ДУХ

ХуЛитер Записан(а): Apr 22, 2013 Мнения: 20

В онази нощ се изсулих от леглото и без да светвам, за да не събудя мъжа ми, тръгнах към кухнята. Често се събуждам по малките часове и понеже съм лакома, не мога да заспя без да хапна нещичко. Лапнах хапка кашкавал с франзела и пипнешком, с пълна уста, се затътрих обратно. Под рамката на вратата се опулих. В спалнята, сумрачно осветена от луната, две огромни фигури тършуваха из собствеността ми. Чуха ме, видяха ме и погледите ни се срещнаха. Без да мисля, ужасена, опитах да извикам: „Крадци!“, но от гърлото ми излязоха хъркащи звуци: - Ххх….Ррр!. Да ме убие Господ за запушената ми от лакомия уста.
Въображението ми обрисува картина, в която се видях сграбчена и удушена. Пулсът се качи, но адреналинът не ми позволи да остана на мястото си. Повдигнах се на пръсти. Размахах ръце, в опит да открия ключа на лампата. Не го улучих и за мой ужас залитнах към натрапниците. Паникьосана, задавена, разперила ръце като таласъм, се понесох напред. В същия миг единият апаш отвори прозореца и скочи навън, а вторият след него. Лесно им беше - живеем в едноетажна къща без решетки.
Зяпнах! Чак сега мъжът ми се разсъни, а аз преглъщайки кашкавала, членоразделно го питам:
– Не разбирам как аз, кинта и двайсет, изгоних двама яки и здрави мъже?…
Удари ме смехът му – озъбен като магаре, назобано с маргаритки:
– Идеална си – ми вика –- точно метър петдесет и осем… Около сто и двадесет килограма.
– Това го знам! И? – прекъснах го ядно.
– Ами, скъпа, пак си с бялото, ватирано, нощно одеяние, което си уши миналата година. Облякла си си гащеризон XXXXL с цип, но явно ти е много студено, че под него си обула черни, вълнени чорапи. А откъде намери тази бяла шапка, която плътно ти е прегърнала черепа?
– Купих си я – троснах се –- Студено ми е на ушите, като не си топлим спалнята.
– Ами със заплата на шивачка и шофьор можем да си позволим да топлим само стаята на децата – изтъкна мъжът ми неоспоримия факт. И продължи:
– Крадците хич не ме събудиха, събуди ме ти с твоето: Ххх….Ррр!. Знаеш ли как изглеждаш на лунна светлина? Все едно си призрак. Краката ти, в черни чорапи, не се виждат и сякаш не стъпваш по земята. Освен това хъркаш и ръмжиш твърде нечовешки. Имам се за здравомислещ, но полусънният ми мозък каза: „има дух в стаята“. А особено когато се понѐсе и затанцува към тях, размахвайки ръце, даже ги съжалих.
След като се успокоихме и разчепкахме историята, аз поисках решетки, аларма, двойна брава, резе и сензорна лампа на входа. Главата на семейството, обаче, каза: „Не! Нямаме никаква нужда от предпазни средства против крадци. Та кой би посмял да влезе, когато в къщата ни живее дух“.
А само ние знаем, че ДУХ е кодовото ми, галено име – Дебела, Умна Хубавица.