Ежедневие

„ Звездният прах пропълзя, ослуша се, огледа се, осъзна се и обърна взор към звездите.” К.Сейгън, „Космос”

Събуждам се. Сънят е свършил. Котката на Шриодингер* ме чака. Гладна е. Редовните серенади стряскат съседите в блока. Понеже знаят че нямам котка и ме подозират, гледат странно като ги поздравявам ...
Щом влязох в кухнята, Хипатия* миряса. Следваше ме кротко по петите , като оставяше на купчинки фина прежда, части от вълновата функция на мъртвата cи половина. Нахраних живата и безсмъртна същност на нещастната абстракция, заметох зловонните купчинки и направих кафе.
Седнах на масата с Демона на Нютон*. Създанието подхвърли злорадо:
- Добре ви беше преди. – аз си хапвах с наслада палачинката, но и го слушах разсеяно – Квантовата и ОТО съвсем ви оплетоха, ма и хич нехаете, тва теоретиците сте разпасано племе. При мен всичко си беше подредено. – додаде.
- Пий си кафето, че ще настине и не се заяждай, аз съм от малкото които още те канят, другите почти са те забравили. – той се нацупи и мълча до края на закуската. През това време Хипатия избледня и зачезна.
Тръгвам на работа. Автобуса пропуска пръстите ми и отваря с трясък.
- Ти с колко караш бе, да не си на гола нива. (Там се учат шофьори-дебютанти нали така). – крясвам на водача и се натиквам навътре. Ма що се ядосвам, естествено че не знае с колко кара, та нали видях как едва не спря точно върху краката ми, ми няма как да знае местоположението и скоростта си едновременно*. По добре да си седна и да планувам деня.
Намествам се до пълничка леля, чиято обиколка конкурира Земната. По взаимно съгласие аз съм и отстъпила част от моята седалка, а тя е моята отбранителна крепост , която отбива атаките на дивия враждебен свят населяващ тясното подобие на коридор между седалките.
Най после, заветен момент, бюрото си е на мястото, компютъра е включен, само портрета на Великия Комуникатор* е някак неестествено килнат. Проследявам перспективата и решавам да не го местя, така професора вижда монитора безпрепятствено.
Вече трети път препрочитам тази статия, но физическата интуиция ми говори че нещо в идеята на авторите не пасва съвсем.
- Кажи професоре какво пропускам? – от портрета се носи блажено похъркване, ръчвам го лекичко да го поизправя.
- Хм … да какво, а да. Поизнервиха ли те тиа двамата, на пръв поглед и аз бих се заблудил, ама…
- Има нещо неизчистено, убягват някакси доводите им за приближенията.
- И така резултатите им са неизползваеми за потвърждение.
- Именно …
- Успокои се хлапе, зарежи ги за малко, проиграй наново твоето си теоретично разглеждане, разгледай и другите наблюдения, а утре разгледай симулацията отново и ако не се досетиш сама, ще ти посоча къде е проблема. Сега върви на обяд, остави ме да поспя и не забравяй – вярвам в теб.
Не усещам вкуса на храната, проклетата симулация ме гризе отвътре, преглъщам машинално… господи, ами че то е било пред очите ми. Зарязвам обяда и хуквам обратно към института (Математиката е в другия край на комплекса). На завоя се засичам със шефа, като човек врял и кипял в науката знае, че когато съм така не бива да ме закача. А като разумно същество което не би желало да прекара седмицата до края в Пирогов предвидливо се отмества от видимата ми траектория на подходящо разстояние та да може да вметне:
- Утре следобед … за новия проект… кажи и на другите.
- Аха … – профучавам аз край него.
Влетях през портала и се удивих, че при такава ударна мощ вратата все пак не остана в ръцете ми. Вземах стъпалата по четири. Тръшнах се на бюрото и след час напрегната кореспонденция вече бях наясно. Авторите бяха попремълчали някои аспекти, но пълната картина не съответстваше на моята постановка и резултатите наистина не бяха използваеми за мен. До края на работния ден оставаха около два часа, време достатъчно да прегледам спокойно бележките си стъпка по стъпка.
Със задоволство констатирах , че наблюденията поне, напълно се съгласуват с резултатите в рамките на грешката. Утре ще потърся други симулации, по темата поне се пише достатъчно много, все ще открия подходящи. Пратих писмо за проекта до всички и изтощена, но доволна се запътих за вкъщи.
Я същата леля, ако и утре е тук си обещавам да се абонирам за нея.
Ура, у дома. Отварям хладилника, а там ме чака най-милото извинение, че трябва да прекарам вечерта сама: хубаво изстудено, добре препечено пиленце, чак кожичката се обърнала с бял ориз без подправки и кофичка овче мляко. След днешния гладен обяд това си е повече от изкушение и аз отдавам заслуженото на кулинарното съкровище.
Само от половин час прескачам по програмите, а вече съм преситена с плът и то без да превключвам на онзи канал. Дискаваритата носят известно спокойствие и някъде между райетата на тигъра, петната на леопарда и 10-те измерения от М-теорията съм задрямала. Нося се безметежно сред Розови слонове, но отнякъде изскача Мичио Каку* : „Не може така колега” и смръщил вежди сменя фундаменталните константи на съня ми. Моите слонове се олюляват и отлитат в съседна Вселена, а сънят ми е свършил. Събуждам се.

направо ми скри шапката! Laughing

Хумор и фантастика - чудесно! Very Happy

ХуЛитер Записан(а): Apr 28, 2010 Мнения: 630

интересно

ХуЛитер Записан(а): Apr 27, 2011 Мнения: 158

няма как да не ми стане фаворит това!

Smile

ХуЛитер Записан(а): Dec 03, 2010 Мнения: 193

ХуЛитер Записан(а): Jun 17, 2012 Мнения: 228

Омая ме, Звездокрилке! Добре, че се появи нещо слонско, макар и розово да ме приземи! Хубав разказ!

ХуЛитер Записан(а): May 27, 2008 Мнения: 130

О, това заслужава да прерасне в дневник :)
(И аз като shrike :D

Главно меню

Сдружение ХуЛите

Посещения

Електронни книги

Календар

Екипи на ХуЛите