Човекът, от когото зависеше времето

ХуЛитер Записан(а): Feb 08, 2022 Мнения: 1

Мда, гениалните идеи идват изненадващо. Също като Нютон – праснала го ябълката по главата и хоп законче. Да не говорим за Архимед: пуснал мадамата във ваната и му направило впечатление, че излязла толкова вода, колкото било нейното тяло. А то било не тяло, а туловище… Ами да – ако е била някоя недохранена миска, щеше ли да го впечатли?... Та божието провидение посети и мене. Не, не в качеството на Архимедова матрона, нито в образа на плажна спасителка… Абе, намокри ме. Как кой – дъждът. Ама яко, на мокра мисирка замязах. И докато треперя на спирката и чакам трамвая, мярна ми се оная мадама – Наталито от битиви. Гледах й прогнозата снощи: никакъв дъжд, вика, слънце ще се хили цял ден над вас и ще изцежда и последните капки живот от жилите ви. И аз нà, не взех чадър.
Върнах филма назад и си спомних друго: преди три дни Натали твърдеше, че ще валят поройни дъждове и аз взех не кой да е чадър, а най-якия, с ребра като на биволица. Обаче ядец – никакъв дъжд. Разнасях го, както оня подполковник Калитин Самарското знаме… Чакай, той носил ли го е или го е търсил?... Както и да е. Продължавам назад и сърцето ми започва да тупа, както на Нютон главата, когато го е цапнала ябълката. А тя била голяма, ябълка рекордьорка била… Такааа, значи забелязвам закономерност. И всичко опира до чадъра.
Викам си: бре, от моя чадър зависи климатът! Значи изнасям го – облаците се плашат и дим да ги няма! Оставям го вкъщи – навън потоп! Мале, стисна ме нещо за гърлото.
Обаче се явява проблем – кой чадър по-точно? Щото аз имам двайсет и четири. Наредих ги на масата и започнах оглед. Външен. Нищо. Разтворих ги. Чадъри като чадъри. Само дето стаята отесня… Викам си: да почна да се удрям по главата с всеки… Не върви. Има такива големи, че само цицини ще нацвъкам. А главата ми трябва – читава и студена като погледа на Чък Норис. Заключавам: ако има нещо, то няма да е пред очите. Скрито ще е.
И като хванах клещите и отвертката!... Разглобих ги, я! И открих в един от тях, в дръжката му, едно кръгличко, аленичко. Особено. Викам си: това ще е от космически произход. Толкова кръгло и толкова алено никой не може да го направи на Земята.
Почвам да мисля: ами ако го хвърля? Ако го начупя? Хм… ама тогава няма да знам кога ще вали и кога ще е слънчево. А ето, имам най-вярното доказателство: нося чадъра – не вали; оставям го вкъщи – вали.
Обаче… Викам си: щом е откритие, то трябва да се патентова. Така де, парички ще падат… Илон Мъск ряпа да яде пред мене!... И отивам, знам аз къде да отида… Лъскав кабинет, начумерен чичко.
- Господине – викам, – открих важен закон на физиката.
Показвам му чадъра и онова аленичкото с идеална кръгла форма. Слуша ме точно трийсет секунди и изрева:
- Кукумявков, ако не си изпиеш веднага хапчето, ще извикам санитарите и ще ти вкарам лекарството с ей такава инжекция! Нали знаеш как боли?...