Радослав Коцев/Даро/ с премиера в Арт Маркони

ГАЛЕРИЯ "АРТ МАРКОНИ"
в
НОЩ НА МУЗЕИТЕ И ГАЛЕРИИТЕ/2019

Представя

РАДОСЛАВ КОЦЕВ

18.00 ч. 18.05.2019 г.

„Небето не понася лично местоимение”
Премиера на стихосбирка

18.05 – 14.06.2019

„СВЕТЛИНИ И ОТРАЖЕНИЯ”

Изложба акварел

Откриване 19.00 ч. 18.05.2019 г.

…и знам, че добрите неща
някак си се усещат.

И лошите също,
щом неделимата същност посрещне

и синьото…
и насиненото око на небето.
/Р. Коцев - Високи синини
из „Небето не понася лично местоимение”/

За Радослав Коцев акварелът е невероятно преживяване, позволяващо да изрази идеята си със замах. Рисува само, когато има какво да сподели. Има любими места, чиято енергия го активира и те са неизменно някъде навън, сред природата. Не, не рисува от натура и до момента има само няколко пейзажа. Живописта му е по-скоро абстрактна, провокативна, размисляща, превеждаща посланията си в цвят и символи. Всяка рисунка е дълбоко обмислена, но той никога не скицира предварително идеята. Оставя си някаква част от нея да се развие в процеса на сътворяването. За истински комплимент приема коментара на едно 5-6 годишно дете, разговарящо с майка си на негова изложба:
- Мамо, не знаех, че възрастните художници могат да рисуват като деца…
Няма творец, който да не мечтае, и да не се опитва да съхрани детския си поглед, любопитство, чистота и смелост в изразяването. Израстването носи мъдрост, опит, но и рутина, страх, от това как ще бъдеш възприет, вътрешна нагласа за съизмеримост с другите, нерешителност да нарушиш правилата, съобразяване с пазара на изкуството, изнасилване на себе си, заради спазване на договори с галерии, заради предпочитания на клиенти... Радослав Коцев е надмогнал отдавна огорчението от петте неуспешни опита да бъде приет в Академията. Тези пет години го срещат с интересни хора и има възможност да рисува заедно със студентите на професор Иван Кирков. Днес е щастлив, че рисуването е онова магнетично състояние, което може да си подари, в което се съобразява единствено със себе си, в което може все още да се забавлява. Това с известна доза завист откриват част от съучениците му от художествената гимназия в град Пловдив, по време на изложбите му, тези, които са поели нелекият път на професионалния художник.
Радослав Коцев умело съчетава времето си между рекламния дизайн, рисуването и поезията – другата негова страст и начин за споделяне.
Думите в стиховете му са също тъй свободно изляти, както живописните откровения. Нетърсещи рима, не рядко и връзка помежду си, но рисуващи състояния, чиято вътрешна логика те отвежда в света на неговата творческа проницателност.
Изложбата „Светлини и отражения” е първата художествена изява на Радослав Коцев във Варна, а поетичната му книга” Небето не признава лично местоимение” е третата, представяна в галерия „Арт Маркони”

Ваня Маркова/ галерия „Арт Маркони”/ 2019

ХуЛитер Записан(а): Apr 28, 2010 Мнения: 630

Понякога полита мисълта ти
след босоногото и свежо изумление.

(Така случаен пътник вдига облак пеперуди,
накацали край локвата на пътя.
Така се реят в нощното небе
човеците в картина от Шагал.
Така, от раменете на момичето,
отмъква вятър лекият ѝ шал.)

Ти бързаш да запишеш – с думи или с четка –
това, което в полет си видял.
Защото подозираш – ефимерното
единствено те прави цял.

Дарчик, ти си записал и с думи и с четка прекрасни неща! Не знам дали си бързал, но резултатът е изключителен и си заслужава да бъде възприеман едновременно, което ще се случи на приятелите ни от Варна! Пожелавам на тях една незабравима среща с творчеството на художника и поета Радослав Коцев - Даро, а на теб - безброй емоции, които да претвориш по-късно в каквото си пожелаеш! Smile

ХуЛитер Записан(а): Sep 16, 2010 Мнения: 346

Благодар за счувстваните думи, Живе!

Използвам случая да отправя и лична покана към всички:
Добре сте дошли!
Подготвили сме едно специално представление по мои стихотворения, които ще ви прочета в акомпанимент на китара - Раймондо Варсано,
и режисирано от Петя Радивчева.
Заедно с домакините - Ваня и Жоро, ще ви подарим това, което не се купува. Ще ви почерпим със слънце в чаша вода - ще пиете светлина.
А на който не е по вкуса му... ще предложим червено, бяло и розе. Smile

Това е само дребното, във формата на изкушението - голямото е помежду ни!

...(.)

ХуЛитер Записан(а): Dec 03, 2010 Мнения: 193

На добър час, Даро! Smile

Не може да не публикувам и думите на човека, който неотлъчно следва и насърчава Даро през годините. Магьосникът на думите - Кръстьо Раленков :

АКВАРЕЛИ ПО ПЪТЯ

Казват, че акварелът е поезията на живописта.

Красиво и неточно определение, вземащо вероятно предвид непринудената, спонтанна и въздушна природа на акварела. Едно определение, на което поетът Райчо Русев би възразил, че поезията не е жанр. Че поетичното често може да липсва в стихотворни текстове и не по-малко често може да бъде открито в мелодия, картина или природно явление.
Поезията, с други думи, е нещо повече и нещо по-общо от поетичността, свързана с писането на стихове. Това разбиране по някакъв извървян по "обратен път" начин, кореспондира с разбирането на Иван Методиев за поетичния принцип като основен закон на мирозданието, подчертава универсалността на "поезиса". Универсалност, разбира се, валидна само по отношение на феномените, в които можем да я открием.

Натъкнем ли се обаче на "Светлини и отражения", цикъл акварели на Радослав Коцев - Даро - поет с инстинкт на живописец и художник с финеса и стихийността на поет, красивото и неточно в обобщителността си определение изведнъж става красиво и вярно. Това е живопис от най-висока естетическа проба, неудържимо съчетание на виталност и абстрактност, на мисъл и чувственост, на поезия, светлина и цвят. Няма картина в този цикъл, която да не те изправи пред разнопосочен и асоциативно провокиран размисъл, същевременно удържайки те в онази особена радост на естетическата самодостатъчност.
Ракурсите са разнообразни, неочаквани, странни. Така, например, две от любимите ми картини - "Заспиващите кратери на мравките" 1 и 2 са "видяни" не просто отгоре, какъвто е обичайният поглед на човек към мравуняк. Те са "възвисени" до птичи поглед, виждат се пресичащи се пътища или пътеки и тази дистанцираност ни предизвиква да погледнем и към самите себе си като към мравуняк, да погледнем към заспиващото естество в здрачния кратер на нашата цивилизованост, да се видим в нашата кръстопътност, но и да си дадем сметка, че мравунякът ни е крайпътен, но не е Пътят.
"Зелените мъхове на раните" още със самото озаглавяване премества акцента от болезнеността на агонизиращото куче към безкрайната, подновяваща се животворност на битието. Да можеш да преодолееш онази кодирана с векове асоциация между рана и кръв, между рана и смърт, между червено и черно, да изразиш болката и агонията през възраждащата зеленина на живота - за това се иска онова светло и рядко светоусещане, което обикновено разпознаваме като мъдрост.
Ще си позволя да цитирам част от личната си кореспонденция с художника по повод тази картина:
"Бях впечатлен от спокойствието, от онова тихо приемане на последствията от битката. Кучето лежеше на сянка, после допълзяваше на слънце да се понапече, след време се свиваше до краката ми и знам ли... може би е предусещало неизбежното. Но в очите му проблясваше един почти невидим блик светлина, сякаш то проумяваше, че равновесието и продължението на рода изискват един живот да отстъпи време и място на друг живот. То сякаш проумяваше закон. Категоричната и остра сянка, която се спуска като гилотина от десния край на акварела, символизира точно този закон... Всяко същество ще премине през вратата на умирането (не знам дали на смъртта, но на умирането със сигурност), т.е. - през вратата на собствената си крайност, чиято родина е безкрайността на живота".
Но независимо какъв конкретен драматизъм стои зад картините на Даро, не трагизмът, а радостта и красотата на живота надделяват в неговите работи. Каква ведра, усмихната ирония, каква пенлива като шампанско радост, има в картината "Ветреят се чаршафите на снощния ни смях". Как с един елемент само ("Вятър от конска опашка") художникът е способен да те запрати в пространствата на волността и свободата. Колко изгревно млад може да те накара да припознаеш себе си в "Обичта е събуждане ранно". И как се пробуждат в теб космополитът и номадът, когато съзреш "Светлината на Севиля" и пожелаеш да си там и едновременно на всички красиви места по света. Това са озониращи сетивата картини.
А са такива, защото "не мислят" за ателието и салона, не мислят за своята "картинност". Не са плод на кастрираната виртуална мимолетност и показност - този огромен и боязлив по отношение на живота симулатор на живот, вкус и стойности. Казано накратко, тези картини са битие в битието - асиметрични по отношение на него със своята индивидуалност и дълбинно синхронни, съзвучни, хармонизирани с неговата цялост и автентичност.
И въпреки, че в тях няма да срещнем даже една човешка фигура, средоточието, мярата, невидимото присъствие, не е абстрактната идея, не е красотата дори, а човека - човешкото, изразено апофатически, неназовано пряко, но неизменно присъстващо.
Затова, може би, и тези картини са облъхнати от поезия - ако се върнем там, откъдето тръгнах. Защото ако вярата е нашата криволичеща и губеща се пътечка, нашият поход и проход към отвъдното, към метафизичното; ако рациото е нашето трудно изсечено, търпеливо достигане до отсамното, то поезията е явяването на отвъдното като отсамно. Явяването на божественото не като божествено, което бихме нарекли чудо, а явяването на божественото като човешко или предметно - явяването на тоталността на духа в конкретиката на дума, мелодия, образ, цвят, като сетивен усет за пълнотата на битието в неговата вертикална двусмисленост и граничност.
В богатата и разнообразна традиция на българския акварел, люшната от неизбродимите акварелни владения на Константин Щъркелов, през свободния, мащабен замах на Дечко Узунов, та чак до мълчаливото общуване на Георги Божилов - Слона с "човека отвътре навън", се появи нов, самобитен и самостоен ярък талант. Не знам дали е добро пожелание пътят му да не е много трънлив. Знам само, че ми се иска да вдъхвам тази свежест, това вдъхновение, тази човечност и занапред. Кръстьо Раленков/

Успех!

Успехът ще е взаимен, защото присъствието на изложбата на Даро, е комплимент за галерията Laughing

При Маркони е приятно и уютно, Даро!
Поздрави от мен варненските поети и писатели!
Успех на книгата ти!

Smile

ХуЛитер Записан(а): Apr 11, 2008 Мнения: 556

Всичко, което можеш да си въобразиш, е реално, а ти създаваш нови реалности, независимо дали с думи или с четка. Всъщност това би трябвало да важи за всеки истински творец, а ти си такъв, според скромните ми оценъчни способности. Very Happy

Успех на небесните светлини и отражения, непонасящи лични местоимения!

Досещахте се, че предговорът не може да нечий друг, освен на Кръстьо Раленков. ЮОставих ви го за десерт и тотално размазване. С думите на Кръстьо е винаги така...

СВИДЕТЕЛЯТ НА ПОЕТИЧНОТО

Не помня вече кой беше казал или написал по повод на две стихотворения: „Неговото стихотворение е майсторско. Нейното е истинско.“
Във всеки случай това изказване ни насочва към двата необходими бряга, между които протича и о които се блъска всяко изкуство – художественото умение, от една страна, и автентичността, от друга. Има нещо такова, че колкото по-умел и ловък става човек по отношение на изображението, нараства и опасността от спекула с автентичността, с преиграването ѝ, с фалшифицирането ѝ. Същевременно валидно е и обратното – един талантлив начинаещ поет обикновено е заразителен по-скоро с автентичността, отколкото с умението си. Изкуството често започва и се реализира като асиметрия в този смисъл. Но под тази му асиметрична видимост е нужно също така да усещаме и едно невидимо, но достатъчно отчетливо стремление към хармоничност, едно тежнение към нещо по-голямо и по-цялостно от конкретната асиметрия, към баланс. Няма ли го това, имаме на практика произведение, но не и произведение на изкуството.
Замислих се за тези неща покрай последната стихосбирка на Радослав Коцев ДАРО – един от най-впечатляващите, според мен, по отношение на автентичността автори в съвременната ни поезия. При това, уточнявам, не става дума толкова за автентичност на преживяване и сантимент, а по-скоро за автентичност на наблюдението, на свидетелстването.
Поетическата кръв обикновено е гореща. Поетите често не устояват на изкушението да се намесят в предметността или идеята, която изобразяват, да насложат върху тях обилни пластове от собствени преживявания и възгледи, да превземат на абордаж природата на обекта и да издигнат своето знаме на мачтата му. Така, разбира се, също може да се пише хубава поезия, но в същината си това е поезията на един непоколебим егоцентризъм, който притегля и всмуква околното в себе си. Поезията на свидетелството и наблюдението е поезия на вчувстването, на емпатията. Тя предпочита да наднича с едно съхранено детско любопитство в автономното многообразие на нещата от света и живота, а не да превръща страстта на субективното авторско преживяване в универсален принцип. Това, всъщност, е по-дългият и по-труден път в писането. И по-честният, по-малко спекулативният, спрямо заниманието, наречено поезия.
На свой ред аз съм свидетел как Даро върви по този път още от първата си книга, как става все по-умел с изразните средства, все по-физиономичен като автор, как бавно и постепенно започва да се превръща в майстор, обаче без да жертва и погубва в това майсторство „истинското“. Каруцата, така да се каже, при него никога не е впрегната преди коня. Истинността в неговата поезия е винаги водеща. Тя е дълбокият грунд, първопричината, от която е отглас проявяването на поетическото му умение и написването на конкретно стихотворение. Това, което със сигурност няма да срещнете в неговите текстове, е екзистенциалната самовлюбеност и толкова модната напоследък самонаслаждаваща се естетическа безцелност. Това, което със сигурност ще срещнете, е една съвременна форма – доколкото можем да наречем съвременна форма свободния стих, съчетан с една почти класическа, ала деликатна ангажираност към индивидуалните проявления на битието и към красивото, разбирано не като субективна релативност, а по-скоро като онтологичен „топос“.
Това, разбира се, са неща, които по-неясно, или по-отчетливо, присъстваха и в досегашните му стихосбирки. Ала безспорно тази книга ги изтъква най-ярко. Тя е неговата най-зряла, най-изчистена, най-физиономична книга, дори и с онези типично негови енигматични моменти, когато пътеката на читателската разбираемост изтънява и се изгубва сред избуяващата отвсякъде екзотична образност. Изобщо, Радослав, поне до този момент, спада към малцината автори, които са способни, да се движат постъпателно нагоре в развитието си, без да правят крачки назад.
Нека пожелаем на автора пътят му да продължи все в това постъпателно развитие.
И нека пожелаем на настоящата му книга „На добър час“.
Кръстьо Раленков

ХуЛитер Записан(а): Sep 16, 2010 Мнения: 346

За това, което се случи - думите са излишни.
Каквото почувствах, каквото ме освети - вече го отразих персонално.

...И един обичлив лъч е достатъчен, за да превърне развиделяването в изгрев.

Благодар на всички от сърце!

...(.)

Чудо беше!!! Ей така изневиделица, без предварителна уговорка се появиха "англичанките" Ганка Филиповска/anonimapokrifoff/ и Валентина Урумова /Valka/... и Диана Юсколова, се оказа във Варна...и друга приятелка, пристигнала от Брюксел...Не знаех на кого по-напред да се хвърля на врата...
Пловдив, за пореден път показаха екипност - Bo & Musketar естествено бяха на линия...
Дарче, звездите те обичат и ти пратиха толкова любими приятели. А спектатъла, който им поднесохте с Петя и Раймондо беше прекрасно изживяване.

https://www.facebook.com/events/353046345329222/permalink/359490648018125/

Главно меню

Сдружение ХуЛите

Посещения

Електронни книги

Календар

Екипи на ХуЛите