Сърцето на алабая

ХуЛитер Записан(а): Jun 04, 2007 Мнения: 177

Максимус беше прекалено голям, прекалено красив, прекалено силен и прекалено верен – все недостатъци, които успяха да му съсипят живота. Прибавете към това и един комплект зъби големи колкото показалец и ще добиете представа за моето пухче. Докато беше малък игрушкаше с другите четириноги около Пантеона в морската, но скоро поизрастна и аз побързах да си обера крушите от този рай, преди да ужасим цялото човечество в централните новинарски емисии.
Любовта може да търпи много жертви, затова нахлузих ботуши, взех раница и отпраших към чукаците. Започнах да разхождах Макси там където няма хора, а само зверове. Постепенно опознахме гората, а и тя – нас. Чувствахме се в нея като у дома си. Както и тогава, в него прекрасен майски ден, когато цъфтяха люляците.. Ммм... какъв аромат, какви пеперуди, какви цветя и бръмчене на опиянени от амброзия пчели. Крачехме си ний с моето кученце по тихата еко пътека и вече беше време за връщане обратно, когато изведнъж чухме странен, тих, потаен, подозрителен шум от бавен двигател. Един такъв – неестествено крадлив и приплъзващ се. Към нас почти безшумно идваше кола. Нещо, твърде необичайно.
Спогледахме се с Макси. Прочетох в погледа му такава решителност да ме брани до смърт, че веднага разбрах – трябва да си обирам крушите и да изчезвам. Затова моментално се шмугнах с него в горите тилилейски, напускайки главната сцена на действие. Разбира се за кратко. Мислех да заобиколя встрани за да може МПС–то да премине без да ни забележи и след петнайсетина минути и со кротце и со благо да тръгна обратно към моята вярна и устойчива на всякакви екшъни баничарка.
Речено сторено – понакъсах из шубраците божури и полски цветя, пошляхме се през кози пътеки и отново се върнахме на същото място. Но, ооо, какво беше очудването ми, когато отново чух... Наострихме с Маски уши споглеждайки се подозрително. Онази проклета кола пак беше там... Лек шум идещ откъм близкия завой. Невидим, двигателят прибръмваше приглушено, а към него в добавка долетяха тихи, шушукащи мъжки гласове. Моментално увих синджира на Макси за едно по-дебело дърво. Не ми се мислеше какво може да стане, ако им се метне на ония там в храстите. Укрепявайки позицията си извиках решително:
–Извинете, мога ли да ви попитам нещо....
Тихите мъжки гласове секнаха. Двигателят също. Продължих:
–С куче ли сте?
Тишина обля гората. Изревах отново.
–С куче ли сте?
След продължителна пауза някакъв мъжки глас избоботи:
–Не, не сме с куче.
Отдъхнах си! Че кой човек ще му се опре на моя Макси? Изтрих потта от челото си и продължи по-спокойно:
–Айде тогава, ако обичате, влезте си в колата, че съм с опасно куче.
Последва тишина. После тих кикот.
Аз:
–Моля ви, влезте си в колата, кучето ми хапе....
Нечий глас гръмна развеселено:
–И ние хапем!
Бряф! Как да им обясня аз на тия, че силите са неравни. Подканих ги отново:
–Ние повече! Хайде, влезте си в колата!
Мъжете зашепнаха, аз зачаках. След малко чух хлопване на врати. Предпазливо се измкнах от убежището си и закрачих към завоя. Макси разбира се беше проточил врат като на змей горянин та пръв да види и ако може да опапа врага. Най-после и за него един звезден миг да докаже, че е рицарят на моето сърце.
Излизайки на открито прозрях в каква каша съм се забъркала. Видях полицейски джип с четирима, ухилени до ушите полицаи. Само дето ръка не сложиха на челата си тия засмените мъже да ни отдадат чест, така достойно преминахме с моето бяло пухче покрай тях. А какво са правили там ли? Ами .... люляците. Спрели да им се порадват и да си скъсат по един гюрлюк. Ми и те са хора и те душа носят, нищо че са под пагон.
Ето я моята кратка история. Скоро идва пролетта, люляците отново ще цъфнат. Замиришат ли йоргованите, всеки ще се отнесе в мислите си нанякъде. Аз ли? Аз в спомените си ще съм там, горе, на платото с моя непрежалим Максимус, който ме обичаше с цялото си сърце. Сърцето на алабая.

Имах честта да съм виждала, макар и само в колата ти това "кученце"...Да, историята е на практика смешна, но признавам, и ме натъжи...Хубаво е, че си използвала случая, за да я излееш от себе си. Нали за това сме тук - за да споделяме! Laughing

ХуЛитер Записан(а): Jun 04, 2007 Мнения: 177

Изля се от раз. Това е една от многото приключенски случки с Макси. По-нататък ще ви разкажа още... Smile

Едва сега като си върнах сцената с опулените ченгета си разсмях истински! Можеше малко да преувеличиш...примерно някакви бабаити, дето ти се репчат предизвикателно, а после като в усмивки от старите ленти се качват в колата и подпикват! Laughing

Сладурчеста, алабайска история. Признавам си, че сега научих, че съществува такъв "модел" куче. Very Happy

Главно меню

Сдружение ХуЛите

Посещения

Електронни книги

Календар

Екипи на ХуЛите