Джоланът е готов

Спря се, когато достигна най-широката й част - той знаеше, че след тази точка насетне играта не е същата. Търсеше онзи аромат, който изчезва с прекаляването. Не бързаше, но и не се бавеше театрално. Наслаждаваше се на отговорите от сетивата си, но и не нахалстваше с въпросите. Казваше, че в този ритуал дескриптирането не бива да е рационално, а интуитивно. Но когато срещаше влюбен поглед, добавяше ехидно, че интуицията е жребец, който е за никъде без юздата на разума.
Тя бързо се изпоти, а сетне от красивата й извивка хладината се разтече на тънки косъмчета към ствола й, разкривайки прозирния нюанс на изгрев, отразен в тиха, мъглива река...
Завъртя я в ръката си и тя зашептя като сутрешен плаж. Когато я доближи до устните си, първо я помириса. Вътре в нея изгревът вече беше събудил живота. Ароматът го превзе със самодивска кошница от череши, горски ягоди и малини и той - обратно на сдържаността си, я отпи с голяма лакома глътка. Тялото се разля в него, стрелна се с вкуса си до недрата на ума му, избяга оттам и с наслада се плъзна в диафрагмата му, триумфирайки с нескончаем послевкус.
Мъжът се усмихна, но не беше влюбен, а щастлив. "Ето - каза си той - дори прозаичните неща, могат да се правят поетично, понеже поезия е всичко онова, чиято проза ни прави щастливи!"
- Киро, Кирооо, тук ли си, бе?! Свършвай с тва розе, че се стопли вече и отвори бутилка от младото мерло, че джоланът е готов!