Георти Марков е просто задължителен в училище!

Гост

Много интересен е този текст и съм съгласен с всички предложения на автора за нови имена, които учениците да изучават.

И най-вече - за Георги Марков. Не просто един от най-добрите писатели през т.нар. социализъм у нас, а НАЙ-ГОЛЕМИЯТ!

Гост

http://www.dnevnik.bg/analizi/2016/01/26/2692168_pone_petima_novi_klasici_kum_sustavitelite_na_programi/

Ranvir написа:

Много интересен е този текст и съм съгласен с всички предложения на автора за нови имена, които учениците да изучават.

И най-вече - за Георги Марков. Не просто един от най-добрите писатели през т.нар. социализъм у нас, а НАЙ-ГОЛЕМИЯТ!

Как пък не!
Тежко на децата, ако ще трябва да изучават и Георги Марков като класик. Прочел съм някои неща от него, други само се мъчих да дочета. Много е нечетивен.
Не обсъждам други неща, но като литература е много далеч от класика. Литературната класика не е само политика, но и качество.

Гост

"Георги Марков: разобличителят на времето, не само с биографията си. Задочни репортажи за България като образец за публицистика (много повече, отколкото фейлетоните на Алеко). "Жените на Варшава" като истински модерно писане."

Нищо по-хубаво не е написано през годините на социализЪма от Задочните репортажи - една блестяща картина на античовешкия и чудовищен режим у нас, унищожил всичко. И чисто литературно- като език и стил, те са великолепни, но по-важно е,, че юношите трябва да знаят истината за времето през което нямаше нормалност никъде , вкл. и в литературата, убита в т.нар. социалистически реализъм.

Ranvir написа:

– една блестяща картина на античовешкия и чудовищен режим у нас, унищожил всичко.

Наистина ли!?
Днес бях свидетел в ловешка книжарница как една майка на момче в шести клас търси тетрадка с печатни и ръкописни букви. Обясняваше, че детето й не познавало ръкописните букви, а при кандидатстване с български език и литература това било задължително. В онзи "античовешкия и чудовищен режим, унищожил всичко" имаше висок стандарт на образованието, а днес някои учители пишат България с малка буква, за съжаление.

Ranvir написа:

.. но по-важно е,, че юношите трябва да знаят истината.

За коя истина, Ranvir? "За автора Робинзон Крузо, който е в шести клас" ли?
А какво се случва с нашата история?
Ranvir, в този литературен сайт има много по-добри автори от Георги Марков! Разбира се, че това е само едно мое мнение, което не го налагам на никого.

Хубава вечер!

Гост

Никога не съм чел нещо по-абсурдно от това, че в този сайт имало по-добри автори от Георги Марков. Чак ми звучи невероятгно, че някой може да си го помисли.

А че режимът, който очевидно харесва на някого, беше точно такъв, особено ясно личи от последния задочен репортаж на титана Марков.

"Празникът на свободата и празникът на милицията".

"Не вярвам да има много страни по света, където съответният режим да е заповядал на подчинените му граждани в определен ден да празнуват свободата, а на следващия ден да празнуват Държавната сигурност, милицията или полицията. Струва ми се, че в това тясно съседство на двата празника в България – 9-ти септември "Ден на свободата", и 10 септември "Ден на милицията и държавна сигурност" – някой без да иска е изразил по най-ироничен начин същността на 34 годишната българска ера. Само талантът на голям сатирик би могъл да постави редом очевидно несъвместими понятия. Денят на свободата бива следван на другия ден от Деня на нейното отрицание, деня на онзи институт, чиито най-мек синоним е потисничеството.

Ако можех сега да запитам един някогашен мой познат, полковник от Държавна сигурност и настоящ член на Съюза на писателите, защо "Денят на свободата" се придружава от деня на Държавна сигурност, той вероятно би ми отговорил:

"Че каква свобода може да има без Държавна сигурност? Кой ще я пази свободата?"

И ако при тази декларация аз изразех мълчаливо съмнение, той би продължил по следния логичен път:

"Ако нямаше свобода в нашата родина, тогава не би имало нужда от Държавна сигурност. Колкото по-голяма е нашата свобода, толкова по голяма и по-силна трябва да бъде нашата Държавна сигурност. Ето защо ония страни, които нямат свобода (нито ден на свободата) нямат и Държавна сигурност, което означава, че не ги е грижа за свободата. Разбираш ли, съществуването на държавна сигурност не е нищо друго, освен необходим израз на грижата за свободата. Не можеш ти да оставиш свободата току-така свободно да се разнася нагоре-надолу и всеки да прави с нея каквото си иска. Трябва грижа и грижата сме ние!"

"Но за да не бъде човек голословен, когато борави с такива опасни понятия като свобода и потисничество, бих се опитал за 34 път да направя едно сравнение между живота на българите през кой и да е девети септември на 30-те години и кой да е девети септември през последните трийсет години. По този начин ще стане ясно дали денят на свободата наистина е направил българите по-свободни или пък просто ги е освободил от самата свобода. А единият критерий за свобода, който историята е утвърдила до ден-днешен, са правата (или свободите), на които се радва отделният обикновен човек. Свободните общества и свободните държави са свободни само дотолкова, доколкото са осигурили свободата за своите отделни обикновени граждани. На нормален човешки език не съществува друг критерий за свободна страна.

За никое здраво човешко създание не е възможно да приеме, че например едно общество от затворници, живеещо според затворническия правилник, откъснато от света с високи стени, обучени кучета и стреляща без предупреждение охрана, може да се нарича СВОБОДНО ОБЩЕСТВО. Нещо повече, и това специално искам да подчертая, ако същите затворници спят на пухени възглавници, ядат фазани с кестени, имат разкошни телевизори и още по-разкошни автомобили, ядат със сребърни прибори и могат да се радват на най-скъпи удоволствия – това с нищо не променя статута им на затворници. Те не са и не могат да бъдат свободни хора, поради простата причина, че не могат да отидат отвъд стените и кучетата.

Тази елементарна истина изглежда странно пренебрегната от ония, които казват, че българите сега били със 720 процента по-щастливи, отколкото българите преди 40 години, тъй като имали асфалтови шосета и броят на тракторите се е увеличил с 490 процента или нещо подобно. Асфалтовите пътища и тракторите безспорно са важно нещо от живота на съвременния човек, но те сами за себе си едва ли имат някакво значение за свободата на кой и да е отделен българин. Още по-малко щастието му.

Преди идването на комунистите на власт в България повечето пътища наистина бяха прашни (както бяха по онова време в много страни по света). Но по тези прашни пътища се ходеше значително по-свободно и те водеха човека много далеч. Притежаването на паспорт за чужбина беше зачитано гражданско право и не представляваше проблем за никого, нито пък съществуваше страшната машина на днешния паспортен отдел при Дирекцията на Народната милиция. Почти сигурен съм, че ако човек запита днешните български граждани какво биха предпочели – да имат прашни пътища с паспорти или асфалтови пътища без паспорти – отговорът категорично би бил в полза на прахта.

Но когато говорим за правото на гражданите на свободно движение, ние не трябва да изчерпваме въпроса с пътуването за чужбина. Преди Девети септември – още по-точно, преди войната – в България не съществуваше системата на закрепостяване на гражданите ДО ЖИВОТ към дадено предприятие или дадено населено място. Въпросът с промяната на жителството беше въпрос на лично желание и материални възможности. Така че денят на свободата освободи българските граждани от една традиционна българска свобода.

Прехвърляйки се в сферата на най-основното човешко право, словото, ние не можем да не потръпнем от огромната разлика между "черното" (както го ругаят) минало и светлото (както го славословят) настояще. Въпреки известни ограничения в дадени периоди, в страната съществуваше принципна свобода на словото и дори комунистите в значителна степен се ползваха от нея. Онзи, който се съмнява в това, нека отиде в народната библиотека и просто прелисти издаваните дори по времето на войната вестници. Цялата комунистическа и лява литература (даже чисто подривната литература) се разпространяваше почти безпрепятствено. Не е възможно да си представим днес, че ако един писател напише роман, с който атакува идейната и нравствена същност на строя, този роман ще види бял свят.

Но романът "СНАХА" на Георги Караславов, на комуниста Караславов беше не само публикуван, но получи и официална награда... от "фашисткия мракобеснически режим". Цензорът от старите времена, на мен поне, ми изглежда мил и наивен човек в сравнение със страхотната тотална цензура на днешния режим. Но да оставим литературата и вестниците, а да преминем на нещо далеч по-важно. Ако при някогашните диктаторски и полудиктаторски режими проблемът на гражданите беше как да изкажат на всеослушание това, което мислят, проблемът на гражданите в днешните комунистически страни е как да скрият това, което мислят.

Днес никой българин не може да си представи, че би имал дързостта да стане и каже на представителите на режима точно какво мисли за тях. И дори когато такива импулси на гражданска смелост се появят, те бързо се стопяват в страхливата тишина на масата. Дори уж поощряваната официално критика и самокритика в края на краищата се свежда до перверзни комплименти към режима и си остава далече от истината.

Другото човешко право – на което българите по традиция са се радвали в миналото, дори и при полудиктаторски режими, а именно правото на свободно сдружение – днес принадлежи към царството на отдавна умрелите блянове. Никак не е необходимо да влизам във всеизвестни подробности. Но за онези млади български граждани, които биха изпитали някакво съмнение към това, което казвам, бих предложил – опитайте се да образувате някакъв най-безобиден кръжок или дружество... Кой би дръзнал да говори за свободно професионално, религиозно идейно или политическо организиране? На българските граждани без съмнение е предоставена свободата да членуват задължително в отечествения фронт и разни други казионни организации.

Тук естествено стигаме до правото на свободни избори. От всички досега споменати права това е най-абсурдното в днешна България. Ето ви типичен случай, когато целият смисъл на глагола ИЗБИРАМ – а именно ПРЕДПОЧИТАНЕТО на ЕДНО НЕЩО от НЯКОЛКО НЕЩА – е ликвидиран, и днес на българските граждани е предоставена шизофреничната възможност да ИЗБИРАН ЕДНО НЕЩО от ЕДНО НЕЩО. Въпреки ликвидирането на партиите с преврата от 19 май 1934 година, в Народното събрание все пак се озоваха огромен брой народни представители – противници на тогавашното правителство, защото въпреки всичко глаголът ИЗБИРАМ все още имаше смисъл.

Трябва ли да говоря за неприкосновеността на кореспонденцията, когато и децата в днешна България знаят за рутинното отваряне на кореспонденцията на всеки български гражданин, към когото Държавна сигурност проявява интерес. Трябва ли да споменавам за трите списъка за подслушване на телефонни разговори – постоянно, периодично и временно – с които бяха удостоени софийските граждани по мое време.

А какво да кажем за неприкосновеността на жилището, за правото на справедливо правораздаване, за равенството пред законите, за свободно вероизповедание и така нататък.

Всички тия човешки права и свободи, които дори се съдържат в духа на прокламацията на отечествения фронт и в името на които неговото правителство взе властта на 9-ти септември – "Денят на свободата", изглежда бяха бързо погребани на другия ден – 10 септември, "Денят на народната милиция и Държавната сигурност!".

И сега си спомням за онзи лозунг, опънат навръх 10 септември на една голяма българска гара, където върху червеното платно с "революционна искреност" беше написано:

"Да живее десети септември, ден на Народната милиция – единствена опора на Народната власт!"

ХуЛитер Записан(а): Apr 26, 2011 Мнения: 73

Ранвир, откакто ти забраниха коментарите върху произведения, започна да спамиш форума. И отгоре на всичкото държиш да си горната кора на лайното. Георги Марков несъмнено изигра ролята си във времето, когато написа задочните репортажи, но в никакъв случай не е критерии за класическо писане. Има много по-талантливи български автори.
Земи се утрай най-после!

Гост

Румпел, не бих казал, че е нормално потребител в литературен сайт да пише във форум думи като "л...о", първо, да наречеш прекрасния репортаж, написан два дни преди да убият писателя,и малко познат все още, спам,е доста смешно, второ, и литературната критика отдавна е оценила по достойнство Марков и доста хора като автора на статията смятат, че той трябва да се изучава в училище, трето.

Да не би да ми кажеш и ти, че тук има по- големи майстори от Марков? Very Happy

Спамът във форума категорично не е от мен, тъй като и в двете си теми представям големи български писатели, с които можем да се гордеем като нация.

ХуЛитер Записан(а): Apr 26, 2011 Мнения: 73

А да ти прави впечатление, че само за да изтласкаш темите си най-отгоре сам си задаваш въпроси и сам си отоваряш?
Повтарям мнението си: задочните репортажи на Марков освен да изсипват тонове кал върху оня строй, който си имаше и своите положителни черти, не биха дали нищо на днешните ученици. За съжаление предмет като очерняне на социализма в учебната програма не е залегнал.
Така че престани да си налагаш мнението и да се опитваш да си непременно в очите на потребителите на сайта.
По-скоро си жалък, отколкото велик.

Гост

А да ти прави впечатление, че аз не съм използвал обидни квалификации към теб, освен ако не намираш жалък за такава Very Happy

Що за нелепо обвинение - че съм изтласквал темите си най-горе? Ще изтласкам не само мои, а и други, които са на важни теми, защото е грехота да не стоят постоянно на първа теми за Петя Дубарова или Ницше, а всевъзможни рекламноагитационни табла.

Това, че не ти харесва Георги Марков, и че го смяташ за очернител на социализма, няма нищо общо с реалното място на твореца в нашата литература. Защото докато орлинорлиновци пишеха оди за СССР, любимо четиво на някои и днес, Марков пишеше Истината.

И вместо да пишеш дали съм велик и подобни, прочети нещо, за да обогатиш познанията си за Писателя.
Не налагам мое мнение, защото можеше да видиш, че представям статия на друг автор.
Положителни черти е имал оня строй само в сънищата ти.

http://desebg.com/2011-01-06-11-54-16/126-2011-02-27-11-20-16

Ranvir написа:

Никога не съм чел нещо по-абсурдно от това, че в този сайт имало по-добри автори от Георги Марков. Чак ми звучи невероятгно, че някой може да си го помисли.

А че режимът, който очевидно харесва на някого, беше точно такъв, особено ясно личи от последния задочен репортаж на титана Марков.

"Празникът на свободата и празникът на милицията".

"Не вярвам да има много страни по света, където съответният режим да е заповядал на подчинените му граждани в определен ден да празнуват свободата, а на следващия ден да празнуват Държавната сигурност, милицията или полицията. Струва ми се, че в това тясно съседство на двата празника в България – 9-ти септември "Ден на свободата", и 10 септември "Ден на милицията и държавна сигурност" – някой без да иска е изразил по най-ироничен начин същността на 34 годишната българска ера. Само талантът на голям сатирик би могъл да постави редом очевидно несъвместими понятия. Денят на свободата бива следван на другия ден от Деня на нейното отрицание, деня на онзи институт, чиито най-мек синоним е потисничеството.

Ако можех сега да запитам един някогашен мой познат, полковник от Държавна сигурност и настоящ член на Съюза на писателите, защо "Денят на свободата" се придружава от деня на Държавна сигурност, той вероятно би ми отговорил:

"Че каква свобода може да има без Държавна сигурност? Кой ще я пази свободата?"

И ако при тази декларация аз изразех мълчаливо съмнение, той би продължил по следния логичен път:

"Ако нямаше свобода в нашата родина, тогава не би имало нужда от Държавна сигурност. Колкото по-голяма е нашата свобода, толкова по голяма и по-силна трябва да бъде нашата Държавна сигурност. Ето защо ония страни, които нямат свобода (нито ден на свободата) нямат и Държавна сигурност, което означава, че не ги е грижа за свободата. Разбираш ли, съществуването на държавна сигурност не е нищо друго, освен необходим израз на грижата за свободата. Не можеш ти да оставиш свободата току-така свободно да се разнася нагоре-надолу и всеки да прави с нея каквото си иска. Трябва грижа и грижата сме ние!"

"Но за да не бъде човек голословен, когато борави с такива опасни понятия като свобода и потисничество, бих се опитал за 34 път да направя едно сравнение между живота на българите през кой и да е девети септември на 30-те години и кой да е девети септември през последните трийсет години. По този начин ще стане ясно дали денят на свободата наистина е направил българите по-свободни или пък просто ги е освободил от самата свобода. А единият критерий за свобода, който историята е утвърдила до ден-днешен, са правата (или свободите), на които се радва отделният обикновен човек. Свободните общества и свободните държави са свободни само дотолкова, доколкото са осигурили свободата за своите отделни обикновени граждани. На нормален човешки език не съществува друг критерий за свободна страна.

За никое здраво човешко създание не е възможно да приеме, че например едно общество от затворници, живеещо според затворническия правилник, откъснато от света с високи стени, обучени кучета и стреляща без предупреждение охрана, може да се нарича СВОБОДНО ОБЩЕСТВО. Нещо повече, и това специално искам да подчертая, ако същите затворници спят на пухени възглавници, ядат фазани с кестени, имат разкошни телевизори и още по-разкошни автомобили, ядат със сребърни прибори и могат да се радват на най-скъпи удоволствия – това с нищо не променя статута им на затворници. Те не са и не могат да бъдат свободни хора, поради простата причина, че не могат да отидат отвъд стените и кучетата.

Тази елементарна истина изглежда странно пренебрегната от ония, които казват, че българите сега били със 720 процента по-щастливи, отколкото българите преди 40 години, тъй като имали асфалтови шосета и броят на тракторите се е увеличил с 490 процента или нещо подобно. Асфалтовите пътища и тракторите безспорно са важно нещо от живота на съвременния човек, но те сами за себе си едва ли имат някакво значение за свободата на кой и да е отделен българин. Още по-малко щастието му.

Преди идването на комунистите на власт в България повечето пътища наистина бяха прашни (както бяха по онова време в много страни по света). Но по тези прашни пътища се ходеше значително по-свободно и те водеха човека много далеч. Притежаването на паспорт за чужбина беше зачитано гражданско право и не представляваше проблем за никого, нито пък съществуваше страшната машина на днешния паспортен отдел при Дирекцията на Народната милиция. Почти сигурен съм, че ако човек запита днешните български граждани какво биха предпочели – да имат прашни пътища с паспорти или асфалтови пътища без паспорти – отговорът категорично би бил в полза на прахта.

Но когато говорим за правото на гражданите на свободно движение, ние не трябва да изчерпваме въпроса с пътуването за чужбина. Преди Девети септември – още по-точно, преди войната – в България не съществуваше системата на закрепостяване на гражданите ДО ЖИВОТ към дадено предприятие или дадено населено място. Въпросът с промяната на жителството беше въпрос на лично желание и материални възможности. Така че денят на свободата освободи българските граждани от една традиционна българска свобода.

Прехвърляйки се в сферата на най-основното човешко право, словото, ние не можем да не потръпнем от огромната разлика между "черното" (както го ругаят) минало и светлото (както го славословят) настояще. Въпреки известни ограничения в дадени периоди, в страната съществуваше принципна свобода на словото и дори комунистите в значителна степен се ползваха от нея. Онзи, който се съмнява в това, нека отиде в народната библиотека и просто прелисти издаваните дори по времето на войната вестници. Цялата комунистическа и лява литература (даже чисто подривната литература) се разпространяваше почти безпрепятствено. Не е възможно да си представим днес, че ако един писател напише роман, с който атакува идейната и нравствена същност на строя, този роман ще види бял свят.

Но романът "СНАХА" на Георги Караславов, на комуниста Караславов беше не само публикуван, но получи и официална награда... от "фашисткия мракобеснически режим". Цензорът от старите времена, на мен поне, ми изглежда мил и наивен човек в сравнение със страхотната тотална цензура на днешния режим. Но да оставим литературата и вестниците, а да преминем на нещо далеч по-важно. Ако при някогашните диктаторски и полудиктаторски режими проблемът на гражданите беше как да изкажат на всеослушание това, което мислят, проблемът на гражданите в днешните комунистически страни е как да скрият това, което мислят.

Днес никой българин не може да си представи, че би имал дързостта да стане и каже на представителите на режима точно какво мисли за тях. И дори когато такива импулси на гражданска смелост се появят, те бързо се стопяват в страхливата тишина на масата. Дори уж поощряваната официално критика и самокритика в края на краищата се свежда до перверзни комплименти към режима и си остава далече от истината.

Другото човешко право – на което българите по традиция са се радвали в миналото, дори и при полудиктаторски режими, а именно правото на свободно сдружение – днес принадлежи към царството на отдавна умрелите блянове. Никак не е необходимо да влизам във всеизвестни подробности. Но за онези млади български граждани, които биха изпитали някакво съмнение към това, което казвам, бих предложил – опитайте се да образувате някакъв най-безобиден кръжок или дружество... Кой би дръзнал да говори за свободно професионално, религиозно идейно или политическо организиране? На българските граждани без съмнение е предоставена свободата да членуват задължително в отечествения фронт и разни други казионни организации.

Тук естествено стигаме до правото на свободни избори. От всички досега споменати права това е най-абсурдното в днешна България. Ето ви типичен случай, когато целият смисъл на глагола ИЗБИРАМ – а именно ПРЕДПОЧИТАНЕТО на ЕДНО НЕЩО от НЯКОЛКО НЕЩА – е ликвидиран, и днес на българските граждани е предоставена шизофреничната възможност да ИЗБИРАН ЕДНО НЕЩО от ЕДНО НЕЩО. Въпреки ликвидирането на партиите с преврата от 19 май 1934 година, в Народното събрание все пак се озоваха огромен брой народни представители – противници на тогавашното правителство, защото въпреки всичко глаголът ИЗБИРАМ все още имаше смисъл.

Трябва ли да говоря за неприкосновеността на кореспонденцията, когато и децата в днешна България знаят за рутинното отваряне на кореспонденцията на всеки български гражданин, към когото Държавна сигурност проявява интерес. Трябва ли да споменавам за трите списъка за подслушване на телефонни разговори – постоянно, периодично и временно – с които бяха удостоени софийските граждани по мое време.

А какво да кажем за неприкосновеността на жилището, за правото на справедливо правораздаване, за равенството пред законите, за свободно вероизповедание и така нататък.

Всички тия човешки права и свободи, които дори се съдържат в духа на прокламацията на отечествения фронт и в името на които неговото правителство взе властта на 9-ти септември – "Денят на свободата", изглежда бяха бързо погребани на другия ден – 10 септември, "Денят на народната милиция и Държавната сигурност!".

И сега си спомням за онзи лозунг, опънат навръх 10 септември на една голяма българска гара, където върху червеното платно с "революционна искреност" беше написано:

"Да живее десети септември, ден на Народната милиция – единствена опора на Народната власт!"

Ranvir, не викай Бог, защото ще ти ще ти се изсмее на цялата тази безсмислица! Говоря с факти за безграмотността, която витае в България, а ти се чудиш как да ме убедиш в обратното.

Аз продължавам да смятам, че има по-добри автори в сайта на ХуЛите от Георги Марков. Вече писах, че не налагам своето мнение на никого,но не мога да разбера ти защо се опитваш да ми наложиш своето?

Спокойна вечер!
Smile

За да бъде един автор класик и да бъде включен в учебните програми, произведението му трябва да отговарят на не едно условие.
Според мене първо, творчеството му трябва правдиво да отразява епохата или поне времето.
Второ - трябва да е достатъчно концентрирано, изучаваните произведения да могат да се обхванат.
Трето - да е достатъчно талантливо написано, лесно четивно, лесно възприемано.
И четвърто - да е най-доброто в своята област.
Защото мястото и времето за изучаване са ограничени.

Видяхме колко страсти се вихрят, как всеки разбира и всеки има свое мнение, и какви групи във фейсбук за и против се създават, и петиции се пишат, и се искат оставки на министри.

Но за да влезе някой нов класик, някой от старите трябва да отпадне.
Всяка нова власт налага нови автори.
Днес стремежът на управниците е да бъдат изхвърлени от програмите Вапцаров, Гео Милев, Паисий и Вазов - отначало отчасти, а по-късно и напълно, за да бъдат изучавани антикомунисти и русофоби като Георги Марков и не знам още кои прозападни автори, ако има достатъчно добри такива.
Подхвърля се, например, че трябва да се изучават като класика и иначе много добри произведения, като романите "Хайка за вълци" или "Калуня каля". Първият като описание на времето на колективизацията на село, а вторият - като книга за Априлското въстание.
Не знам дали сте ги чели; аз съм ги чел и мисля, че и двете за изучаване в училище не стават. Първо защото не отразяват напълно, а следователно и истински, тези неща, и второ, защото са много трудни за изучаване в програмите - много са разхвърляни, а поради това много дебели. Кой в това натоварено време, в тези претоварени програми и претоварени деца ще намери време да ги прочете, че и да ги осмисли. И да ги вкарат в програмите, децата ще ги познават не от книгите, а по развити от критиците и даскалите им теми.

Още по-тежък е случаят с Георги Марков. Той съвсем не е "най-гениалният писател от онова време", както ни го лансират. Значението на неговите репортажи като литература се преувеличава. За учениците те не могат да са интересни. Един от репортажите му да дочетат, и ще са уморени до отвращение.

Освен това те не са и истинни. Някои от тях са направо клеветнически. Има доста верни факти, но важни са не само фактите, а и тълкуването им. А Георги Марков винаги ги тълкува така, както са изисквали работодателите му.
При това нищо ново не ни казваха, не те са ни отваряли очите - това, което е написано в тях, хората в България си го знаеха, и си го говореха.
Георги Марков го лансират толкова много заради биографията му, за да очернят социализма. Убийството му определят като едно от най-грозните престъпления на социалистическата власт.
Но първо, колкото и да разнищваха, колкото и да се ровеха, българска следа в убийството му не откриха. Предполагам че и е нямало такова участие, защото изменници като него с лопата да ги ринеш.

Но дори и да е имало такова участие, службите за сигурност могат да бъдат разбрани. Георги Марков не е герой, защото предатели и изменници-герои няма, не е имало и не може да има.

За службите ни за сигурност Георги Марков беше изменник и предател, защото той не избяга от Родината си като обикновен човек. Той избяга като офицер от службите за сигурност, като отнесе със себе си всички тайни, които знаеше, и без бой, а за облаги ги предаде на чуждите служби. Такава постъпка не може да се прощава. Нито израелските служби, нито ЦРУ ги прощават. Ако такива постъпки не се наказват, както казва Настрадин Ходжа, "път става".

Накрая ще кажа, че не е сигурно това да те изучават в училище, колкото и да е блазнещо на пръв поглед, е добро или зло. Често принуждавайки хората да четат някого без време, преждевременно, преди възрастта, в която са в състояние да го възприемат, ги отвращава и те никога и по-късно не се връщат към него. "Убиха го, като го вкараха за изучаване в училище" - беше казано за един писател.

Накрая в тази връзка - колко важно е произведенията да бъдат четени в подходящата възраст, ще припомня следните два диалога:
"- Чел ли си Робинзон Крузо?
- Не.
- А чел ли си "Барон Мюнхаузен"?
- Не.
- А чел ли си "Приключенията на Гъливер"?
- Не.
- На колко си години?
- На осем.
- Щастливец!"

И:
"- Чел ли си Робинзон Крузо?
- Не.
- А чел ли си "Барон Мюнхаузен"?
- Не.
- А чел ли си "Приключенията на Гъливер"?
- Не.
- На колко си години?
- На трийсет.
- Нещастник!"

Гост

Къде видя безсмислица в произведението на Георги Марков? Няма и една дума, която да не е вярна в него.

Статията, която представям, е мнение кои 5 автори да бъдат включени в програмата, и смятам, че предложението е съвсем основателно.

А за Робинзон Крузо - няма нищо лошо юношата да учи този роман, част от светвната литературна съкровищница, защото му показва силата на човешкия дух. Истерията последните дни около образованието ни, довела и до изгонването на министър Танев, е напълно излишна, а за тоталната неграмотност и чалгаризация причините са съвсем други.

Не ти налагам мнението си. Само ти споменах, че според мен в цялата ни литература след 9 сентември няма по-добър от Марков, и така мислят доста хора, за които класово партийният подход в литературата и принципът за ръководната роля на партията убиха литературата ни.

Според тях още трябваше да се учи Овчарчето Калитко. Very Happy

И да има чавдарчета и пионери и комсомолци.

....

Гост

Ангар, има специална книга за убийството на Марков, тъй че отдавна никой не се съмнява в това. Даже др. Живков нарочно нареди да го убият на рождения му ден.

Христо Христов

Убийте "Скитник"

Книгата "Убийте "Скитник" е документално разследване на едно от най-знаковите престъпления по време на студената война - убийството на българския писател-дисидент Георги Марков в Лондон през 1978 г.

За разлика от всички досегашни опити да се повдигне завесата на това покушение, авторът приема за основа значително количество неизвестни до момента документи, голяма част от които от секретните архиви, върху които изгражда тезата си за организиране и извършване на убийството от българската Държавна сигурност. От тази гледна точка книгата навлиза в съвсем непозната територия, чието изследване до голяма степен обуславя и напълно новия прочит на историята с Георги Марков. Разбивайки мита, че всички материали за писателя в архивите са унищожени, авторът реставрира по уникален начин онова, което се е случило не само преди покушението срещу писателя, но и след това, чак до наши дни.

Обстойно са изследвани архивите на МВР, МВнР, Централния държавен архив (архива на ЦК на БКП и на секретариата на ЦК, архива на Съюза на българските писатели, поверителния архив на Държавния съвет) архивът на Върховния касационен съд, на президенството и на БТА. Авторът е използвал и материали от архива на Форин офис, както и други британски дипломатически документи и такива на Скотланд ярд. Публикувани са редица строго секретни документи от първостепенно значение от архива на Първо главно управление на ДС (разузнаването), до които в България не е разрешен достъп, а също така и материали по случая на Националната разузнавателна служба. Авторът е работил с множество лични архиви, сред които и този на писателя.

Виждането, че случилото се с Георги Марков не може да бъде разбрано, ако не се разбере епохата, в която е живял, е подкрепено от широката панорама на обществено-политическия живот в България след 9. ІХ. 1944 г. до края на 70-те години. Панорама, построена отново върху тайните архиви, разкриваща лицето на една друга България.
Началото на документалната история не започва с инцидента на моста "Ватерло" в Лондон, нито завършва там. Авторът търси корените и причините за престъплението много по-назад в политиката на БКП, възприета още от времето на Сталин, за разправа с враговете на режима зад граница. Детайлно са проследени правомощията, които Живков има върху МВР и ДС. Подробно е изследвана политиката на Политбюро за изграждане на репресивния апарат на МВР, проследени са всички ключови секретни решения на висшия партиен орган, отнасящи се до структурата, методите и задачите на ДС за контрол на враговете в страната и "вражеската" емиграция. Авторът е открил в архивите и неизвестното до момента секретното решение на Политбюро от 1973 г., с което на разузнаването е разрешено да използва убийствата (остри мероприятия) срещу физически лица, чиято дейност е отпределена като активна и вражеска. Не на последно място е поставен акцент върху влиянието, което КГБ има върху българската ДС. Публикувани са изключително ценни строго секретни документи, под които стоят подписите на председателите на КГБ Владимир Семичастни и Юрий Андропов, регламентиращи взаимодействието с ДС по организирането и извършването на специални операции.

Като доказателство за използваните от режима на Живков "мокри" поръчки, за разправа с политическите имигранти авторът документира операцията на ДС срещу Борис Арсов, ръководител на емигрантска организация в Дания, проведена през 1974 г., само четири години преди убийството на Марков. В досието на Арсов, което за разлика от това на писателя не е заличено, са открити писмен план за физическото ликвидиране на имигранта и подробни указания как трябва да бъде извършено покушението.

Безспорно едно от основните разкрития в книгата е свързано с осветляване на агента на разузнаването, на когото е възложено да "неутрализира" "Скитник" - псевдонима, под който Марков е разработван от ДС. За първи път читателят може да се запознае с най-важните документи от досието на вербувания през 1972 г. италианец Франческо Гулино, който в продължение на 18 години работи срещу заплащане за Живковото разузнаване под кодовото име "Пикадили". Българското следствие установява, че това е единственият агент на ДС, който е изпратен през септември 1978 г. в Лондон със задача да "неутрализира" "Скитник".

Авторът разкрива шокирашия факт, че Националната разузнавателна служба е пряко замесена в заличаване на следите за убийството. Неин високопставен служител "замразява" спешно дейността на "Пикадили" малко преди първите демократични избори през юни 1990 г. Целта е при евентуална смяна на управлението в страна опозицията да не може да стигне до него неговата задача през 1978 г. в Лондон. Това е последното усилие на бившите ръководители на ДС да прикрият убийството на писателя, след като вече са заличили неговите досиета.

Проследени са драматичните дипломатически усилия на Великобритания и Дания през 1993 г. (Франческо Гулино е с датско гражданство) да получат най-важните документи от досието на "Пикадили", за да може да бъде съден за шпионаж в Дания и екстрадиран във Великобритания за разследване по случая "Марков". България, въпреки обещанието на президента Желю Желев да съдейства на международното разследване, отказва да предостави документите. Авторът се е добрал до копие от писмо на главния прокурор Иван Татарчев, с което най-пряките доказателства за съпричастността на Живковия режим към убийството на писателя са отказани от съображения за "националната сигурност". Прикриването на истинските причини за тази позиция, която слага край на международното разследване на убийството, се обяснява много точно от автора, който установява, че оригиналът на отказа на главния прокурор е унищожен през 1998 г., а в архива на МВнР не са запазени никакви документи за срещите на датския посланик по този случай, както и дипломатическите ноти на посолството на Дания и писмата на датаското Министерството на правосъдието.

Допълнителна светлина за операцията по убийството на Марков са разкритията за втория човек, използван от разузнаването преди атентата на "Ватерло". Името на лицето, което е български емигрант в Германия, не е посочено, тъй като то продължава да е един от ключовите свидетели на Скотланд ярд и на българското следствие.

Разтърсващи документални находки са представени в разказа за заличаването на досиетата на Георги Марков през януари 1990 г., на фона на паническата операция за прочистването на всички секретни архиви, предприета от губещата властта БКП. Читателят има възможност да надникне за първи път в секретното дело срещу последния началник на разузнаването при Живков ген. Владимир Тодоров, гледано при закрити врата през 1992 г. Публикувани са показанията на разпитаните от военната прокуратура и Върховния съд над 30 служители от разузнаването и МВР, включително и офицерите, водили разработките срещу писателя в Първо управление на ДС и Шесто управление. Нито един от тях не посочва, че Марков е бил агент на ДС или на чуждо разузнаване, факт, който се различава от дезинформациите, лансирани от някои бивши служители от ДС в опитите да разграничат ДС от убийството. Като съпоставя различни секретни документи авторът разкрива, че началникът на разузнаването Вл. Тодоров е представил лъжливо алиби пред Върховния съд за деня, в който е заличил разработката срещу Марков от 10 тома, факт, който през 1992 г. прокуратурата не е могла да докаже. Проследена е ролята на такива ключови фигури от прехода като тази на бившия член на ЦК на БКП, зам.-началник на разузнаването и външен министър ген. Любен Гоцев, на бившия министър на вътрешните работи и впоследствие вицепрезидент ген. Атанас Семерджиев и на самоубилия се зам.-вътрешен министър ген. Стоян Савов, ръководил операциите на разузнаването през последните 20 години от управлението на Живков.

Направен е критичен анализ на политиката на президента Желев и следващия държавен глава на България Петър Стоянов, който показва липсата на политическа воля случаят да бъде разрешен с взимането на полотическо решение и предаване на определени документи от архива на разузнаването на британската страна.

Богатите документални доказателства в книгата са подкрепени от голям брой интервюта (25) на важни фигури в българския политически и културен живот. Сред тях са президентите Желев и Стоянов, вицепремиерът Димитър Луджев, писатеите Стефан Цанев и Любомир Левчев, литературният критик проф. Розалия Ликова. Интервюирани са и ключови фигури в разследването на престъплението в България - следователите Богдан Карайотов и ген. Коста Богацевски, бившият зам.-директор на Националната разузнавателна служба полк. Радослав Райков, бившият съветник на президента по национална сигурност Румен Данов, както и директорите на Националната разузнавателна служба в периода 1991-2003 ген. Бриго Аспарухов и ген. Димо Гяуров. Британската позиция е представена от бившия първи зам.-външен министър Уилям Уолдгрейв, бившия посланик на Великобритания в София Ричард Томас, евродепутата лорд Никълъс Бетъл. Отделно са цитирани над 15 анкети с други важни хора, свързани със случая.
Финалът на документалното разследване е многопластов. Веднъж то свършва там, където приключва и разследването на случая - с отказа на България да предостави ключовите документи за агент "Пикадили". Вторият финал е битката за достъп до секретните архиви в България. През 2004 г. Авторът е осъдил министърът на вътрешните работи Георги Петканов пред Върховния административен съд за отказ до документи, свързани с писателя. През същата година той започва съдебна битка и за достъп до най-важния архив, този на разузнаването, където се съхраняват ключовите документи за убийството на писателя, като завежда дело и срещу директора на Националната разузнавателна служба ген. Кирчо Киров. Третият финал - погледа върху случая с Георги Марков, пречупен през погледа на 25 изключително интересни общественици, символично прави целия политически елит след промените съучастник в прикриването на това престъпление. Знаменателни са финалните думи на лорд Бетъл, че ще гласува против влизането на България в Европейския съюз, защото тя не е изпълнила обещанието да разкрие убийството на писателя.

Разказът, богато подкрепен с архивни материали и лични свидетелства, се превръща в убедителен документ за едно най-продължително критите и отричани престъпление на българския комунизъм.

Главно меню

Сдружение ХуЛите

Посещения

Електронни книги

Календар

Екипи на ХуЛите