Въведено на:
22 Май 2018 17:50:13 » Думите на дядо
Късният неделен следобед се изнизваше неусетно заедно със страниците на книгата в ръцете му, когато телефонът звънна. Беше леля му Анна с молба – да навести къщата и да провери дали всичко е наред. Леля му вече месец беше при дъщеря си да ѝ помага за бебето. Той я разпита как са, що са и ѝ обеща. Обичаше къщата от своето детство заедно с всичките ѝ обитатели. Само едно нещо го смущаваше. Не помнеше лицето на дядо си, а носеше името му. Образът му се явяваше размазан и неясен като в изпотено огледало. Долавяше думите му, но те глъхнеха, сякаш шуртяща вода ги отнасяше незнайно къде. Само погребението помнеше. И баба си, когато извика: „На кого ме оставяш, Стоиле?”.
Тогава беше малък, някъде петгодишен. А спомени имаше и отпреди това време. Баба му, сложила официалното манто, стиснала ръката му, го водеше на черква. Знаеше пътя до „Света Петка” наизуст. Веднъж кривнаха от него, а баба му мъгляво поясни: „Леля Сийка бере душа, трябва да се отбием”. Той не знаеше какво означава „душа“, нито дали се бере както гроздето от асмата. Усети обаче, че не ще да е нещо хубаво, защото баба му му заръча да чака отвън и хлътна в жълтата едноетажна къщурка. Той погали грапавия дънер на дървото, което стоеше на стража пред къщата. Беше старо дърво и ниско като самата нея, а короната му прихлупваше покрива в истинска прегръдка. Прилепи нос към прозореца и видя старицата. Лежеше в леглото си като вехта порцеланова кукла, с разпуснати сиви коси и тънки криви пръсти. Дръпна се назад, не му харесваше да я гледа как бере душа.
С времето колкото и да се напрягаше да си спомни дядо си, мъглявината се сгъстяваше, раздирана от риданието на баба му. Помнеше как тя прехапа устни и с все сила го поведе навън от къщи, през двора, покрит с големи каменни плочи, през тясната улица право при баба Фанка. Съседката, пълничка жена с розово лице и добра усмивка, се прекръсти, като ги видя. „Нека Стоилчо стои тук” хвана ръката му баба Фанка и го заведе в кухнята. Настани го на масата, покрита с избеляла мушама и като същински фокусник в ръцете ѝ се появи парче уханен кекс за него. Остана при нея и на другия ден. Повечето време прекара на прозореца. Оттам виждаше цялата улица. Хора – мълчаливи, с наведени глави – натискаха бравата на тяхната порта и дворът зад високия дувар ги поглъщаше. После пак мълчаливо ги връщаше на улицата. Приличаха на върволица черни мравки, които вместо зрънце носеха саханче с жито, сладки, или цветя – червени карамфили. Накрая пред портата им спря голям сив пикап. Шофьорът излезе от кабината, мина отзад и разтвори широко двете крила на вратата. Пикапът зейна като гладна ламя. „Никой страх не е по-голям от мен” – прошепна си Стоилчо и се шмугна през вратата на стаята, за да излезе на двора. Прокрадна се в сянката на стената и безшумно стигна до външната порта. Открехна я колкото да се провре през нея и се прилепи към дувара. Баба му, майка му и баща му, леля му, братовчедите му и други хора, всички пременени в черно, бяха там. Баба му се оглеждаше и броеше:
– Ането, Тошко, Катето, всички са тук, готови сме за тръгване, само Стоил го няма, не го виждам, къде е… – огледа се тя.
– Мамо – приближи се баща му към нея, – мамо.
– Ох, да, къде е… и аз съм една – баба му впи поглед навътре в пикапа.
Майка му дойде да го прибере следобед. В двора им под асмата бяха наредени маси. Хората се хранеха мълчаливо, само от време на време някой мъж надигаше чашата с ракия и казваше: „Бог да го прости”, а другите повтаряха като ехо и отпиваха. Баба му не се спираше на едно място, принасяше пълни чинии и отнасяше празните. Постепенно народът се поотпусна и разговорите се оживиха. В долния край на масата се понесе смях, който засрамено заглъхна. Но след още час мъжете, подпийнали достатъчно, заразказваха своите истории на висок глас.
Помнеше също, че вечерта ядоха пилешки дробчета, а леля му Ана в залисията им беше сложила пудра захар, вместо сол. След време баба му го подпитваше заръчал ли е нещо дядо му. Оказа се, че той е бил при него в сетния му час.
В понеделник след работа взе сина си и отидоха до къщата. От отсрещната страна на улицата се белееха нови жилищни сгради. На струящата от прозорците им светлина къщата изглеждаше изоставена и мрачна. Малкият го държеше за ръката и се дърпаше назад, не смееше да прекрачи в тъмния двор. Стоил обгърна раменцата му и тогава от нищото на тъмното изскочи споменът. Едно куче лаеше срещу него, а той не смееше да продължи. Дядо му беше сложил едрата си възлестта ръка на рамото му и му беше казал „От страх лае, сине. Не бой се. Те, страховете, са странна работа, растат заедно с теб, мъчат се да те плашат, но никога няма да станат по-големи от теб.” Да, това беше. Това си беше повтарял цял живот, когато го налазеше страх. И винаги е знаел, че той, Стоил, е по-голям и по-силен от всеки страх.
– Да ти кажа – обърна се той към сина си, – и аз като малък се плашех, даже много, докато един ден, моят дядо ми разказа приказка за страха. Слушай…
Когато думите утихнаха, малката ръка стисна голямата и двамата поеха в мрака.
geostal ХуЛитер
Записан(а): Nov 22, 2007
Мнения: 498
Място: Някъде по долното течение на р.Марица
Въведено на:
22 Май 2018 19:07:21 »
Понеже съм бил на много погребения, та всичко ми е познато. След погребението мъжете, като се понапият, действително почват да говорят височко , а и да се смеят. Спомням си и доста грозновати шегички:" Той /мъртвият/ друг път няма да прави така!" Бог да им прости на кодошлиите!
Разказът е изпипан и е по темата, защото преодоляването на даден страх или страхове е възвисяване на човешкия дух и е своеобразен полет. Отличен!
Jenia ХуЛитер
Записан(а): Jul 31, 2011
Мнения: 321
Място: Германия
Въведено на:
22 Май 2018 19:32:02 »
Браво, много ми хареса!
zika ХуЛитер
Записан(а): Mar 05, 2016
Мнения: 229
Въведено на:
22 Май 2018 20:52:51 » Браво!
Човешки, много човешки разказ - от човещина идва. От мен 5. Успех!
mamontovo_dyrvo ХуЛитер
Записан(а): Jun 17, 2012
Мнения: 228
Въведено на:
23 Май 2018 04:03:44 »
Хареса ми!
Marta ХуЛитер
Записан(а): Feb 23, 2004
Мнения: 1587
Място: България
Въведено на:
23 Май 2018 09:56:56 »
Много хубав разказ. Не оставя човек безучастен. Успех!
verysmallanimal ХуЛитер
Записан(а): Dec 03, 2010
Мнения: 193
Въведено на:
24 Май 2018 10:22:49 »
Поздрав!
naslednicitenadnevnicite ХуЛитер
Записан(а): Sep 19, 2016
Мнения: 1
Въведено на:
25 Май 2018 12:18:05 » Думите на дядо
"Добрата проза е като стъклото на прозорец"-Джордж Оруел.
Успех в конкурса!
pc_indi ХуЛитер
Записан(а): Dec 06, 2005
Мнения: 1081
Място: София
Въведено на:
26 Май 2018 02:05:56 »
Много хубав разказ!
Успех!
haboob ХуЛитер
Записан(а): Dec 18, 2004
Мнения: 130
Въведено на:
17 Юни 2018 13:59:06 » Чудесен ескиз
има чар
Bright ХуЛитер
Записан(а): Nov 23, 2004
Мнения: 6
Въведено на:
21 Юни 2018 08:15:50 »
Зрял, човешки текст.
"Те, страховете, са странна работа, растат заедно с теб, мъчат се да те плашат, но никога няма да станат по-големи от теб.”
Markoni55 ХуЛитер
Записан(а): Dec 13, 2003
Мнения: 2983
Място: Варна
Въведено на:
21 Юни 2018 15:15:10 » Силно
Точно това ме впечатли в този конкурс - полетът е придобил различни измерения. Всяко от тях има своя чар, вибрация и послание. Успех!
_________________ За съдбата на песен мечтая,
като надежда в нечия душа да се вселя...
RockAround_theC_l_ock ХуЛитер
Записан(а): Oct 03, 2010
Мнения: 493
Място: Varna, Bulgaria
Въведено на:
23 Юни 2018 08:35:44 » Оп-пааа - двойкаджиите (и тройкаджиите) се развихрят!
За последно!!!
Наистина - ЗА ПОСЛЕДНО!!!
Това - аз, RockAround_theC_l_ock им го обещавам!!!
_________________ По добре влюбен, отколкото никакъв...
Не можеш да пускаш нови теми Не можеш да отговаряш във форума Не можеш да редактираш мненията си Не можеш да триеш свои мнения Не можеш да гласуваш във форума