Гларусът, моят приятел

Тази година утрото на Първа пролет бе дъхаво и лъчезарно. Бе неделя, но още по изгрев се събудих от аромата на разпъпилите дървета и крясъка на разгонените гларуси. Мътиха на покрива ни. Разтворих широко прозорците на остъклената ми, панорамна тераса и пролетта влетя у дома. Нямах търпение да се събуди 4-годишният ни син, за да го изведа навън. Към 11 ч. бяхме готови. Той си взе кофичките с лопатки, а аз чувала с боклук – пътьом да го изхвърля. Отворих капака на контейнера, а отвътре два охранени гларуса ми изкараха акъла. Правиха си пикник в казана. Мамка им!
Кварталната ни градинка е голяма и реновирана. Заградиха я с деликатна ограда и сложиха доста кошчета за боклук. Нови, за децата, са: люлките, пързалките, пейките, а пясъчникът с морски пясък е без фасове, бъркалки и кучешки секрети. В близост за домашните кучета заградиха пространство. Градинката ни вече е спокойно място за игра и почивка. Оставих синчето да си играе, където и с когото ще, а аз седнах на слънчева пейка да посъбера няколко блистера витамин Д. Мина час и заплеснат в туй-онуй, в таз-оназ, изгубих от очи малчугана ми. Зърнах го в другия край на градинката. И, о, ужас! Заобиколен бе от глутница гларуси. Приклекнал им хвърляше нещо, а те стръвно налитаха към него. За миг се отдръпваха и пак на талази се връщаха. Търчах към тях със скоростта на светлината, преживявяйки отново и отново "Птиците" на Хичкок. Сграбчих сина ми с две ръце, наритах нахалните зверове с шутове, а те, наглите, отскочиха само метър-два и ме псуваха крякайки. Огледах детето: няма кръв, няма разкъсвания.
– Как си миличък, нараниха ли те? – питах уплашен. А той изненадан, спокоен ми отвърна: – Раня иченцата, мого гадни / Храня птиченцата, много са гладни/. – Това не са птиченца, тате, това са гларуси, хищни зверове. Ще ти изкълват ръчичките, очичките. Хайде, стига толкова игра! Прибираме се!
А той щом чу, че си тръгваме като се разрева, като се затръшка: – Икам грая с иленцата, икам грая с иленцата. /Искам да играя с пиленцата, искам да играя с пиленцата /.– повтаряше многократно и рипаше към гларусите да ги пипне.
Но, за да разберете как точно е играл с тях, е важно да научите следното. Гларусите вече не са само хвърчащи птици. Гларусите са като кокошките. Повечето време вървят и подтичват по улиците, дирейки храна. Нямат страх от никой. Те са варненската туристическа атракция – хранят се от шепите на хората. Като гълъбчетата по площадите са нахалниците. Защо им е да се реят над безрибното ни море? Храната е тук, на земята. Те са господарите на казаните, а не бездомните кучета и котки... Та, синковецът като зърнал в градинката тези крачещи, "изнемощели от глад, гигантски пиленца", нали е състрадателен, изровил от кошчета за боклук, де що храна има и почнал да храни новите си приятелчета – ненавижданите от мен гларуси. Дава им храна, иска да ги хване, дава пак, иска да ги хване. Е, такава му е играта! Признавам, много се е забавлявал, докато аз не му развалих кефа. Разгеле, че всичко се размина само с мръсни ръце и дрехи за него, а за мен....?
Вървяхме към вкъщи, а плачът на малкия не спря. Инат като баща си. Смърча и реди по 100 пъти: "Икам грая с иленцата, икам грая с иленцата". От силния рев минувачите ни зяпаха загрижени и сякаш наум ме питаха: "Ти що биеш детето си, бе"! Досрамя ме от неловката ситуация, но като родител бях длъжен да пазя рожбата си от лоши приятели.
Досаме градинката бях паркирал колата. Там имах вода и исках да измия поне ръцете му от боклуците. Доближих я и що да видя. Колата напръскана със спрей – то таван, то преден капак. Всъщност не, не беше спрей, а бяло-сиви петна от гларусови коришки. А вчера я измих. Като нова стана. Ох, ще се гътна млад от гларусовата напаст!
До входа ни посрещна жена ми. Чула отгоре гюрултията и притеснено пита: – Кво става?! – Ами, кво да става – викам – слънцето си пече, пролетта си тече, а синчето ти реве ли, реве!

Оставих ги двамцата да си се мият и успокояват. А аз, за да не тревожа целия квартал с детския рев, побързах да затворя прозорците на терасата, дето оставих отворени сутринта, за да влезе пролетта. Излизам на нея, а там какво да видя! Видях, че не виждам: нито окачения за сушене паламуд, нито последните два суджука. Ама че ден! Идеше ми или да се "гръмна", или да гръмна първия срещнат гларус. Всъщност реших. След обяд със сина ми пак ще сме в градинката. Той, да си доиграе играта с гларусите, а аз... А аз на пусия с прашката.

дори и да смениш града - все тая. Вече за се заселили и в София. Laughing

ХуЛитер Записан(а): Apr 13, 2018 Мнения: 58

И накрая успя ли поне един гларус да отстреляш? Very Happy

Пробвах, но ме глобиха, защото гларусите били под закрила на държавата - изчезваш вид.

starchev написа:

И накрая успя ли поне един гларус да отстреляш? Very Happy

ХуЛитер Записан(а): Apr 17, 2007 Мнения: 28

Благодаря за усмивките, но тогава изобщо не ми беше до тях.

ХуЛитер Записан(а): Sep 02, 2007 Мнения: 791

"Правеха си пикник в казана"!!! Ами то - като в истинския живот! Дето не ги сееш, там никнат! Гларусите де! Добре, че не са изяли и рожбата ти, човече! Е, какво, можа ли да отстреляш някоя емигрирала морска гадина с прашката си?😊
Успех на интересния плачлив разказ желая, момче на буквите отдадено!👍

ХуЛитер Записан(а): Apr 22, 2013 Мнения: 20

И аз отдавна се каня да отстрелям един гларус, който гони гълъбите Smile

Главно меню

Сдружение ХуЛите

Посещения

Електронни книги

Календар

Екипи на ХуЛите