубав. Чудя се защо има толкова слаби оценки? Ако можех да гласувам отново, пак щях да пиша 5.

Браво! Фаворит!

Главно меню

Сдружение ХуЛите

Посещения

Електронни книги

Календар

Екипи на ХуЛите