"Социалният страх" от Апостол Атанасов Апостолов

Когато на 18 юни, тази година, над Варна се изливаше поройният дъжд, в Икономическия университет предстоеше събитие:
http://artisan.snimka.bg/culture/events.708128.33397690
Присъстващите на него явно бяха преодолели страха от намокряне, а и се бяха подготвили добре - http://artisan.snimka.bg/culture/events.708128.33651524 http://artisan.snimka.bg/culture/events.708128.33651537

Близо половин час след обявения начален час на представянето на книгата "Социалният страх", авторът й - раздаваше автографи: http://artisan.snimka.bg/culture/events.708128.33651546 http://artisan.snimka.bg/culture/events.708128.33651557

Как, защо и кога, авторът се сблъсква с проблема за социалния страх и започва да го изследва, става ясно от първите му изречения в книгата: "След като приключих своята почти 40-годишна активна преподавателска и управленска дейност, изведнъж се почувствах излишен, обезценен и уплашен от перспективата за едно относително бедно и бездейно бъдеще. В съзнанието ми се настаниха образи на колеги от моето, а и от предишните поколения – изтикани в ъгъла на живота от безмилостната сила на природните и обществените закони.
Представите ми се оказаха по-силни от волята да посрещам и преодолявам новите предизвикателства. Страхът от старостта, безполезността и бедността завладя мислите ми, започна да тероризира моя сън, да доминира над настроението и здравето ми.
От теорията, а и от жизнен опит знам, че най-доброто средство за премахване на лошите настроения, липсата на воля и жизнен тонус, преодоляване на различни несгоди, е работата. Тя винаги ме е спасявала в трудни ситуации, дори и от безпаричието.
Така реших да противопоставя на страшния „агресор”, на страха, едно изпитано оръжие. Сред арсенала от дейности, които умея и обичам да върша е познавателната. С нейна помощ риших да изследвам това уникално явление в човешкия живот, да разкрия многоликата му същност, действието му като социален механизъм, предизвикващ различни индивидуални и обществени събития, пороци и човешки съдби... Насочих вниманието си върху страха като следствие от негативните въздействия на обществената среда.
Така се оформи основната ми теза, че резките промени в социалната среда, нестабилността на социалния статус и липсата на ясна перспектива за бъдещето, както и вяра в успешния изход от кризата, разрушават способностите на хората към социална адаптация.
Отчуждената и понякога враждебна среда прави уязвимо индивидуалното съзнание. Това води до емоционална нестабилност, открива се пространство за доминиране на такива чувства като, несигурност, тъга, тревожност, страх, агресия. Те бавно, но сигурно разрушават личностната и психологическата структура, за да постигнат крайната си цел – увреждане на физическото и психично здраве.
Книгата няма претенциите за строго научно изследване. По-скоро тя е опит да изпълни препоръката на Фриц Риман да се погледне на страха „без страх”. В проникновеното си изследване „Основни форми на страх” той посочва, че „ако поне веднъж разгледаме страха „без страх“, ще придобием представа за неговия двойствен аспект: от една страна, може да ни активира, от друга – парализира. Той винаги е сигнал и предупреждение за опасности и в същото време има характера на подкана, на импулс за тяхното преодоляване. Приемането и овладяването му означава стъпка в развитието ни, то ни дава възможност да станем по-зрели. И обратното, избягването на страха и на стълкновението с него ни стагнира; препятства нашето по-нататъшно развитие и ни кара да оставаме деца там, където не сме преодолели страховите бариери.”
От тази гледна точка книгата вече изпълни едно от основните си предназначения. Процесът на писане оказа терапевтично въздействие за възстановяване на психичното ми равновесие по две причини.
Първата, работих без да се съобразявам с нищо освен със собствените си мисли и на тези, които са специалисти по изследваната тема. Досега, върху повечето от публикуваните ми доклади, статии, студии, монографии и учебници тегнеше сянката на необходимостта. Тя се определяше от изискванията за спазване на определени правила и норми – на рецензенти, редакционни съвети и колегии, на теоретичните парадигми и очаквания на научната общност. За съжаление има и такива „бройки” страници, които публикувах единствено заради необходимото ми научно „израстване”. Сега целта ми беше единствено да изпитам чистото удоволствие от самото писане.
На второ място в съдържанието на книгата, освободено от ограниченията на посочените догми, се опитах да съчетая знания от качествено различни източници: от теорията и научните изследвания; от преживяванията и опита – собствен и на редица хора, подвластни на страха; от мъдростта, натрупана в литературни произведения, приказки, притчи и сентенции; от проведеното от мен собствено емпирично изследване за актуалните страхове, които тероризират българите. По този начин дадох поле за свободна изява на присъщия ми стил на мислене и писане.
Надявам се, както успях да помогна на себе си, да дам достатъчно силен импулс и на своите читатели, в трудната борба срещу страха. Да внуша простата истина, че независимо от превратностите на съдбата, във всеки от нас са заложени възможности за победа над страха. Важното е да ги търсим упорито, да ги използваме смело, с вяра в успеха."

Доцент Апостол Апостолов сам представи книгата си пред многобройната аудитория. http://artisan.snimka.bg/culture/events.708128.33651579 http://artisan.snimka.bg/culture/events.708128.33721722 https://www.facebook.com/photo.php?v=10203271349560042

А един от доайените на икономическата социология в България - осемдесет и осем годишният професор Петко Близнаков, обясни защо счита, че написаното от Апостол Апостолов е творба: http://artisan.snimka.bg/culture/events.708128.33721725

И последваха поздравления и отново автографи: http://artisan.snimka.bg/culture/events.708128.33651599
http://artisan.snimka.bg/culture/events.708128.33651632 http://artisan.snimka.bg/culture/events.708128.33651616 http://artisan.snimka.bg/culture/events.708128.33651655 http://artisan.snimka.bg/culture/events.708128.33651665

Не закъсня и отзивът за творбата на Апостол Апостолов във варненския вестник "КИЛ". Ето какво написа главният му редактор Ангел Дюлгеров:

СТРАХ В НАСЛЕДСТВО

„Социалният страх” на Апостол Апостолов е книга с предварително заявен научнопопулярен характер, адресирана към максимално широка аудитория. Без да има претенцията да бъде използвана като практическо ръководство за преодоляване на страховото усещане, тя представя проблема с необходимата историческа дълбочина и съзнание за сложността на изследвания обект, както в научно-теоретичен, така и в житейски аспект.
Още С. Киркегор („Понятието страх”) препоръчва страхът да бъде непрестанно наблюдаван и изследван, защото това е единственият възможен начин да бъде изграден механизъм, чрез които да бъде изживян/преживяван без гибелни последствия. Нашето еволюционно физиологическо устройство ни предразполага към изпитването на страх от всякакви настоящи и потенциални заплахи – дори такива, които съществуват само във въображението ни. Артур Шопенхауер - в „Светът като воля и представа” определя човека като свят на злото. Той е егоистично животно, чийто егоизъм е безграничен и в името на личното си благополучие е готов да принесе в жертва всеки/всичко, защото хората съществуват в постоянно противопоставяне помежду си, никога в единение и съгласие. Така страхът практически напълно управлява живота ни. Той определя какви сме и какви ще бъдем, какво можем и какви ще станем.
С възникването на държавата в ролята на (най-)„страшната” институция, която трябва да крепи обществото чрез принуда и изискване на абсолютно уважение към авторитета и порядъка, страхът се превръща в основен инструмент за контрол и поддържане на степен на неразпад/неунижощение на обществената институция. Хобс нарича тази власт по името на библейското чудовище „Левиатан”. Апостол Апостолов твърде подробно се спира върху върху същността и теориите за страха, предоставя задълбочени коментари на философското наследство по проблема. За читателя ще бъде прелюбопитно да узнае, че страхът като научен проблем занимава още Аристотел, който го определя като страст на неразумната душа - състояние/преживяване между удоволствието и страданието (“Категории”). Панорамният поглед върху философското наследство преминава през оставеното от Блез Паскал („Мисли”), Спиноза („Етика”), Дейвид Хюм (шотландското Просвещение), Имануел Кант („Критика на чистия разум”), Артур Шопенхауер („Светът като воля и представа”), Сьорен Киркегор („Страх и трепет” и „Понятието страх”), Освалд Шпенглер („Залезът на Запада”), Карл Ясперс („Философия и екзистенция”), Мартин Хайдегер („Битие и време”), политическия философ Томас Хобс („Левиатан”), Жан-Жак Русо, Артур Шопенхауер („Светът като воля и представа”), Елиас Канети („Маса и власт”), Густав Льобон („Психология на тълпите”), Хегел („Феноменология на духа”), Ерих Фром („Душевно здравото общество” и „Бягството от свободата„), Зигмунд Фройд („Ерос и култура”), Жан-Пол Сартр („Очерк на теорията за емоциите”) и пр. и пр.
Страховете на съвременния човек, разгледани във втора глава на книгата, вече пряко насочват към основния проблем - страхът, натрупан от забрани, лишения, репресии, поражения и унижения в обществото, генериращ понастоящем неконтролируема агресия спрямо първоизточника (разработен детайлно от Елиас Канети в „Маса и власт”). Всъщност темата за социалните източници на човешкия страх е разработена още при Алфред Адлер - ученик на Фройд и ярък представител на индивидуалната психология, който извежда тезата, чe „страхът е отличителна душевна черта, но не в биологичен, а в социален план” (страх от самота и страх от близост). Читателят сам може да добие представа за класацията на страховете на съвременника в трета глава на книгата - от чувството на малоценност, неудовлетвореност и др. до усещането за стрес, външен натиск, липса на индивидуалност и пр.
Забележителното тук обаче е начинът, по който авторът свързва уязвимостта на хората по отношение на различни вътрешни и външни страхове с правителствата, които ни управляват. В течението на вековете държавата усъвършенства използването на популярните страхове, чрез които да закотви обосноваването на собственото си съществуване в солидните скали на страха. За да маскира „вероломството” си (Макиавели), държавата (правителството) не се уморява да обещава да намери някакви противосредства. Заслугата на Апостол Апостолов в коментара на социалните източници на страха е, че не „скрива” този момент, в който правителствата логично се превръщат в гостоприемник за десетки милиони паразити, които сега се хранят директно или индиректно от обществените енергии. И тук не става дума само за физическите лица, които безпрепятствено експроприират държавните богатства и в повечето случаи стават източници на социален страх. По този и безброй много други начини, частните лица стават съучастници в поддържането на един огромен държавен апарат, основаващ се на страха. В книгата е засегната ролята и на масовите медии и тяхната „политика” да обслужват собствените си интереси. В усилието си да привлекат вниманието на широката публика, те насищат публичното пространство практически с всевъзможни страхове: „криза с дрогата“, страхове от „епидемии“, „епидемията на затлъстяването“, „образователна криза“, „епидемията на младежки самоубийства“ и какво ли не още. Чрез поддържане на населението в състояние на изкуствено повишени опасения, правителството-медия подготвя почвата за насаждане на специфични мерки за облагане с нови данъци, регулации, наблюдение, доносничество и други посегателства срещу богатството на хората, тяхното право на необезпокояване и различните им свободи. (Д. Михайлов) За съжаление на автора и на всички нас, в числото на гостоприемници от по-низш разред се явяват и хора, които също са обладани от социален страх: търговци, медицински работници, учители, учени и пр.
Факт е, че страхът присъства във всички социални ситуации и осезателно пречи на оптималното функциониране на човека, ограничава неговото ежедневие и го кара да се чувства по-малко щастлив и неудовлетворен в ежедневието си. Нашето общество, включително и ние самите, е свикнало да осъжда тези, които си позволяват да се страхуват. Затова ние се стараем щателно да замаскираме социалните си страхове от всички, даже и от самите себе си. По този начин страховете ни от осъзнавани се превръщат в подсъзнателни, а с тях вече е трудно да се справим. И те се натрупват в нас все повече и повече разрушавайки нашето здраве и щастие. Дава ли рецепти авторът? Бих казал да – чрез посланието му да разчитаме повече на нашата воля да погледнем страха в очите, защото страхът е винаги там, където нас ни няма. Да надвиеш страха не означава непременно да победиш. Понякога е нужно и да му отстъпваш. Само пионерчетата имат нужда от мъртви герои. (Зл. Енев) Но за да вървим изправени в днешния ден, ни е нужно и малко повече знание – знание, до което още древните са достигнали. За Аристотел в „Категории” изворът на страха е човешката слабост, тъмната страна на всяка личност, но пък липсата на „страх за” живота (не на „страх от” смъртта) би обезценила живота. Ренесансовият философ Мишел Монтен („Опити”) гледа на страха като на „портал отвъд границите на познатото и възможното” - естествен/принудителен катализатор на човешките способности. Жан-Пол Сартр в „Очерк на теорията за емоциите” недвусмислено посочва: „Човек осъзнава своята свобода в страха [...] страхът е начин на съществуване на свободата като съзнание за битието и именно в страха свободата се проблематизира в собственото си битие”. Сартр извежда един значим извод - човекът (на теория) е свободен да взима решения, но реално това прави страхът. Това състояние, което той нарича „съзнание за свобода, доминирано от страха” е индивидуален феномен, при който „индивидът носи страха със/в себе си и посредством него се осъзнава/достига до дадена възможност като лична”. Най-прилежащо към съвременната ни епоха като че ли си остава обобщението на Августин: страхът е „афект на душата” със спасителна роля, но е и отсъствие на свобода, защото личността се страхува от несвободата. Всъщност страхът да не бъдем отхвърлени от общността е проблем на свободата. В обичайна ситуация това не е болестен феномен, а нормална реакция, която ни помага да се мобилизираме, когато ни предстои някакъв вид социална изява. Тази мобилизация ни помага за по-добро представяне пред околните, проследяване на техните реакции и адаптиране към техните реакции. Защото обществото, в което живеем, също се страхува от човека, който носи пороци и слабости, които могат да увредят колектива, затова съществуват морала и обществените закони (Аристотел).
Страхът е приоритетно състояние на болния, страдащия, психично непълноценен, слаб човек, но съществува ли в действителност „здравият”? Очевидно – да, ни отговаря в „Социалният страх” Апостол Апостолов. На човека му остава още много малко – да повярва първо в богатството на собственана си душа."
Tisserand.

Главно меню

Сдружение ХуЛите

Посещения

Електронни книги

Календар

Екипи на ХуЛите