Есенна поезия

такава песничка, хем есенна, хем жизнерадостна, много ми хареса

Пускам на горещата едно есенно.

Всичко на сергията

Пазарът ухае
на чушки и есен
смешен и шарен
с шум на тарла.
Златисти смокини,
мамещи ябълки,
гащи и чехли,
рекордни яйца....
Излезли на припек-
мънички бабички
с дъхаво грозде,
с полски цветя.
Клюкарстват,търгуват,
тайничко дремят,
незлобливо на слънчице
пощят деня.
Ще взема сериозно
до тях да застана
от своя сергия
да зяпам света.
Но друго не мога
днес да пробутам
освен престояла
лютива тъга.
-------------
ето едно на Росна китка

Октомври

Лениви, есенни пазари
със мирис на узрели ябълки.
Шпалир напукани дувари,
прозорци, тъжни като бабички.
Това е пътят.
А нататък?
Два стръка винено димитровче
И като куче в прахоляка
се валят есенните мигове.
Октомрви кърши тъжно пръсти
и като старец е зиморничав.
Когато заклокочи виното,
ще ми се върнат всички спомени!
-------------
хайде да не стават много, после пак Smile

Ето още един любимец с още нещо любимо Smile

Нищо, че е рано за сняг, ама ми е есенно такова...

* * *

По есенните улици на лятото
се скита зимна котка
с пролет във очите.
Замита пухкавата й опашка
следите котешки в праха,
          в калта,
               в снега.
По тротоара,
         по дървото,
               по небето.
По есенните улици на лятото.

Гриша Трифонов

А на мен много ми харесва едно стихотворение за есента на Тютчев. Вероятно има предвид времето на сиромашкото лято. За съжаление не съм го срещал преведено, а и понеже го пускам по памет, нещо може да не е съсем точно.

Осень

Есть в осеньи первоначальной
Короткая, но дивная пора.
Весь день стоит как бы хрустальный,
И лучезарны - вечера.

Где бодрый серп гулял и падал колос,
Теперь пусто. Простор везде.
Лишь паутиной тонкий волось
Белеет в праздной борозде.

Пустеет воздух. Птиц не слышно боле.
Но далеко еще до первых зимных бур.
И льется тихая и светлая лазурь,
над отдыхающее поле.

Гост

Marta написа:

такава песничка, хем есенна, хем жизнерадостна, много ми хареса

Пускам на горещата едно есенно.

Всичко на сергията

Пазарът ухае
на чушки и есен
смешен и шарен
с шум на тарла.
Златисти смокини,
мамещи ябълки,
гащи и чехли,
рекордни яйца....
Излезли на припек-
мънички бабички
с дъхаво грозде,
с полски цветя.
Клюкарстват,търгуват,
тайничко дремят,
незлобливо на слънчице
пощят деня.
Ще взема сериозно
до тях да застана
от своя сергия
да зяпам света.
Но друго не мога
днес да пробутам
освен престояла
лютива тъга.
-------------
ето едно на Росна китка

Октомври

Лениви, есенни пазари
със мирис на узрели ябълки.
Шпалир напукани дувари,
прозорци, тъжни като бабички.
Това е пътят.
А нататък?
Два стръка винено димитровче
И като куче в прахоляка
се валят есенните мигове.
Октомрви кърши тъжно пръсти
и като старец е зиморничав.
Когато заклокочи виното,
ще ми се върнат всички спомени!
-------------
хайде да не стават много, после пак Smile

"Всичко на сергията" е на gore6ta -

http://www.hulite.net/modules.php?name=Your_Account&op=userinfo&username=gore6ta

* * *

Не чаках есента, защото беше
в сърцето ми непоносима есен.
Аз непрекъснато очаквах някого,
бях чужд на някого,
сбогувах се със някого.
Не чаках есента, но тя дойде.
Дойдоха мъртвите очи на нейните красиви риби,
непоносимата тъга
на нейните ограбени икони.
Но тя дойде. Всъщност тя се върна,
но не с античната си тишина,
не с корабите,
не със мен,
а защото беше
в сърцето ми непоносима есен.

Иван Пейчев

Есента е скитница

Есента е скитница с коси
от злато.
Спуска се омайно лека над
Света.
Разпилява си косите свила.
Всичко омагьocва с чудни краски
Тя.
И дърветата потъват в злато.
Златна става цялата земя.
Есента е скитница красива.
После идва зимна белота…

Ето едно чудесно стихче на 4i40.

Циганското лято

Ще стегне куфарите циганското лято.
Созопол ще се свие - опустял до бяло.
Морето мрачно ще оближе от скалите
следите на горещото ми тяло.

Ще приберат сергиите фалшивото си злато.
Под сухите стрехи ще легнат лодки.
През сънищата зимни ще вървят жените,
сушените сафриди, гларуси и котки.

Но още сме солени, хубави и плажни.
Созопол е преляла халба бира.
Как разточителни сме в края на сезона,
когато лятото почти умира.

Когато и последният художник
последното момиче нарисува,
когато рокерите оседлаят коня -
тогава с лятото ще се сбогувам.

Почти есенно

Спрях колата до олющена табела,

долу в ниското ромонеше река,

запътих се към опустяващото село -

реших да тръгна ей така...

Как гледат ме с избодени очи

хубавите къщи стари,

още тук и там стърчи

чашчица от есенните минзухари.

Шумата с килим посипала е двора

и вижда се , че никой не минава,

пукнато гърне подпряло е стобора,

обагрено е с цветове от есенна жарава.

Каква ли напаст минала тъдява

е прокудила за дълго песента,

в училището няма веч гълчава,

отишла си е тихо радостта.

Едва ли скоро тук ще се завърнат

детски тропот, звънък смях...

Стърчи селото, в самота посърнало

и аз пристъпвам като в грях...

Изоставена пейка.
Празни и смачкани,
две чашки кафе.
Вестник разлистен
от вятъра.
Много угарки
удавени в пясъка.
Жълти листа.
Сиво небе.
Нещо е станало.
Есен .

Светослав Иванов

Ива Николова

Три есенни етюда

1.
Вчерашният сън се сбъдна.
Утрото сънуваше във скута ми
парапет и дълга стълба,
и по нея се търкулна слънцето.
Вчерашния ден започна
със едно предчувствие за бъдеще -
в раменете ти аз вкопчена,
ти прощавах и те връщах.
Вчерашната млада вечер
гола във реката скочи.
А до нас отнякъде изплува
книжно бяло корабче.

2.
Сега, когато здрачът е безумие
на отшумели, невидяни птици;
когато си отиват всички продавачи
на късни, хрупкави кайсии;
Когато по пазари и огради
останат само тъжните цветя
и посивял от самота врабец
подхвръкне мълком към ръката ми.
Сега, когато няма нищо повече
освен болнава, непотребна преданост,
те виждам как вървиш по стълбите
към своето заключено спокойствие
и по петите ти, като пребито куче,
с окървавена муцуна накуцва залезът.

3.
А утре всичко ще е същото -
и птиците ще си избират писта,
и есента ръцете си ще кърши
над най-зеления последен лист.
Когато утре надделея аз пространството
затворено в гърдите ми,
когато утеша едно разплакано
и грозно жабче в тинята,
когато утре излекувам
една надежда от безсмъртие -
ще бъде свършено.
Ще бъде същото.
И два еднакви силуета
ще тръгнат по следите
на издължените си смътни сенки.

А ето и още едно есенно.
По старите бардове няма начин да не са чували тази песен на Юрий Антонов. Надявам се и вие да и се насладите.

У берез и сосен

У берез и сосен тихо бродит осень
Облака плывут большие
Ничего не скажем ничего не спросим
Словно мы словно мы словно мы совсем чужие
А за нами где-то середина лета
И прошедших встреч тепло
У берез и сосен тихо бродит осень
Неужели все прошло
Ветер тронет лужи и листву закружит
Там где шли с тобой когда-то
Пусть в обиде каждый но поймем однажды
Что любовь что любовь что любовь не виновата
Только где ж ты где ты середина лета
В полевых цветах земля
У берез и сосен тихо бродит осень
А в глазах а в глазах уже зима
А за нами где-то середина лета
И прошедших встреч тепло
У берез и сосен тихо бродит осень
Неужели все прошло...

Автор И.Шаферан, композитор - Юрий Антонов

Още нещо любимо.

Ключето

Снощи късно пред къщи си гарирах колата
и ключето от нея изтървах в тъмнината.

Тази сутрин излязох да го диря към седем,
тротоара пред къщи със учудване гледам -

със зъбати листенца цял постлан край москвича
и на жълто ключенце от тях всяко прилича!

И е доста студено, дим струи от комини,
но сред клоните редки небесата са сини,

и без сам да усетя, вече влязъл съм в парка
и колата далече сред мъглица се мярка,

и е жълто и тихо, с оня мирис на есен,
такъв влажен и гнил, и приятен, и пресен!

И живота си чувствам как е минал през мене
в едно бързо шуртене, в едно пъстро въртене.

Ах, до люлката детска така близо бил гроба -
откъде тази завист и защо тази злоба?

Трябва друго! - И ето, на полянка открита
бледо слънце ме среща и с усмивка ме пита:

- Какво още там дириш, остаряло момченце?
-Нещо дребно - му казвам. - Едно златно ключенце.

Валери Петров

Есенна орбита

О, как лудуват в есента
дърветата с перчеми рижи!...
И с неспокойните ята
отлитат летните ми грижи.

Шосето - някъде встрани -
като река бучи и тътне...
Надуват клаксон мойте дни,
но пак съм нередовен пътник.

Гората гледам удивен,
ръка протягам на тревите
и зрели жълъди край мен
валят като метеорити.

В примамливите висини
дали шуми гора такава? -
Старее тя от новини
и зрелостта я подновява.

Надвила зноя, чака мраз.
Разперва клони над пороя...
Изглежда тук единствен аз
пристъпвам в орбита не своя.

Подобно зрител закъснял,
вървя сред скъсани декори...
Аз края само съм видял.
Началото ще се повтори.

Георги Константинов

Вмъквам се в тази влажна и ароматна тема с нещо свое :

ЕСЕННА СЛУЧКА

Нещо есенно с мене се случи –
сок покапа, откърши се плод.
И така неусетно научих,
как животът ми става Живот...

Забранените летни усмивки,
закъснелите топли ята
са се сгушили – ласки наивни
със скъсени от студ имена.

Помъдрялата болна топола,
сладкодумният вихър врабци,
оределите пръсти на облака,
всичко есенни думи шепти.

На ръба на изгрялото слънце
зъзнат шепа зелени листа ...
Мокри улици вятърът мята,
прах завихря, подхвърля сърца...

Невъзможните топли прегръдки,
ококорени птичи гнезда...
Колебливи дъждовните тръпки,
наумили си пир над града...

Нещо есенно с мене се случи –
маха сиво крило от острещния стълб –
и подрежда по жицата бързи съзвучия
в подозрително щедър акорд.

Главно меню

Сдружение ХуЛите

Посещения

Електронни книги

Календар

Екипи на ХуЛите