Една много стара приказка

Модератор Записан(а): Apr 26, 2010 Мнения: 658

Кой съм аз ли, не е важно. Ти, господине, ще забравиш името ми веднага щом свърнеш зад ъгъла, тогава защо ти е? Наричай ме Разказвача на приказки, щом тъй ти трябва да имам име, но аз съм никой, съвсем никой. А, не, господине, не е просене, приказки разказвам, хубави приказки - истински. Приказка за левче - а, какво ще кажеш? Отдавна не съм ял, господине, да ти разкажа ли приказка? Даже две ще ти разкажа, а ти ще платиш само една. Не искаш? И добре правиш, на кой са му притрябвали приказки. Стар човек – стари приказки. Ти сигурно знаеш по-хубави, модерни. Не искам да те задържам, сполай ти, че се отби и си върви със здраве. Връщаш се. Да не си забравил нещо? От мене да знаеш, не е хубаво да се връщаш, на лош късмет е. Бог да те поживи, господине, добър човек си ти, много левчета ми даваш! Доста приказки ще трябва да ти разкажа. Седни, седни, на никого нищо не дължа, и на тебе няма да дължа. Преситил си се с живот, затуй се връщаш. За тебе трябва нещо по-специално да разкажа, да ти хване душичката за реверите и здраво да я разтърси. Отдавна не вярваш в нищо, личи ти. Лежал ли си в болница, господине? Разбира се, че си лежал, всекиму все за нещо се е случило. А аз някога имах къща, семейство, жена, две деца. Не се смей, не винаги съм бил такъв. Някога имах и сърце, живо и тупкащо, обаче болно, като ранена птичка и с това мое ранено сърце все по болници лежах. Гледах бели варосани тавани, лягах в бели хасени чаршафи, слушах белите сърца на тупкащите вместо мен машини и сънувах бели сънища с мирис на камфор и хлор. Докато не повярвах, че животът съществува само тук, сред сърдитите бели сестри и мълчаливите пациенти, а онова навън не е истинско. И една нощ – не помня колко време съм лежал тоя път в отделението – докараха младо момче, цялото потрошено, но живо. Катерач бил, паднал от скала. Издъхна през нощта в страшни болки и плач. Дали от мъка или от страх, и моето сърце спряло. Дадоха ми неговото, а то полудяло от любов. По една жена, Светлана Сергеева Василева-Томановна. Ти харесваш всичко да има имена, нали, господине, а, ето, аз нейното го помня до днес. Руски корени имаше, затуй беше Томановна. Не дала да ми кажат коя е, тръгнала си, не искала да даряват органите. Щом оздравях достатъчно за да ходя сам, моето непокорно влюбено сърце ме поведе по прашните улици, все я търсеше – ден и нощ, без минута покой. Ти вярваш ли в такива неща, господине? - един ден я намерих, сърцето я позна, а и тя позна сърцето. Останах при нея и я обикнах, обичах я повече, отколкото съм обичал жена ми. Живеехме заедно, любехме се и обикаляхме скалите. Станах катерач, все заради нея – а и тя катереше, като загиналото момче. Никога щастието ми не е било по-пълно и по-голямо, но имало още да се пати. Един ден двамата с нея се качихме до Враца, Огледалата. Аз се спуснах първи, какво ме накара да погледна нагоре – не знам, може би да й се полюбувам както беше озарена от ярки слънце, приклекнала съвсем на ръба. Жените са странно племе, господине. Ето, аз я обичах и я обичах не само с изстрадалото сърце на младия катерач, но и с цялата моя същност. А тя ме беше намразила, обичаше сърцето, а мене смяташе за крадец. Видях го в очите й и видях още, че тая борба на любов и омраза я беше сломила, тя беше чужда жена. Не я познах, и по-лошо, сърцето не я позна. И тя ме видя – кой знае, може и за пръв път да ме е видяла, мене, оживелия, истинския – и тялото й се стрелна напред, сякаш скалата бе търсила да се освободи от досадна буболечка. Гледах как лети, разперила ръцете като птица, и само за обезопасителното въже между мене и нея мислех. Мислех как трябва да го срежа, да й върна свободата, тя толкова време я беше чакала, а не можех. Но, знаеш ли, господине, то беше срязано, в онзи безкраен застинал миг, в който Светлана се смаляваше, а миниатюрните човечета долу отчаяно махаха ръце, аз виждах края на отрязаното въже, привързан за колана й, и виждах как вятърът си играе с него. Дръпне го и после го пусне, на игра - като хвърчило. Странен беше тоя полет, тя сякаш не падаше, летеше, и в тая фантастична картина нямаше страх. Така скачат само самоубийците, господине, с отворени сетива. Какво виждат в тия последни мигове, ти знаеш ли – аз не знам, мисля си, че виждат Бога, светлина някаква. Но моята Света не е мъртва, господине, тя е там, при оная скала, и още се надпреварва с вятъра. Такава я помня, такава ще я помня винаги – с разтворени ръце, загоряла и усмихната, все в тоя вечен полет между небето и земята. Плачеш ли? Не плачи, господине. То не е било така, аз си го измислих, всичко си измислих. Никога не е имало жена на име Светлана, и тя никога не е летяла от скали. Това е само приказка. И не е истина. Глупав човек – глупави приказки. За тебе трябват по-хубави, по-модерни.

Главно меню

Сдружение ХуЛите

Посещения

Електронни книги

Календар

Екипи на ХуЛите