Въведено на:
18 Май 2018 22:54:19 » Магнитуд на болката
Вече знам - болката не затихва. Времето не я лекува. Не свикваш да живееш с нея. Никога не се научаваш. Притискаш я в себе си. Гушваш я силно. Прикатаваш я дълбоко в гънките на душата си. Нагърбваш я по пътя си, като раница. Тя си тлее отвътре. Не загасва. Обитаваш бурен климат и вятърът често я разжарва. Тъкмо да лумне с нов пламък, ти още по-силно я притискаш в гърдите си. Прегръщаш я в сърцето си. Стремиш се да й е уютно, да не бушува, да стои мирна. И понеже не й даваш да се разпали, тя гори навътре. Право в ядрото на тялото ти. Става огън с тих пламък, постоянен. Тече като лава по вените ти. И разбираш - болката няма да те изпепели. Болката те прави жив !
Въведено на:
02 Юни 2018 11:11:52 » Човекът си отива у дома
Автор : irini
Човекът си отива у дома.
Нарамил е вързопчето с душата си,
прибрал е всички свои хвърчила,
и ето, че със тях гради крилата си...
Човекът си отива у дома.
Най-дългото завръщане това е.
Загърбил и лъжи, и суета –
в сърцето си посоката мечтае...
А пътят е познат и непознат.
Току е стръмен, ту пък е далечен.
Голям ли е домът му? Като свят?
А може би безкраен? Като вечност?
Дали вселени вече извървя?
Остават ли пътеки още много?
Човекът си отива у дома,
защото е разбрал какво е Обич...
И ето, че в ръцете й възкръсва...
Единственият дом е любовта.
А космосът от радост ще се пръсне:
Човекът си е вече у дома.
Не можеш да пускаш нови теми Не можеш да отговаряш във форума Не можеш да редактираш мненията си Не можеш да триеш свои мнения Не можеш да гласуваш във форума