Случаят с Парасолкин

Модератор Записан(а): Apr 26, 2010 Мнения: 658

Имаме си ние граждани. Имаме си, защото живеем в града и независимо кой от къде е дошъл, сърцата ни тупкат в унисон с голямото сърце на същия този град. Някои са свестни хора, кротки и любезни – да ти е драго да срещнеш такъв човек на улицата – дори не ти минава през ум да го напсуваш. Дето казват, и нощем светят – като луната. Но както луната си има тъмна страна, така и някои наши хора хич не светят, а хвърлят дълги мрачни сенки където и да се появят.
Гражданинът Парасолкин беше точно такава тъмна личност. Според една комшийка, Парасолкин в началото, когато дошъл в града, бил свестен човек. Бил той, ама градският водовъртеж го грабнал, засмукал го, тъй да се каже и го изплюл в средата на мижавото анонимно живуркане. Тоз го настъпи, оня му тегли една майна, а най-лошото било, че повечето не му знаели името дори. И душата на Парасолкин се свивала, свивала, докато в нея останало място само за малко мъка и много злоба. Прочу се тоя наш съгражданин като катил, заядливец и бунтар. Винаги закъсняваше със сметките, не идваше на събранията на домсъвета, не гласуваше по избори, а като видеше полицай, бягаше като от чумав. Беше щастлив ако успееше да разплаче дете, да обиди стара жена или да се изпикае в двора на комшиите. Така поминуваше Парасолкин – като цирей на задника на обществото. И сигурно така щеше да си изживее животеца – мразещ и мразен – в някакво мрачно доволство от непрекъснатите сблъсъци с града, страната и света изобщо. Но не би. Миналия месец нещо се случи – какво и що никой не знае, но явно от дълбините на свитата му душа изплувало малко късче доброта. Изплувало точно като минавал покрай градинката до църквата „Св.Св. Карп и Папила“. Тая градинка винаги е пълна с дечурлига, които тичат, скачат и най-вече пищят като ощипани. Та в оня ден, минавайки покрай църквата, Парасолкин забелязал тумбеста чанта на входа на градинката. Рекъл да я ритне и тъкмо предвкусвал удоволствието от вида на ритната и разпиляна чанта, когато видял на отсрещния тротоар трима полицаи, които си сърбали кафето, улисани в разговор. Погледнал пак чантата и нещо му щракнало в главата – ами ако…? А градинката пълна с деца! Пресякъл улицата и спрял пред тройката блюстители на реда. Тъй и тъй, рекъл, ей там има една безстопанствена чанта, а може пък някой нарочно да я е оставил и вътре да има…е, нали знаете как го правят по филмите. Единият полицай му рекъл да си гледа работата, вторият – че чантата сигурно е забравена от някой залупен дядка като самия Парасолкин, а третият, най-умният, му казал като има толкоз зор, да я донесе, пък те щели да вземат мерки. Без да се замисля, нашият Парасолкин се върнал, навел се и вдигнал чантата…Взривът не бил кой знае колко силен – достатъчно, за да убие нашия съгражданин на място. Гръм, огън, дим – човекът лежи на тротоара. Кошмар! Интересното е, че шапката му хвръкнала нагоре, прелетяла през целия този пушек и се изгубила в небето.

Тъй загина гражданинът Парасолкин, обладан от моментна доброта.

Казват, че вечер се вижда как шапката му се носи над града, обикаля известно време и после изчезва. Отивала, казват, обратно на небето, там където вероятно е и онова добро късче от измъчената душа на Парасолкин.

ХуЛитер Записан(а): Jul 03, 2015 Мнения: 30

Стилово ми напомни за Гогол - чувството за хумор и топлота в мрака. Благодаря!

ХуЛитер Записан(а): Jun 17, 2012 Мнения: 228

Доброто надделява! Геройски разказ!

Парасолник, добре. Но защо църквата е с това име, видях, че такава църква има във Виена... А там полицаите не са такива, каквито обичаме да описваме нашите си...

Модератор Записан(а): Nov 30, 2007 Мнения: 1068

Много добро!

Ето нещо подобно, но няма как да е тук, веднъж е наградено...
- Краткият полет на Чайката –

„ Лошите неща не са най-лошото, което може да ни се случи. Най-лошото е да не ни се случи нищо. ”
Джонатан Ливингстън Чайката

Моят плаж е малък, скрит от многото шумни компании, с няколко реда чадъри, които всяка сутрин се подравняват от един човек на неопределена възраст, със загорели крака и рамене. Как се казва не знам, една сутрин го видях да наблюдава полета на чайките над близките скали. Лицето му беше станало меко, бръчките сякаш бяха изчезнали, погледът му изглеждаше замечтан, тогава го кръстих Чайката. По цял ден обикаляше по горещия пясък, за да раздава билетчета на всички, които търсеха сянка под цветните, леко избелели чадъри, бързайки да се излегнат на добре почистените от него пластмасови шезлонги. Вече толкова години идвам тук, а не съм го виждал да разговаря с плажуващите извън служебните си задължения. Дори вечер около него не съм забелязал нито жена, нито деца, пиейки бира на една и съща малка маса в градинския ресторант, до сами плажа. Странна птица, наистина.
Миналата година в края на лятото отново отидох на моя си плаж. Всичко беше както преди, само платнените чадъри бяха заменени с камъшитови. Новото беше и един скутер, който издигаше мераклиите над морето с парашут, за да се слеят с полета на птиците, макар за няколко минути. Нямах желание за това, стигаше ми плуването навътре в морето, което винаги правех рано сутрин, преди спасителите да разпънат флаговете над двете вишки и да надуят свирките към неразумните и неуверени в себе си плувци.
Последните дни от престоя ми бяха настъпили, когато един ден времето рязко се развали. Излезе силен вятър, слънцето се криеше зад тъмните облаци, лятото скоро щеше да си отиде. Бях изморен от скачането под големите вълни навътре до брега и както бях задрямал, ме събуди странен шум. Сянка беше обхванала целия плаж, слънцето едвам се провираше през множество птичи ята. Бяха готови за отпътуването си. Като ветрило разперени, един след друг излитаха сякаш от ниското, брегът ги поемаше и издигаше за дългия им път. Отпред бе най-силният водач, след него всички останали. Бяха хиляди, непоколебими и красиви. Граченето им издаваше възбудата от идващото изпитание. Всичко стана за минути. Последните птици образуваха дъга, плажът отстъпи сянката им за слънцето и отново хоризонтът беше чист. Бяха си заминали.
Тогава ги видях. В двамата разпознах моите съседи от хотела, баща и малкия му син. Водното им колело се скриваше от високите вълни, удряше се в близките зелени скали, които след миг го разцепиха на две. Мъжът се беше вкопчил в каменистите ръбове, с едната ръка държеше сина си, когато пенестите вълни покриха и двамата, а после видях момчето на десетина метра навътре в морето. Двамата спасители на брега все още разгъваха дългото въже, когато забелязах как Чайката е прихванал изплашеното и разтреперено момче за кръста, мъчейки се да се приближи до скалите. Сякаш беше долетял с невидими криле до него, никога преди не бях го виждал да влиза в морето. В края на плажа се бяха събрали малкото останали плажуващи, всички мълчаха, вперили поглед към тримата край скалите. И когато започнаха бурните ръкопляскания, защото бащата вече беше издърпал сина си на безопасно място между ръбестите камъни, никой не забеляза кървавите очи на Чайката, който се беше отпуснал в плитчината край обраслите с черни миди и зелени водорасли камънаци. После спасителите напразно се суетяха около него, за мен беше ясно, че първият му полет ще е и последен.

Лятото тази година започна с много дъжд и с малко слънце. Но все пак има още месеци, в които морето със сигурност ще промени своя морав цвят в прозрачно син. Поръчал съм една метална табелка, неръждавейка. Надявам се да я поставя на скалите, край моя си плаж. И на нея ще бъде изписана онази крилата мисъл, която е и епиграф в началото на този разказ.
Защото какво мога да направя в памет на Чайката, мога да направя само и единствено това.

17.05.2016. Любомир Николов

ХуЛитер Записан(а): Mar 05, 2016 Мнения: 229

Успех! Шапката на Добротата...Силен разказ!

Няма ненаказано добро -казва народът ни! Smile

Много силен разказ!

Каня се да се обадя от месец - запомняща се история! Една горчивина оставя - като от живия живот... Успех!

ей на - не единица, петица Embarassed

Страхотен разказ!

Истинско и много тъжно!

Силен разказ! Успех!

Главно меню

Сдружение ХуЛите

Посещения

Електронни книги

Календар

Екипи на ХуЛите