Зимна поезия

"И ако поискаш да ме забравиш,
позволи да те родя
като сърна върху снега...
И забрави ако можеш."
.........

Защото студът е последната спирка
и автобусът пътува към зимата -
само чаша със чай ти нося
и никаква друга утеха.
Аз съм твоята зимна любов.
Неочаквано е.
И дрехата -
дето със нея ще тръгнеш на път.
И ще стискаш ръката ми
вместо билет.

И какви думи искаш да ти кажа?
Всички думи разсипах небрежно през лятото.
Остана само най-важното -
а то е мълчаливо и неизбежно
като пясък.

Няма да се отроня от очите ти,
ще запомня последния стих на живота си.
Аз съм твоята зимна любов,
ти си моята пряспа небесна.
Само си мислиш, че ще е лесно...

И забрави, ако можеш.

Виолета Христова

опс, мистейккк

док Embarassed

Гост

doktora написа:

ЕЕЕ много,много сте себични,айде малко по-скромно,че взе да нагарча -(

Пояснете, моля.

Question

Прозорец

Ето нашето зимно стъкло.
То не е, то не е сякаш същото:
няма вече ни пътя, ни къщите:
само бяла гора от сребро.

И през нея минават прегърнати
мойто братче и мойта сестра.
В посребрената бяла гора
накъде ли самички са тръгнали?

Те вървят върху сребърен път
и под мрежа от сребърни клони,
посребрени листа се отронват,
дъждове от листа ги валят.

Мойто братче и мойта сестра
преминават без страх под дърветата:
няма вълци, нито има ветър
в тази сребърна бяла гора.

Там е само вълшебната птица
с лъчезарните златни пера;
мойто братче и мойта сестра
нея търсят от цяла седмица.

Чак на седмия ден призори
ето тя затрептява, изгрява
и във миг се запалва гората
от горящите нейни пера.

Дървесата възпламват, искрят
и на капки сребро се разтапят.
И отново изникват къщята
и изплува познатият път.

1925 г.

Атанас Далчев

Разсипва се в нозете ти снегът-
най-дългият е пътят към дома ти.
На юг потегли с птиците дъждът,
но някъде потеглил е синът ти?

Ни кост, ни вест, а бяла тъмнина
отново във очите ти наднича.
И се задъхва черната земя
далечна и близка,
и твоя
и ничия.

Снегът затрупва всичко и вали.
Снегът е сол във раните на мрака.
Прозорецът унесено мълчи
и тъмен силует отвънка чака.

Защо ли се смаляваш от студа,
а този свят, непоправимо тесен,
потъва в млечнобяла тъмнина-
начало на живот,
на смърт
и песен

Владимир Стоянов / из "Параклисът на ветровете"

Страхотна е идеята ти Коте. В тази жега - супер. Аз предлагам да заключите гадните изтощаващи теми с препратки към такива инициативи. Нека губим време и енергия в нещо такова

***
Боже, дай на жената и дай на мъжа
най-горчивата мъдрост, която се вика
мъдростта на годините.
Аз я държа
като ръбесто камъче под езика.

Уморен от познание, помня само отчасти
не какво съм ти казал, а какво – премълчал,
и това сляпо кълбо от страдания, страсти,
безизходна привързаност, самота и печал.

Позволи ми да гледам, как свеждаш глава
и в мига между мойта и твойта въздишка
как изтича живота ни,
вплетен в това
двуединство на бялата нишка и тъмната нишка.

И мълчим пред огнището в зимната стая –
няма кой да повика и няма да хлопне врата.

Расне само кълбото, в което не зная
докъде свършвам аз, откъде почваш ти.

Иван Николов

Marta написа:

***
Боже, дай на жената и дай на мъжа
най-горчивата мъдрост, която се вика
мъдростта на годините.
Аз я държа
като ръбесто камъче под езика.

Уморен от познание, помня само отчасти
не какво съм ти казал, а какво – премълчал,
и това сляпо кълбо от страдания, страсти,
безизходна привързаност, самота и печал.

Позволи ми да гледам, как свеждаш глава
и в мига между мойта и твойта въздишка
как изтича живота ни,
вплетен в това
двуединство на бялата нишка и тъмната нишка.

И мълчим пред огнището в зимната стая –
няма кой да повика и няма да хлопне врата.

Расне само кълбото, в което не зная
докъде свършвам аз, откъде почваш ти.

Иван Николов

СНЯГ

В далечен ден, в далечна зима
вихрушка тежък сняг върти
и с палавост неотразима
засипва къщи и врати
в далечен ден, в далечна зима.

И аз вървя през снежен прах
като в размазана рисунка,
похрусква в зъбите ми смях
подобно ледена висулка
и аз вървя през облак прах.

По път разтърсвам сведен клон
и в сняг снежЕн, и в сняг затрупан,
загръщам своя нов балтон,
от първата заплата купен -
единствен на света балтон.

Как трезво мисля, трезво дишам
и цял трептя от оня лек
вървеж на двадесетгодишен
самостоятелен човек!
Аз трезво мисля, трезво дишам...

А в къщи - непрекрачил прага,
разтварям шепа засиял
и в шепата на мама ляга
голям и златен портокал.
И аз стоя щастлив на прага.

Наивен жест, детински патос!
Прости ми, мамо, кой да знай,
че ти от всяка моя радост
ще получаваш скъден пай?
Детински жест, наивен патос!

Погасна оня портокал -
сега се гледам безпощадно
и мисля с възрастна печал:
Не стоплих твойта зима с хладно,
бедняшко слънце - портокал.

Иван Николов

Сняг – БОРИСЛАВ ГЕРОНТИЕВ

Снегът е също пътник отдалече –
неземно, краткотрайно същество.
Станете да го срещнем, както срещат
добрите хора своя чакан гост.

Залисани след залъка, забравяме,
че можем с нещо да се споделим,
че този сняг е първо бяла радост,
а после – обещание за хляб.

Захлупени от грижите, пропущаме
мига, във който ще ни осени
въздишка, порив или мисъл странна –
все нещо, дето ще ни промени.

В нощта – като в замряла вечност –
гледам:
обгърната от допотопен мрак,
земята се топи и бавно губи
реалните си форми и черти.

Като след чудо апокалиптично –
над кухни, манастири и межди,
над радари, над писти и разкопки –
космическо безмълвие вали.

Януари

Още един човек от село си отиде...
И гробището ни расте. И селото ни се смалява.
И сякаш чувстват живите рождения си ден като обида.
И сякаш че живот на село не е имало отдавна.

Камбаната, която чувахме насън, сега наяве бие. Тихо!
Падат гарвани, снежни парцали, облаци падат от звънът й ударени.
Черни кърпи със вятърът хълмът високо, високо издига
и извиква плачът думи тъмни и стари: отдавна забравени.

(А вчера беше. Вчера!... Клаха прасето си сред двора.
Как хълбоците биха! Как ноздрите димяха! Лочи кучето кръв.
Извърнали глави, замръзнаха за миг кокошките, врабците по стобора,
а после кървавите му меса кълваха с бой и стръв...)

Старците вече изливат водата мъртвешка от стомните.
Какво ли очакват на празната стая из ъглите скръстени!
Стъклата не задържат мрака. Режат черно платно с плач оттатък – за помен.
И блести, от мъртвеца свален, венчалният пръстен.

Смътна тръпка в децата, събрани отвънка, минава и още нататък.
Липсва нещо след мъртвия – празно е! Мракът пъпли из стаите.
Новородените няма да го запълнят. Мъртвите няма да станат.
Няма живите с плач да го върнат.
Нощта ще се пръсне от мълния!

А е зима...
Замръзва на хълма побелял кон.
Сянка на куче сухо, без шум притичва.
Гледа рибата с кротко око.
Някой изпод леда наднича...

Марин Георгиев

Поздрави, Влад, с :

Градски сняг

1.
Ако така се шляе, ще настине,
и няма да е сняг, а далматинец.
По кожата петната ще изохкат
и кучето ще се превърне в локва.

А кипарисът - попът на дърветата
ще го опее с парата в небето.

2.

Отдалечава се снегът
и жестът му е героичен.
Лъчите бъдещ сняг творят,
додето бившият изтича.

И изтънява, мараня
трепти над спомена му влажен.
Снегът бе нашата душа,
но не посмя да ни го каже.

3.

Брезичката от парка ми прилича
на недопушена цигара.
Димът над нея - дух на птица,
кръжи, кръжи и се разтваря.

Благодаря ти, същество,
по-фино и от балерина.
Петнисто, зъзнещо дърво,
което няма да отмина.

Николай Милчев

"Пейзажи с Лолита"

ХуЛитер Записан(а): Sep 05, 2008 Мнения: 6

БЛЕДА ЗИМНА ПЕСЕН

Ледните вихри бездомни
бясно на воля летят.
Яростни,диви и злобни
кискат се,съскат –пищят.
Ниско по снежни пътеки
вият се змийки от сняг
и над прекършени вейки
носят се в шеметен бяг...
Стене отвънка на двора
старата бяла бреза-
сив и невзрачен простора
свил се в ледна мъгла.
Всяка надежда за пролет
с нежни ,красиви цветя-
жажда и порив за полет
вече са празна мечта.
Само в сънища здрачни
буди се бледа мечта-
грее над хребети мрачни
ярка далечна звезда...
Тама изгрява красива
руменолика зора
палава,свежа-игрива
в образ на нежна жена.
Розовобузест-сияен
в ранния пролетен ден
с ласки от слънце погален
буди се цъфнал бадем....
Скоро съня ми се свърши-
стреснат се будя в нощта.
Вятър пак клоните кърши,
всява в душата тъга.
Бялата зима студена
вечно ще тегне над мен.
Гасне в душата ранена
сетния пролетен блен....

ХуЛитер Записан(а): Sep 14, 2004 Мнения: 30

Е, може малко да е грозновато и объркано, но все пак е зимно. Smile

Зимна пустота

Сковава във своите ледени клещи
зловещи зимата земната плът.
Гръд леденее, тягост обгръща
във мрака душата без път.

Повива полека тя, но без жал,
с печална, леденоснежна завивка.
С усмивка коварна духа е смълчал
студът, без да дава почивка.

Покрити със белия мраз са полята,
гората – по-грозна от черна отрова.
Покрова разстила върху телата
мъглата на мъртви дървета на гроба.

Тъжно и страшно гарвани грачат
и скачат по сивата снежна пъртина.
Картина ужасна е! Плачат ли, плачат
снежинките бели във бяла пустиня.

Ледени сълзи са в тежкото време
бреме, тъй смазващо, пусто, сурово,
готово последното зрънце да вземе
на слабата вяра копнежа отново.

Така е в живота без вярата твоя,
покоят го няма, пустош е само.
От рано ти, братко, мисли за завоя!
В живота мисли за завоя по-рано!

Не казвай, че късно е. Нищо такова!
Прокоба е само тъгата в сърцето.
Лицето издигнеш ли горе към свода,
за теб на земята ще слезе небето.

ЗИМА

И аз, и баща ми, и майка ми
дето спим
и продрахме рогозката,
старото куче се пощи
и гледа разплакано.

Вън зимата чака настръхнала
и глъхне в долùните вятъра,
готов да помъкне с проклятие
явори, бучи и мъхове.

Нашата стара колиба,
дето се люшка от вятъра,
тая зима ни скрива
в свойте студени обятия.

Вълците нощем се давят
и спомнят за мъртвото стадо,
а зимата леко полага
калпак върху кръста на дядо.

Лалю Маринов

ХуЛитер Записан(а): Sep 26, 2007 Мнения: 235

Тази тема ме разхлажда Smile

[quote="feliche"][quote="doktora"]ЕЕЕ много,много сте себични,айде малко по-скромно,че взе да нагарча -([/quote]

Пояснете, моля.

Question

[/quote]

...искам да поясна, че тази емоция беше предназначена за един форум, където имаше "драпане4 взаимно, не знам как, сега я виждам/емоцията-)/, може да е моя грешка при изпращанего...

Док Embarassed Rolling Eyes

Главно меню

Сдружение ХуЛите

Посещения

Електронни книги

Календар

Екипи на ХуЛите