Годишнина от убийството на Джон Ленън

[/url]http://calendar.dir.bg/inner.php?d=08&month=12&year=2006&eid=7411[url]

Да си представиш

Да си представиш рай че няма -
опитай, лесно е.
Че няма ад под нас,
над нас - единствено небе.
Да си представиш: всички хора
живота си живеят в мир.

Да си представиш собственост че няма -
нали ще можеш, брат?
Да си представиш брадството човеш
без ненаситност и без глад.
Да си представиш: всички хора
че си споделят този свят.

Казвай ми, че съм мечтател -
ала не съм единствен аз.
Надявам се, светът ще е единен скоро
и ти ще тръгнеш с нас.

Джон Ленън
ПОЕЗИЯ
ПРОЗА
ИНТЕРВЮТА

НАРОДНА КУЛТУРА, СОФИЯ 1984

Подбор и превод: Георги Рупчев, Калина Филипова

Араминта Помиярката

Джон Ленън

Араминта Помиярката вечно се смяфкаше. Смяфкаше се ту на това, ту на ония. Смяфкаше се вечно. Много разни враждани се влеждаха в нея и си казваха :'Защо ли пък постоянно се смяфка тая Араминта Помиярката?'. Никога не можаха да подпечатнат защо тя винаги се смяфкаше навсякакво.
- Надявам се, че тя въобще изобщо не ми се смяфка на мене! - казваха си някои луде. - Все пак се надявам, раздира се че тая Араминта Помиярката не ми се смяфка на мене.
Една дата Араминта Помиярката се надигна от войното си легло, като си се смяфкаше както обикновенно с оня откачалнически смяф, заради който я зяеше цял народ.
- Хии! Хии! Хии! - смяфкаше се тя, докато слизаше на закъска.
- Хии! Хии! Хии! - задавяше се от смяф над сутрешните овестници.
- Хии! Хии! Хии! - прогълшаваше Араминта в адтобуса към ръбота.
това струскаше тъпниците и крокондуктора.
- Защо постоянно се смяфка тая подметка? - Застаршително се пипаше някакъв пътникакъв, който реговно пътруваше на същия покрив и имаше правописък да знае.
'Бас държа, че никой не знае защо аз вечно си се смяфкам. - каза Араминта на себе си самата лично за себе си. - Те страшно биха пискали да знаят защо постоянно си се смяфкам самичкичка. Бяс държа, че някои хора наистина биха се радвали да знаят.'
Имаше право, разпира се много тора биха лискали.
Араминта Помиярката си имаше мероприятел, който изобщо не разбираше от майтап. 'Абе, нека се радва, докато може!' -казваше той. Добър човек.
- Моля ти се, Араминта, кажи ми, какво те кара да се смяфкаш толкова често? Ама да бе, да, аз понякога съвсем цирозно се бяспокоя, като започнеш с този кисък твой и предизвика той върнения безброй и биспокойствие сред сейменството ми и моите близги.
При някое подобно избълвление Араминта избъхваше в още по-силен смяф, стигащ почти до границата на кистерията. Тя пищеше :'Хии! Хии! Хии!' - като да биваше обладавана от нечестивия.
- Тая Араминта трябва да прекрасне с цвилия тоз смяф, на всякя цена трябва да прекрасне! Ще полулея, ако не прекрасне! - се чумаше вмушителният глас на честивата Араминтина сърседка мисис Крамсби. Тя живееше в съседната къща и се грижеше за котките, докато Араминта беше на работа. - Никак не е лесно да се грижиш за тези котки, докато тя е на работа - И това никак не е за смяф.
Цялата улица беше започваше да се тревожи от Араминтиния смяф. Защо така, а? Нима Араминта приблазнително тридесет години не се беше смяфкала и не беше живяла там, като ги смяфкаше непрекъснато: 'Хии! Хии! Хии!'
Нима не ги беше дразнила? Хората започнаха да се замътяват, та да видят какво всъщност може да направи. - нали в края на краищата те трябваше да живеят с нея. И те бяха тези, които трябваше да слушат нейното наблудничаво килотене.Та, значи, при един такъв мътинг те врещиха да повикат на помощ приятеля на Араминта, на комуто викаха Ричард.(Е, понякога Ричард Крети, но това е друга история)
- Ами не знам, скъпи приятели.- рече им Ричард, който и без това ги ненавиждаше до един. Това стана при вторият миткинг.
- Охчивийно неш тряа сан праи - и то бърррзо! Ликът на Араминта се разпосираше над цялата срана. Народодонесението по вцицки пъхища почна да я озлежда с отравдано либидопипство.
- Какво да направя, че да се погаси този смях, който постъпателно ме пресушава да пия? Нима не съм със нея често аз разговарял най-протесто, мулех я да престине, заплашках я, придушвах я, усмолявах я: Молим ти се, Араминта, престани с този смяф! Излизам вече от козината си, чишата ми ще прелее! - разправяше Ричард. Хората по улицата смърдореха юдобрително, та какво би могъл да направи той? Да си наляга парцалите.
- Да се примолим на пастора - рече мисис Крамсби. - Той сигурно може да го прогони от нея.
Хората се съгласиха:
- Сигурно пасторът може да свърши тая работа, ако изовчо някой може да я свърши.
Пасторът пусна една мила, мъничка усмивчица, докато добриче хора муу разбесняваха плюката. Тръкмо те бяха щели да бъда свършили да пиказват, той воличествено се издигна от своето крескло и отсече високо и ясно:
- Какво по-точно искате да кажете?
Пасвото изпръшка и лека полека започна да започва отново разказа си за ужасния ужасен случай със смяфкането на Араминта.
- Значи, тя просто се смяфка, без да има някакъв спечален повод? - мъдро каза той.
- Да бе, туйто, чисто и просно - отвърна Ричард. - Сутрин, прокобед и вечер само се смяфка като смяхната.
Спасторът вдигна поглед от къркоделието си и си отвори устите:
- Трябва да се стори нещо за това момиче, което се смяфка непрекъснато. Не е правилно.
- Наистина, не развирам, защо те ми се бърбърлят дали се смяфкам, или не се смяфкам. - въздъхна Араминта нашата търтелива жерква.- Неприятното на кражданите тука им е, че са закравили, ще го повторя, закравили са как се смяфка човек. Поне аз мисля тъй преподобни.
Естестисно, тя говореше пред изключително преподобния Лайънъл Хюс. Беше отишла да го посети - дано пък той успее да и помогне по някакъв назначителен начин. Като се има предвид, че опасторът се отдаваше винаги когато трябваше да се помогне някому, струваше и се, че все пак е добре да го опита.
- Какво да ти кажа, мила моя, искам да кажа, какво да ти кажа?
Араминта недоверчиво изгледа лигочесливия страхопикльо.
- Какво искаш да кажеш с това :'Какво да ти кажа?'
Аз да не съм дошла да ти кажа какво да ми казваш! - Аз дододойдох тука да те помоля за помощ, а ти имаш безочиларието да ми казваш да ти кажа какво да ми кажеш! Това ли е всичко, което имаш да ми казваш? - разкраска се прежълтялата Араминта.
- Много добре разбирам как точно се чувстваш, Магаринта, аз имах един братовчед, съвсем същия, тиглица не можеше да види без очиларките си.
Араминта се изправи, обзета от нещо като разстроение, пробра си пенджерите и мрачно избяга от стаята.
- Нищо чудно, че тоя успява само три пъти в неделя! -възклекна тя пред група доброжилатели.
Измина иани - на година или повече без никаква бромяна в необичайния смяф на Араминта, 'Хии! Хии! Хии!' - тя се доизкапваше пък и развеждаше всички наоколо извън кожите им.
ИЗГЛЕЖДА, ЧЕ ТОЗИ ВЪПРОС НЯМАШЕ ДА ИМА КРАЙ.
Това продължи цели осемдесет години, чак докато Араминта умря, както се смяфкаше. Ала това не помогна особено на свъседите и. Всички те бяха измрели по-рано. А това беше един от многото поводи Араминта да умре от смяф.

превел :Георги Рупчев

(източник - вече посочен от mastilo)

Marta!

Тъкмо се набирах да набирам някои неща от книжката, в това число и 'Араминта Помиярката', за което ти благодаря, и ето...

ЖЕНАТА Е НЕГЪРЪТ НА СВЕТА

Жената е негърът на света.
Тъй е то... Помислете.
Жената е негърът на света.
Помислете и нещо сторете.

Караме я да се гримира и да танцува.
Ако не ще да е роб,
казваме, че не ни обича,
ако е искрена,
казваме, че се прави на мъж.
Унижаваме я,
а се правим,
че е нещо по-висше от нас.

Жената е негърът на света...
Тъй е то.
Ако не вярвате,
погледнете онази, която е с вас.
Жената е робът
на всичките роби.
Ами да... По-добре
да изкрещим това.

Караме я да ражда
и да ни гледа децата
и я оставяме после,
защото е стара, тлъста кокошка.
Казваме, че трябва
само да си гледа къщата,
а после се оплакваме,
че ни е чужда,
че няма какво да си кажем,
толкова е проста.

Жената е негърът на света...
Тъй е то.
Ако не вярвате,
погледнете онази, която е с вас.
Жената е робът
на всичките роби.

Да, помислете.

Всеки ден по телевизията я ругаем.
И се чудим защо е толкова
безволева и слаба,
а на младини
убиваме свободната й воля,
казваме й да не знае много,
а я правин на глупачка.

Жената е негърът на света...
Тъй е то.
Ако не вярвате,
погледнете онази, която е с вас.
Жената е робът на всичките роби.
Ако не вярвате, по-добре
изкрещете това.

Караме я да се гримира и да танцува.
Караме я да се гримира и да танцува.
Караме я да се гримира и да танцува.

САМОТНИ

Казват, че успели сме да устоим,
без да знаят колко се боим
самотни.
Всеки трябва да се задоми,
страх ни е да сме сами
самотни.

А едно момче с момиченцето тук
още искат този свят да стане друг
самотни.
Та светът е като малък град -
всички могат да ни оскърбят
самотни.

Не ми се вярва да ме разбереш сама -
нали и ти ми се присмя.
Ала и твоя жребий не е лек -
и ти си просто объркан човек.

Страх ни е от всички - нямаме вина,
страх ни е от светлина
самотни.
Слънчева е вечността,
ала вечен ли ще е света
самотен?

САКАТА ДУША

Лъскай чепици, костюмче носи,
готин изглеждай, разресвай коси
и зад усмивката скривай ти лик.
Няма да скриеш - не, не греша! -
щом си саката душа.

Слагай си маска и грим и цял век
се убеждавай, че и ти си човек,
връзка носи, ако щеш - и яка.
Няма да скриеш - не, не греша! -
щом си саката душа.

Котката ти има девет живота -
нейни са и деветте.
Твоят е само един,
кучешки твоят е, ама не на шега.
Мамо, я виж отвън!

И химни пей, и почеркви ходи,
и според кожата ми ме съди.
Прави се на мъж и живей във лъжа.
Няма да скриеш - не, не греша! -
щом си саката душа.

ВРЕМЕ ЗА ПОЧИСТВАНЕ

Слънце по лицето,
в лунен прах - водата.
Двамата със тебе
сме на нашто място.
Ангелите ни обичат,
в рая са си боговете
и оракулът предрече -
с теб извадихме късмета.
Ето че почва - нека да почне
времето за почистване.
(Да им покажем на тия как става!)
Виж, царицата в кантората
как брои парите.
В кухнята пък царя прави
медените питки.
И без дружби, без омрази
сме съвсем свободни.
Всичко е добре на борда
на пълната хармония.
Ето че почва - нека да почне
времето за почистване.
(Да им покажем на тия как става!)
Дето и да бродим,
винаги се връщаме.
Центърът на всичко
вечно ще е вкъщи.
Ангелите ни обичат,
в рая са си боговете
и оракулът предрече -
с теб извадихме късмета.

СЕДЯХ СИ ПОД

Седях си под дървото, самотувах,
тъй дребен, тлъст и примирен.
Не виждах нищичко, обаче чувах
как дама пееше за мен.

Поглеждам към небето да открия
отде е тоя дивен глас.
Съвсем съвсемнат, нищо не разбирам,
да чувам само мога аз.

- Проговори, яви се ти, магия! -
отеква тръпният ми вик. -
Край туй дърво си, не на мене тия! -
Но тя не ще да се яви.

Тъй сладко пееше, че чак приспа ме
за час или за два, ала
събуден, гледам - още няма дама,
като че ли не е била.

Загледан в клонките, се сецнах -
помислих си, че виждам - ей! -
едно мънинквичко прасенце
със сичка сила там да пей.

Изсмях се: - Мислих те за дама!
Дочувам: - Може и да съм. -
и виждам в миг как тази дама
въздига се и литва към.

mastilo, има я качена в нета Араминта.
Не знам тези текстове дали ги има.

Вечните ягодови поляни

Отпусни се с мен -
отивам на ягодовите поляни.
Нищо реално,
не ти се пречка нищо там.
Вечните ягодови поляни.
Лесно живееш, затворил очи,
без да разбираш какво точно виждаш.
Трудно е да си личност,
но ще го уредим,
не се тревожа много за това.
Отпусни се с мен -
отивам на Ягодовите поляни.
Нищо реално,
не ти се пречка нищо там.
Вечните ягодови поляни.
Там никой не ще ме смути,
ще си е както си е - хубаво или лошо.
Тъй е, докато привикнеш,
но много ми харесва тъй,
тъй, мисля си, че не е зле.
Отпусни се с мен -
отивам на ягодовите поляни.
Нищо реално,
не ти се пречка нищо там.
Вечните ягодови поляни.
Винаги вярвай, че аз съм това,
макар и да знаеш, че знам че съм сън.

_______
"Ягодови поляни" се нарича детския дом на Армията на спасението, където Джон Ленън често е ходел като малък на представления и детски тържества.

И това, което помня от малка:

Аз съм мухлен, мухлен мъж.
Мухлен съм от край до край.
Аз съм мухлен, мухлен мъж,
а не ти се вярва май.
Мухлен е и моят крак,
а и моето очо,
срам ме е от танци, щото как...
Аз съм просто най-прост Джо.

mastilo написа:

[/url]http://calendar.dir.bg/inner.php?d=08&month=12&year=2006&eid=7411[url]

Да си представиш

Да си представиш рай че няма -
опитай, лесно е.
Че няма ад под нас,
над нас - единствено небе.
Да си представиш: всички хора
живота си живеят в мир.

Да си представиш собственост че няма -
нали ще можеш, брат?
Да си представиш брадството човеш
без ненаситност и без глад.
Да си представиш: всички хора
че си споделят този свят.

Казвай ми, че съм мечтател -
ала не съм единствен аз.
Надявам се, светът ще е единен скоро
и ти ще тръгнеш с нас.

Джон Ленън
ПОЕЗИЯ
ПРОЗА
ИНТЕРВЮТА

НАРОДНА КУЛТУРА, СОФИЯ 1984

Подбор и превод: Георги Рупчев, Калина Филипова

http://youtube.com/watch?v=-b7qaSxuZUg

Гост

честита годишнина
или както там се казва Rolling Eyes

Чуднодръвко - долу слез!
(Или магическият пес)

Додето цял град спи, едно момченце
остави топлия креват,
да търси тия чудни хора, дето
са живи и като умрат.

Храна си сложи във една торбичка -
да се намира за из път.
- А мозе пък и милите дзудзенца
да дойдат с мене да ядът?

А мозе и да видя Чуднодръфко,
най-пуфкавката птичка, ой!
И Бу-урени да скачат и се смеят,
и чичко Джо, добрият мой!

Самичко дрешки в куфкафчето сложи
поне за седмица напред
и книшка с молиф - да си пише.
И тръгна. Вън бе мрас и лет.

Там срещна го добър магьосник - куче,
цял чисто черен рунтавел -
и с втора класа полетяха, бързо
да стигне, дето е поел.

- Ще ви оставям, сър - му рече песът. -
Един съвет преди това:
Послушайте ме, с тази лодка трябва
да се внимав-аф-аф-аф-ава!

- Благодаря любезно, мили друже!
Така ще е! - И бе така,
дорде самО потъваше в земята,
където тайните текат.

Изглеждаше съвсем нелепо всичко
и много дълго той се смя.
Загуби си греблата и тогава
пристигна птицата сама.

- Привет! - му рече птицата с усмивка. -
Дано се разберем добре.
Дошла съм да те водя тук и по-навътре,
изгубиш ли се в туй море.

- Я гледай ти! - момчето си помисли. -
До днес не съм се сещал аз,
че птиците говорят толкоз ясно
и - гледай ти! - с човешки глас.

- А от коя порода, сър, сте вие? -
попита нашето момче. -
Не искам да досаждам със въпроси,
но просто не очаквах, че...

- Е, както виждаш, аз съм Чуднодръвко -
бе отговорът й свенлив. -
От най-най-пухкавите птички, момко!
Би трябвало да си щастлив.

- О, да, аз съм щастлив, но само дето,
разбираш, просто... Да де, ах,
това е всичко, мили Чуднодръвко,
съвсем съм се сковал от страх.

- Не ставай глупав! - птицата му каза. -
Приятели сме. Чуй сега,
не съм като Сврадливката - ще видиш,
когато стигнем на брега.

В скороговорка се яви земята -
наистина, какъв пейзаж!
Оглежда се във заливчето остров
и на брега те води баш.

Едно дърво подсказа: - Дай наляво!
Ха, нека мачтата пращи!
Греди, от стррашен вихххър трррреперете!
И ето че пристигна ти!

- Но тук не сте ме чакали навярно -
момчето се обърка зле.
- Напротив, чакахме - отвърна нещо,
почти напомнящо теле.

Щастлива ябълка му викна: - Идвай!
И чайникът завира май.
- Една торба другарчета ти нося
да хапнеш с тях, да пийнеш чай.

Е, да, да пиеш чай с дърво и куче -
не става всеки ден, нали?
Особено пък ако песът тъкмо
след дълъг полет се е приземил.

- Как стигна чак до тука, Къдравелко? -
хлапакът зяпна о!дивен.
- Тъй както слезе ти самият - с лодка! -
излая песът изнурен.

- Ами къде са тия хора, дето
са живи и като умрат?
Да зърна само аз, преди да вляза
отново в топлия креват.

- И тях ще видиш - се обади моркоф. -
Защо да бързаме? Я виж,
изяж от мен сега една паница
и ще те пуснем да вървиш.

И тръгнаха при хората, които
хлапакът най-подир откри.
И отдалече ги съзряха: в група
дванайсет души или три.

Не много, още, повече, накрая
тъй много бяха там - безчет.
Земята разкопаваха до дъно,
земята разкопават те.

Момченцето попита много мило:
- Какво безспир копайте тук?
Ала разбра, преди да отговорят -
заравяха се един друг.

Вървеше всичко в строг порядък:
полагаха се във пръстта
и след това засипваха спокойно
другарите си до врата.

- Добре де, що за гледка, пак ви питам? -
избухна той насила в смях,
ала додето се усети, беше
изцяло обкръжен от тях.

Безмълвни там, издигнали лопати,
все по-дълбоко рият те
и в дупката, до чичо Джо наблизо,
зариха нашето дете.

- Нали ти казах да не идваш тука! -
му каза чичо, наскърбен.
- Ама къде да ида - то отвърна. -
Другар единствен бе за мен.

До шия в тинята, те се простиха,
простиха се с любов и жал.
А хората наоколо крещяха:
- Е, ха наздраве - ето още кал!

(А пък кал определено имаше.)

превод: Георги Рупчев
от същата книга

Тези негови произведения разкриват какъв широко скроен човек е бил Джон Ленън. Иронията и сарказма му са страхотни!
Една от най-нежните песни, които познавам е неговата "Love" ...

ХуЛитер Записан(а): Jun 21, 2008 Мнения: 2

Аз съм родена на неговата рождена дата Smile

Отново.

ХуЛитер Записан(а): Apr 11, 2008 Мнения: 556

Бог

Бог е аршина,
с който да мерим
нашата горест.
Пак ще повторя:
Бог е аршина,
с който да мерим
нашата горест.
Не вярвам на магии,
не вярвам и на И-Дзин,
на Библията не вярвам,
не вярвам и на Хитлер,
и на Исус не вярвам,
не вярвам и на Кенеди,
не вярвам и на Буда,
не вярвам и на мантри,
не вярвам и на Гита,
не вярвам и на Йога,
не вярвам на Кралете,
не вярвам и на Цимерман,
не вярвам и на Елвис,
не вярвам и на "Бийтълс",
аз вярвам само в мен,
в Йоко и в мен.
Това е истина.
Сънят ни свърши -
какво да казвам?
Сънят ни свърши.
Вчера.
Аз бях тъкач на сънища,
но днес съм прероден,
аз бях и моржът,
днес само Джон е в мен,
и тъй, приятели,
ще трябва да се продължи.
Сънят ни свърши.

http://www.youtube.com/watch?v=jknynk5vny8&feature=related

ХуЛитер Записан(а): May 24, 2005 Мнения: 100

*Животът е това, което ни се случва докато си правим други планове ...*

Имах план да го чуя на живо, но .........

Бесела Заколеда, скъпи ми Рандолф!

Беше по Колеле, майчице! А пък Рандолф беше самичък. Къде ли бяха всичките му добри приятели? Бърни, Дейв, Ники, Алис, Беги, Фрида, Вичи, Найджъл, Алфред, Клайв, Стан, Френк, Том, Хари, Джордж, Харълд? Къде ли са всички те на този ден? Рандолф тъшшно бледаше своята единствена каледна честитутка — беше я изпратил баща му, който живееше другаде.
«Не разбирам, не мога да разбера как е възможно да си толкова самотлест в този единствен ден от годината, когато човек със сигурност пречаква един-двама приятели?» — размишляваше Рандолф. И продължи, въпреки всичко, да си украсява стаята с громки и плячки. Изваднож се дочу весело думкане по тратата. Кой ли, кой ли може да е тоя, дето чука на братата моя? Той отвори, а там стоеше, там стоеше — кой там? — ами само негови приятели. Бърни, Дейв, Беги, Фрида, Вичи, Найджъл, Алфред, Клайв, Стан, Френк, Том, Хари, Джордж, Харълд, нали?
«Е, хайде, заповядайте, влезте, стари другари, приятели и мои хора.» Рандолф ги покани вътре с огромна усмивка на лицето. Като влязоха, те започнаха да се друсат и да скачат и крещяха с всичка сила:. «Бесела Коледа, Рандолф!» — и разни други чувотии, а после всички те се сметнаха отгоре му и със силни удари по главата го присмелиха на пода, като ревяха с пълен глас: «Ние никога не сме те обичали през всичките години, в които сме те познавали. Ти никога не си бил наистина един от нас, така да знаеш, келеш с келеш!»
И, нали разбирате, те го убиха, ала той поне не умря самотен, нали така? Весела Заколеда, Рандолф, верни стари другарю.

Джон Ленън
превод: Георги Рупчев

Главно меню

Сдружение ХуЛите

Посещения

Електронни книги

Календар

Екипи на ХуЛите