Есенна поезия

ХуЛитер Записан(а): May 06, 2006 Мнения: 14

Неделя

Есента си накисна прането,
позамисли се и го заряза.
И претегли със поглед, което
с много труд бе събрала и пазила.

Едри шипки и тлеещи въглени,
и врабци между трънките сини.
Цели топки мъгла покрай ъглите,
цели буци тъга във комина.

Боже, колко се е изоставила…
Колко работа има да върши!
Да приготви и да донаправи,
да измие и да позабърше.

За кого? Изведнъж се уплаши –
в тоя студ ей сега ще настине…
Взе една от кристалните чаши
и си сипа от новото вино.

Мария Донева

Модератор Записан(а): Oct 03, 2004 Мнения: 1073

Сега е ясно

Валя до обед, а сега е ясно,
и капките полека-лека спират.
Като уши на палав първокласник
листата руменеят и прозират.

Сив облак, с тънко розово поръбен,
блести, и слънцето е укротено.
Спокойствие със аромат на гъби.
Оранжево и матово зелено.

Усмихнатите локви се вълнуват,
когато вятърът ги гъделичка.
Следобед като този съществува
да спра и да се помиря със всичко.

Мария Донева

Приятно ми стана, че заселихте темата с есенни стихчета на Мария Донева. Мисля, че няма друго момиче-поет на което да притежавам всички стихосбирки. Харесвам я безотказно, дори наситено ненаситно на моменти - от пръв прочит до днес.

Честит първи вятър

Червени шипки. Мед и прах.
Одърпани, смутени хора.
И вятър, който буди страх.
И къщи, бледи от умора.

Прозорци с поглед затъмнен.
Метален мирис на тревога.
Студена сутрин. Топъл ден.
Тъга - не остра и не много.

Изпити есенни жени,
оси и плодове измити.
Сезонът днес ще се смени -
клюкарстват за това врабците.

***

Есенната тишина.
Да не я смутиш с гласа си!
Кротко помълчи. Една
мигла падна. И се скъса
паяжина. И златист
прах контурите запали.
Приеми, смирен и чист,
залезът да те погали.

***

Глезена есен

Есента е меланхолна,
есента е тъжна днеска.
Май настива. Май е болна.
Даже с новата прическа

пак не се харесва. Сухо
клонче гърлото й дращи.
Някаква гугутка глуха
глупаво глава поклаща.

Вятърът подритва орех.
Всеки бърза по задачи.
Никой с нея не говори.
Иде й да се разплаче

и сълзите й са близко.
Иде й да се остриже.
Иска някой да я иска
и за нея да се грижи.

Мария Донева

...едно, вече остаряващо момче...

* * *

Есен моя, още несънувана –
орис на последните ми полети,
апокриф на дългото сбогуване
с плачеща върба между тополите.

Зная, есен моя, неизбежна си
като спомен за любовни нежности;
и – забравените принадлежности,
дето с мен, последно ще заровят...

Бой.. Есен, 2018
Smile

))))))))))))))))))))))))))))))))))))))

ЕСЕНЕН ОФИЦЕР

Защото съм запасен офицер,
аз козирувам на липите през септември.
Пчелите са отдавна без хайвер
и затова са силно суеверни.
Пагонът ми е с есенен мотив
и прави раменете ми златисти.
Септември е убийствено красив –
като заспала в облак алпинистка.
Не съм суетен, но се мажа с мед
и ветровете ме облизват бавно.
Липите свирят с тъмен кларинет.
Завинаги... И толкова отдавна.
Красиво е... Защото съм пиян
и сладката ми жълта униформа
е част от стих, случайно разпилян,
за който ми е мъчно да си спомня.
Въпрос на чест е да не съм убит.
Защото офицерът на септември
е като паднал от дървото мит,
който лекува слабите си нерви.
Перце от вятър – и ще съм спасен.
Пет грама мед – и ще съм високосен.
Благодаря на краткия си ден,
че не задава никакви въпроси.
Освен един – дали ще се стъмни
след толкова липи и еполети.
Септември е... И почва да вали.
И капките са букви от небето.

Николай Милчев

Есен

Обрани са огромните поля,
ръцете възрастни почиват –
като крила,
отпуснати, но живи.

А идат тежки снегове.
Дали ще ги покрият?

…И ветрове
като коне пред къщите ни рият.

Жеко Христов

А ПЪК ЦИГАНИ БРУЛЕХА ОРЕХИ

Дъжд. И дъх на запалена шума.
Като тъжни лица посивяха посоките.
И денят
бавно
късаше
струни.
А пък цигани брулеха орехи.

Опна бяла палатка мъглата.
Срамежливо дърветата клони разголваха.
И увисна на косъм
животът на лятото.
А пък цигани брулеха орехи.

Аз ги гледах в пейзажа пастелен,
проумял твърде късно
любовта, че е рохка.
И се ронех бисквитено в златната есен.
А пък цигани брулеха орехи.

Но защото бях верен свой неприятел,
не се върнах назад,
не заплаках,
не молих.
И умирах в безсмъртната есен, в която
бедни цигани брулеха орехи.

Кръстьо Раленков

Есента - тази стара несретница
оня ден прошумя.
И изпръхна, и нежна просветна
късче черна земя.
Само шипката викаше яростно
с кървав, шеметен глас.
И вървях срещу шумата падаща
през бодили и храсти.
Есента -
всеки път ненадежда
ненадейно дойде.
И не знам откъде се процежда
дъх на гнило и тлен.
И от лятото с пясък в обувката -
право сред есента.
И пътеката стръмно се спуска -
крачка - и в пропастта.
И от тъмно до тъмно не срещнах
ни едничък човек.
Чудна птица вещаеше нещо
с глас протяжен и мек..
И валяха води, и валяха,
а пътеката бе
толкоз суха, че гъбите спяха
под далечно небе.
И броях - седем стройни дървета,
седем трупи до тях.
Горе някой пролука открехна
и отново видях
есента - цяла в огън и пяна
до самите била.
Тя разхождаше свойте поляни
от скала до скала.
После тъмното блъскаше устни
и вихрушка изви.
И очите й мръзнеха - пусти.
Пусти - всички треви.
Но не ще, и не ще да избяга.
Аз до нея стоя.
Като шарена златна тояга
спи на слънце змия.

Есента ми разкъса сърцето.
и по мокри стъбла
зрее леко и хапе проклето.
…
Сякаш капе мъгла.

Рада Александрова

2004

ХуЛитер Записан(а): Nov 03, 2009 Мнения: 74

***

Казвам се Октомври. И съм тъжна.
Есенна съм някак. По душа.
Правя облаците страшно многодъждни.
После сядам на небето и мълча.

Късам жълтите листа с ръце от вятър.
(Просто нямам маргаритки. А пък днес
много ми се иска да узная
Той обича ли ме... Или не.)

Тук – таме закачам малко слънце.
Вместо пръстен или обеци.
Хладно ми е, сякаш, на разсъмване.
И покривам раменете си с мъгли.

Казвам се Октомври. И съм тъжна.
Влюбена до лудост във Април.
Няма как сезонно да се свържем...
Извинете ме...
Ще завали.

Caribiana

Източник: https://www.edna.bg/svobodno-vreme/kazvam-se-oktomvri-i-sym-tyzhna-4644885

* * *
Изневери ми лятото,
отиде си.
А щедра бях, богата,
като камбана тегнех
цялата от звън,
като кристален съд –
от блясък.
Обичаха ни дните –
бавно отминаваха;
върху дланта ми падаше
главата му
като корона тежка...
Ах, билков мед ли беше лятото,
та тъй горчи ми днеска!

Петя Александрова

Marta написа:

ЕСЕНЕН ДЪЖД

Тъй тихо боледува камъкът на хълма
и в прашката на вятъра дървото лудо,
и стръкчето на своето краченце тъмно...
Тъй тихо боледуват още толкова неща, та чувам -

по улиците криви как влече нозете
процесия нестройна от старици бели.
И черквата варосана на хоризонта свети
като захвърлена в тревата челюст.

Човекът сигурно не е оставил нищо,
щом неговата смърт тръби не възвестяват,
щом не припада бедната съпруга с писък,
щом дъжд вали и близките ругаят.

Той цял живот е писал името си кратко,
за да се вижда, да личи добре. Но ето
листът изведнъж полита от стената,
завърта се за миг и тръгва към небето -

възлиза над дома, почервенял от свещи,
минава на дърветата през скъсаната цедка
и бавно се изкачва името човешко
по тъничката стълба на дъждеца.

Борис Христов

КАТО СОЛ

На студ мирише, на слана,
а, общо взето,
на първи есенни вина
дъхти селцето.

Дойдох неканен, малко зъл
и безполезен.
А и пред мене слагат жълт
пшеничен резен.

Поставят в млякото ми сол.
Донасят чесън.
На стола като на престол
седя потресен.

Не съм измислял този ден!
Не съм го дирил!
Щурец, почти опитомен,
прощално свири.

Той мръзне в сухите дърва.
Той си отива.
Предсмъртна песен е това -
но талантлива!

И позволил за първи път
да го познаем,
изглежда по-добър светът.
И обитаем.

Светът, сърцата ни пробол,
незащитени.
Стопи се в него като сол!
И го променяй...

Калин Донков

Главно меню

Сдружение ХуЛите

Посещения

Електронни книги

Календар

Екипи на ХуЛите