Национална награда "Изворът на Белоногата"

На 27-28 септември 2007 г. по време на Националните културни празници “Изворът на Белоногата” в Харманли ще бъде връчена традиционната награда “Изворът на Белоногата”. Престижната награда се връчва на две години, а с нея се удостояват български поети за цялостното им творчество. Предишни нейни носители са Елка Няголова, Ивайло Балабанов, Янко Димов, Дамян Дамянов, Надя Попова, Петър Анастасов и др.
Тази година жури в състав Надя Попова, Елка Няголова и Георги Николов присъди тазгодишната награда "Изворът на белоногата" на поета Гриша Трифонов! Честито, Гриша! Smile

П.П. За тези, които още не са видели, в рубриката Гласове/Изпята поезия може да намерите всички песни от първия авторски албум на Гриша Трифонов.

П.П.П. И малко поезия:

По есенните улици
на лятото
се скита зимна котка
с пролетни очи.

Харманли

В четвъртък привечер -
отново за последно -
като швейцарска рота
си отива
есента:
мъжете й
възсядат
костеливите велосипеди,
жените й премятат
чантите с червени
кръстове.

Четвъртък вечер.
На оранжеви автомобили
приижда зимата.
С мъжете
и жените си.
Прииждат -
зимни -
техните деца
и кучета;
прииждат -
зимни думи,
зимни смърти,
зимни рози.

И даже няма
да си махнат
за довиждане,
разминат ли се на завоя
под липите.
Единствено ще бъде
раздвоена
котката,
но тя е къщна котка,
ще се върне бързо.

А вкъщи
вече ще е влязла
зимата.
Ще премете,
ще си запари чай,
ще седне пред
все по-заскрежаващия се
прозорец.
Да си отдъхне -
колко самота я чака!

Даровете на есента

Октомври, Харманли. Неделя.
От миналия век е същото:
животът стръвно ни разделя,
смъртта завинаги ни свързва.

(Животът - който ни живее,
смъртта - която ни обича...)

Бездънни дъждове се леят,
мъгли зад ъглите надничат.
И кехлибарените пръсти
на есента в юмрук се свиват:
животът дълго ни разкъсва,
смъртта от късчета ни сбира.

(Животът - който ни убива,
смъртта - която ни спасява...)

Но есента не си отива,
но есента не ни оставя -
пробутва скръбните си дарове:
листа, гроздове теменужни,
животът - който ни се дава,
смъртта - която ще заслужим.

Кръчмарски музикант

на Пламен Ставрев

Не ми се вярва даже: можех да изплача
над черно-бялата и крехка дреха на брезата,
по-праведен от мен самия бе смехът ми!
Но много писах. Много четох. После късах.

Разбрал, че всеки тъжен стих е просто истина,
две хиляди години проживях със зъби стиснати:
умря зад тях плачът ми, но смехът заплака.
А беше рано мойто тяло да пресреща влака.

Затуй навлякох бял костюм и влязох в тази кръчма,
но не изтрих с ръкав нослето мокро на смеха си -
понеже чак над песента се плискаше небето,
а на подметка само - черната земя... И ето:

сега аз уча на любов пияните жени (те още
не са я срещали - красиви са до болка);
на зъболекар пращам оня, дето все се смее -
не бива точно неговите зъби да чернеят.

Огняря моля - да следи на парата нивото:
навън е зима, а от виното сме потни;
на сития напомням за смъртта, която броди
из кръчмата и през челата драска с нокът.
И само с тъжните не можем нищо да си кажем -
те знаят песента ми по-добре от мене даже...
Но зрее благата сълза, която ще ни свети,
щом полетим - в земята аз,
китарата - в небето!

Гриша Трифонов

Главно меню

Сдружение ХуЛите

Посещения

Електронни книги

Календар

Екипи на ХуЛите