Когато не си „мръднал“ с годините

I
Когато някой ме попита, какво те впечатли най-много в Чикаго, без колебание му казвам: цветя, много цветя, феерия от цветове. Където и да се разхождаш из Милениум парк, по крайбрежната на ез. Мичиган, до забележителностите: Crown Fountain, Cloud Gate, Buckingham fountain сетивата ти се къпят от ароматната палитра на цъфнали храсти, дръвчета, градински цветя. Сякаш си в ботаническа градина. Но най-впечатляващ е Мичиган авеню. Сенките на небостъргачите му мачкат туриста с каменна тъма, но на тротоара под тях блика светлина. Светлина от ухаещи градинки, акуратно аранжирани: с къщички за птички, горски животинки, изкуствени рекички, водопади и водни каскади. Боже, какъв булевард – една оцветена, детска книжка с приказки! Омаян от цветоструй, неусетно извървях 15 км.
II
Топнах си уморените кълки в Мичиганското море, а сетне полегнах възнак на росната морава пред сцената за изкуства и забавления „Jay Pritzker Pavilion“ за релакс. Съзерцавах величието на онези мини небостъргачи, де още помнят срещата си с нашия бай Алеко-Щастливеца и бях повече от щастлив. Изведнъж погледът ми се разсея по дама, моя възраст към 50, с пет-шестгодишно дете. Няколко пъти взаимно се поглеждахме, чудейки се, дали не се познаваме. Чипът ми бързо прещрака – Роси, моя състудентка. Бяхме от една компания, не бе красавица, но с чар и усмивка. Пееше прекрасно, имаше чувство за хумор и носеше на майтап. Абе, весело, слънчево момиче. Откакто завърших, не бях я виждал. А това, че я срещам в Чикаго, а не във Варна леко ме разколеба. Но, щом дамата ми помаха за поздрав, нямах съмнение, че е тя. И още преди да я запитам: – Роси, ти кво правиш тук, тя ме изпревари с: – О, здрасти! Познах те веднага. Не си „мръднал“ с годините.
Ама, че среща! Толкова далеч да срещнеш българи и то познати! Разговорът ни тръгна „из ведро“. По-точно аз говорех, аз питах, аз споделях. Разказах ѝ на тъгъдък за живота ми след следването, за семейство, деца, припомних ѝ случки от студентската ни компания. Тя само кимаше, усмихваше се, а очите ѝ ме гледаха някакси идолопоклонно. Усещах, че от щастие даже не ме слуша. В многословния ми монолог успя да се включи с едничък въпрос: – Кажи ми, ти тука ли ще пееш?
Долових майтапа във въпроса ѝ. Явно с годините не се е променила. Ех, как обичам духовитите жени! И, за да не остана по-назад, шеговито ѝ „връщам топката“: – Ами тук разбира се, на тази открита сцена. Утре очаквам хиляди фенове. Ха-ха!
И тъй, улисани в сладки приказки, забравихме за момиченцето с нея. Детето не го свърташе на едно място, а Роси едвам я удържаше с ръка. Трябваше да се разделяме. Аз, обикновено, когато срещна позната с дете, с която не сме се виждали от години, на изпроводяк, ѝ правя следния комплимент-закачка: „ Знаеш ли, ще ти споделя нещо лично" – обръщам се сериозен към по-възрастната. И след малка пауза, за да я държа в напрежение, продължавам: „Изглеждаш все така красива, чаровна, но внучката ти е... по-красива от теб.“
Сега пак разиграх тази сценка, но след „комплимента“ усетих някакво неудобство в Роси. Дали пък не прекалих със солта в шегите?
– О, благодаря за оценката, но това е дъщеря ми! – отвърна смутено. – Имам още две, но по-големи, ела да те запозная с тях и американския ми съпруг.
Боже, как се изложих! Ама и тя на стари години пак родила. – си викам наум. Конфузен се доближих към семейство, едно от многото правещо си пикник сред парка. И преди да си подадем ръце, Роси ме представи: – Запознайте се! Това е Веско Маринов – българска поп-звезда, фенка съм му и до днес. Утре ще изнася концерт.
III
Уважаеми хулитери, спирам дотук с тази конфузна случка, що преживях. Такова двойно припознаване между непознати хора рядко се случва, нали. Името ми е Герман и често са ми викали Герасим, Гергин, Герган, но никой не ме е оприличавал на известна личност. А, когато споделих случилото се с приятели, те, с леки колебания, ми потвърдиха, че по-скоро Веселин Маринов мяза на мен. Дали е така, не мога да преценя. Но още се моля, тази млада българка заживяла отдавна в Чикаго да не е разбрала за двойния ни гаф. И това не за друго, а заради нейните обсебващи очи, преливащи от щастие при срещата с „кумира“ си. Но най ме е яд на мене си, задето се предоверих на уж „немръдналата“ с годините ми памет, която не можа да отвори 30-годишни файлове. Яд ме е на голямата ми, невъзпитана уста, също „немръднала“ с годините, дето нямаше спирачка в ръсенето на простотии при разговор с дама; яд ме е и на орловите ми очи, „немръднали“ с годините, но прецизно объркали годините на жената.
И ако скоро се срещнем в галерия Маркони, и видите някой си, влязъл инкогнито там, седнал в края, скрит зад нечий гръб, свит, свенлив, неприказлив, с лупи-очила и с поглед отнесен от хаповете за акъл да знаете, че сте зърнали Герман – вече мръднал с годините.

Ама като си помисля - го докарваш на Веско, ама от по-младите му години. Сега се е ошишкал яко. И ще се поровя в архива си. Докато бях в Двореца бях дежурен организатор на негов концерт и имам някаква снимка. Хубава история. А ме върна назад защото конкурсът "Двоиници" беше мой и аз търсех двойници на известни личности, подготвяхме с дядо Иван / Иван Иванов/ сценария...А виж, тогава не съм те познавала... Laughing

ХуЛитер Записан(а): Apr 13, 2018 Мнения: 58

I

II:

III

ХуЛитер Записан(а): Nov 05, 2007 Мнения: 589

Е, поне и двамата сте били българи, със сигурност - не е малко!
Smile

)

ХуЛитер Записан(а): Apr 17, 2007 Мнения: 28

В.Маринов е прекрасен човек и певец. Всеки, който прилича на него, би трябвало и той да е такъв. Успех! Confused

ХуЛитер Записан(а): Feb 02, 2020 Мнения: 16

ХуЛитер Записан(а): Apr 22, 2013 Мнения: 20

Ахаххха, Герман, гърмян, громен гросмайстор на конфуза! Познато мий Very Happy

( Ма няма много да мърдаш! Толкоз!) Laughing

Главно меню

Сдружение ХуЛите

Посещения

Електронни книги

Календар

Екипи на ХуЛите