Китайската роза

ХуЛитер Записан(а): Mar 28, 2004 Мнения: 75

Китайската роза

Туй се случило много-много отдавна, във времето когато цветето Китайска роза все още живеело в тялото на прекрасната девойка Андрея - една от градинарките в двореца на царство Незнайно. Тя била сгодена за царския коняр и оръжееносец Кристиян. Той и Андрея се срещнали за първи път по време на празненството за раждането на царската дъщеря и от тогава били неразделни. Във всяка една минута за почивка те се намирали из градините на двореца, шепнели си любовни слова и се заричали с клетви за вярност. Така те били годеници няколко месеца, докато един ден конярът събрал смелост и като паднал на колене пред своята любима и предложил тя да стане негова жена. Андрея тутакси се съгласила, а сватбата била насрочена за идната неделя. Но ето че в срядата царят обявил, че отива на лов и прочел списъка със слугите, които иска да го придружават. Сред тях бил и Кристиян. Момъкът много се натъжил, че дни преди сватбата си трябва да ходи с царя в гората, но нямало що да се стори. Думата на господаря била закон за него. Той отишъл при своята годеница и и рекъл:
- Мила моя, най-любима на сърцето ми, утре призори ще замина на лов с царя… но аз ти обещавам, че в събота следобед, преди още слънцето да е залязло, ще се върна у дома! И в неделя ще вдигнем сватбата, както сме си обещали…
- Така да бъде, слънце мое! – съгласила се Андрея, която също била възпитана да съблюдава царската воля;
На следващия ден царят, предвождан от седмина конници, сред които и Кристиян, заминали за гората. Но ето че по обяд се извила страшна буря. Дърветата се разлюляли, земята потреперила, а клокочещото наблизо поточе изревало уплашено.
- Бързо, верни мои другари, да се скрием някъде! – извикал на свитата си царят;
но вече било късно, защото гръмотевиците безмилостно се стоварвали върху злощастните дървета и ги поваляли, прекършени на две на земята. Едно от тия падащи дървета щяло да отнеме живота на царя, но тогава Кристиян скочил от коня си го предпазил със своето тялото. Господарят бил спасен, но конярът лежал кървав и със завинаги схлупени очи на горската пътека. А дъждът барабанял безмилостно по короните на дърветата, светкавиците ги горяли…

Когато научила за смъртта на своя любим, сърцето на Андрея сякаш се разбило на хиляди парченца. “Аз не мога да живея повече в тоя несправедлив свят – изплакала тя – и тоз час ще сложа край на живота си!”. И тя хукнала към реката, дето се извивала недалеч от двореца. Когато стигнала до брега й, момичето разперило ръцете си, а от гърдите му се изтръгнал тъжен вопъл, който може да бъде изплакан само от едно истински влюбено сърце:
- Аххх! Ахх, жестока бе към мен съдбата и ми отне моя мил Кристиян! А без него аз не намирам сили да живея и затуй те моля, Река дълбока, да ме приемеш във водното си царство! Ето, аз се хвърлям в твоите обятия, за да правиш с мен, каквото пожелаеш!
И тя се хвърлила в дълбоката Река. Реката я обгърнала с водите си и я понесела по своето течение, но не погубила момичето, a запазила живота му, защото никога не била докосвала с речните си ръце такова чисто и красиво сърце като това, дето туптяло под гърдите на Андрея. И след пет дни, изтощена, но жива, градинарката лежала изхвърлена на брега. Когато отворила очите си и разбрала какво се е случило, тя изпаднала в отчаяние. “Нима съм живяла тъй грешно, че дори и Реката не иска да ме приеме в обятията си? – питала тя небето - Ах, как боли в гърдите ми, когато дишам въздуха, а моя любим не е до мене! Не, аз не ще мога да продължа да нося тази болка…и ще се “съюзя” със Слънцето! То ще бъде мой верен другар и ще сложи край на страданията ми..”…И на другия ден тя заминала за пустинята. Когато пристигнала сред парещите пясъци, Андрея се провикнала :
- Слънце, най-прекрасно! Ти си толкова високо и виждаш всичко... погледни сега и моята мъка и ми дай утеха!… днес колкото са пясъчинките в пясъка, толкова е голяма болката в сърцето ми! Затова ще легна тук, насред пустинята и ще се моля на лъчите ти да ме изгорят!
И тя легнала на пясъка и застинала неподвижна на него, решена да намери смъртта си. След три дни Андрея била почти бездиханна и това много натъжавало слънцето. То никога не било галило с лъчите си така чисто и добро сърце като нейното и не искало да го погубва. Като не знаело що да стори, Слънцето отишло при по-големия си брат – Дъжда – и му се замолило:
- Братко мой, аз имам нужда от помощта ти! Насред пустинята, където аз светя най-силно, лежи девойка и чака смъртта си. Но тя има толкова добра и чиста душа, че аз не искам да изгарям тялото й! Моля те, помогни ми и ела да я спасиш, защото аз скоро ще я погубя!
Дъждът се трогнал от думите на по-малкия си брат и потеглил с него към пустинята. Там той видял красивата девойка тихичко да мълви името на своя любим и да се зарича “аз скоро ще бъда при тебе, мили мой…скоро!”… Дъждът, който бил пристигнал в пустинята, намушен в голям и черен облак, усетил как сърцето му се изпълва с тъга за съдбата на тази девойка и той заплакал за нея. И плачът му се излял с такива топли и чисти капки, какъвто жителите на пустинята никога не били виждали. “Но що е туй? – удивлявали се те – в пустинята вали пролетен дъжд!”…И ето, че Андрея отново била спасена. Но сега отчаянието й било по-силно от всякога. “Господи, аз непременно съм живяла много грешно щом всичките стихии – Реката, Слънцето и Дъждът са се съюзили срещу мене! А как жадувам за покой, а как жадувам за моя Кристиян…” и тя паднала на коленете си и заплакала с влюбени сълзи. Тогава, сякаш от нищото се появила прекрасна девойка с многопъстрен тоалет. Туй била Феята на Цветята.
- Защо плачеш, малка градинарке? – попитяла тя с ласкавия си глас;
- Ах, аз плача, защото мъката ми е огромна! Моят прекрасен годеник Кристиян загина в бурята. Аз исках да го последвам, но Реката, Слънцето и Дъждът са се съюзили срещу мене и аз не мога да сложа край на живота си!
- Аз имам лек за твоята болка – рекла Феята – Ако искаш, мога да те превърна в едно от моите цветя… и в неговото тяло ти ще си безпаметна за човешкия си живот!
- Наистина ли ще направиш това за мен? Колко хубаво ще е да забравя всичко…Съгласна съм!
- Щом е така, аз ще те превърна в най-красивото цвете, което някога цъфтяло по таз земя! Но… – добавила тя след кратка пауза – аз още съм млада фея и не съм изучила докрай занаята. Затова макар и да те превърна в цвете, понякога паметта ти на човек ще се връща при тебе. Но това ще трае само ден и после ти отново ще забравяш всичко…
- Добре – съгласила се Андрея – нека така да бъде!
Тогава феята поръсила момичето с вълшебен прах и го превърнала в чудно красиво цвете. Това било китайската роза, която, както всички знаем, цъфти само няколко пъти в годината, а цвета й пада за един ден. В този ден Андрея си припомня своя човешки живот – тя си спомня за двореца, за цветята, които е гледала, после я залива споменът за Кристиян, споделената им любов и неговата смърт. И, когато вечерта се спусне, цветът на Китайската роза пада на земята, натежал от изплаканите сълзи.

Автор: Галина Светославова Петкова

Главно меню

Сдружение ХуЛите

Посещения

Електронни книги

Календар

Екипи на ХуЛите