ЗаЕдно

ХуЛитер Записан(а): Mar 28, 2004 Мнения: 75

ЗаЕдно

/вариация на тема “Сапунени мехури” от Светослав Минков /

От балкона на един жилищен блок две момчета правеха сапунени балони.Някои
излизаха на групички като фойерверки, други летяха самотно, а трети се пукаха,
още щом напуснеха сламката.Балоните бяха доволни и щастливи,защото бяха об-лечени в разноцветни дрехи с цветовете на дъгата.Те правеха света по-весел и красив.
-Днес съм облечена в костюм на “Шанел” !- похвали се суетно един сапунен мехур, очевидно от женски пол.
-И само толкова?! - побърза да й отговори току-що роденият друг - също дама.
Погледни моя тоалет! Полата ми е ат последната колекция на” Готие”, блузката – на “Армани”а пък шала… О, той е на… - но вече беше цопнала в локва на земята. Надутата сапунена госпожица се беше превърнала в безцветна капка, натежала от мъка и сега приличаше на сълза.
Тя падна там, където живееха безброй други нейни посестрими. Модерната Капка бе толкова недоволна,че се намира в сивата грозна локва, че побърза да оповести своята висша класа:
-Не мога да остана в калта! Та аз дефилирам по световните модни подиуми! Аз съм топ – модел!
-И ние бяхме като теб, мила сестричке! Успокой се!
-Сестричка?!Ваша сестричка?! Каква обида! Че вижте ми обувките! С тях аз идвам от “Пред-а-порте”! А тоалета ми! Ох, нещастна аз! Кой ще ми помогне? Помощ! Помощ!
И така, нещастната Капка заоплаква съдбата си толкова жалостиво и искрено,че всички повярваха, че тя е нещо повече от тях. Вдигна се страшно силен шум, а самата локвичка от вълнение също силно потръпна.
-Внимавайте с прическата ми! - пищеше манекенката. - О, горката аз! Няма ли кой да ме спаси?! Помощ!
В този момент оттам мина скимтящо куче. То не беше хапвало нищо от вчера и отчаяно търсеше храна.. Но щом чу нещастните викове, забрави своята болка и веднага се притече на помощ.
-Как да Ви помогна, госпожице? - отзивчиво попита то.
-Занеси ме горе, на балкона при двете момчета. Те ме създадоха, те са моите модни агенти и най–добри приятели. Аз съм манекен! – кокетно обясни Капката. - Аз крася света! Аз съм най-красивата сапунена дама! Аз съм… - опияняваше се от себе си тя.
Кученцето търпеливо изслуша всичко и накрая попита:
-Но как да Ви занеса, като нямам никакъв съд?
-Вземи ме в лапичките си! Не ме оставяй! Спаси ме!
На тези молби никой не можеше да откаже. Една красива дама, изпаднала в беда, трябваше да бъде спасена. Кучето беше с добро сърце, истински кавалер.
То забрави напълно своя глад, защото някой имаше нужда от него. Навеждайки се към локвата, за да вземе Капка в лапите си, видя, че там живеят много такива капки. Те всички бяха еднакви, не бяха с модни тоалети, но се бяха хванали за ръце и както му се стори, се забавляваха в своя воден свят. Даже му се чу, че пеят песен за слънцето, при което искат да отидат и после да нахранят земята .
“И аз бях гладен”за миг си помисли кучето, но веднага отхвърли тази мисъл, даже му стана срамно.
Внимателно, да не намачка дрешките й, я взе в предните си лапи и, куцукайки, я отнесе при двете момчета. А те продължаваха да правят каскади от красота!
Сякаш слънцето беше сменило своя дом и живееше на малки късчета във всеки воден балон.
Когато видяха кучето с една одърпана и грозна капка в лапи и чуха нейната история, никой не повярва и дума.
-Водата за нашите сапунени балони е кристално чиста - казаха те, - а в пяната се къпят слънчевите лъчи. Затова нашите балони са чудни, разноцветни, пъстри, красиви! Във всяко от тях живее малка седемцветна дъгичка! Те са чудесни!
-И аз бях красива… Не помните ли? - почти се разплака Капката.
-Ти? Никога не сме те виждали! Нашите балони обикалят целия свят! Те са толкова прелестни, толкова ефирни!
-Но съм вашата Капка! – все по–умолително настояваше тя.
-Не е вярно! Я се виж! Колко е мръсна дрехата ти, колко е чорлава прическата ти! – и затръшнаха вратата.
Капка бе сломена. Никога не беше се чувствала толкова обидена, даже когато беше в калната улична локва. Тя огледа дрехите си и видя, че изглежда ужасно! Изведнъж прогледна с нови очи.Чак сега осъзна, че по нищо не се различава от своите посестрими в локвата. Но да се върне там не помисляше, защото достойнството й не й позволяваше. И в този случай, както в много други, жестоката обида убива глупавата гордост, но ражда човешкото себеуважение.
“Какво да правя?” мислеше в безизходица тя.
- Моля те, кученце, вземи ме с теб! – искрено го помоли тя. – Толкова бях глупава и заблудена! Прости ми!
-Добре – съгласи се веднага кучето, защото го болеше за нея, - но как ще те нося?
Всички лапички ми трябват! Как ще бягам, как ще ловувам?
-Защо не ме глътнеш?
-Не мога! Ти си толкова красива!
-Наистина ли ме виждаш красива?
-Най–красивата капка - срамежливо отвърна то.
-А виждаш ли разноцветните ми дрехи?
-Ти си моята седемцветна дъгичка – вече мънкаше кученцето.
-Тогава ме вземи! Изпий ме и завинаги ще останем заедно! Моля те!
-Добре, щом ще сме заедно!
-Благодаря ти, приятелю!
Кученчето изпи Капка. Почувства се по–добре, не само защото залъга глада си, но най–вече защото усещаше присъствието й в себе си.
Изведнъж козината му се промени! Тя засия с цветовете на дъгата! Кученцето се превърна в най–красивото четириного на земята! То беше взело красотата на своята приятелка, а тя щеше да живее чрез него! Те вече бяха заЕдно!
-Благодаря ти, Капчице! – помисли то и продължи по пътя си с малката капчица в сърцето си.

Автор: Надежда Станилова

Главно меню

Сдружение ХуЛите

Посещения

Електронни книги

Календар

Екипи на ХуЛите