deadface
ХуЛитер
![]()
Записан(а): Apr 07, 2009
Мнения: 72
|
 Въведено на:
31 Авг 2012 19:20:56 » "Размерите на трагедията" от Ким Монзо |
  |
"Размерите на трагедията" от Ким Монзо
Вторият роман на скандалния каталонски писател - "Размерите на трагедията" - ни потапя в свят на социална изолация, враждебност и невъзможност за бягство от абсурда на ежедневието. Свят, в който лиричното граничи с перверзното и параноичното.
На сутринта, след като най-после е успял да покани на вечеря и прелъсти примабалерината на театъра, в който свири, тромпетистът Рамон-Мария изпада в състояние на постоянна ерекция. Ерекцията се оказва проявление на смъртоносна болест и онова, което първоначално изглежда като преимущество, се превръща в трагедия...
Чрез този сюрреалистичен разказ, мрачно преплитащ две съдби, Монзо идентифицира абсурда и присмеха като единствени средства за дистанциране от ужаса на ирационалното.
Ким Монзо (р. 1952) е едно от водещите имена в съвременната литература на Испания и "ужасното дете" на младата каталонска литература, носител на множество литературни отличия, сред които Наградата на град Барселона и Националната награда за литература. Автор на два романа и четири сборника с разкази и новели, Монзо е всепризнат майстор на късия разказ, ценен от широката публика заради хапливия хумор и антиконформистката употреба на клишетата. Литературните критици го сравняват с Кафка, Борхес и Рабле. Той е бунтар, който громи литературни норми и стереотипи. Сардоничният хумор и лаконичността са негова запазена марка, а безмилостната му откровеност не просто развенчава красивите житейски илюзии, но превръща книгите му в универсален пътеводител и ключ към потайностите на човешката природа.
Откъс от романа
– Значи, имаме ябълков пай, кокосов пай, шоколадова торта, пъпешов пай, лимонов мус, круши с шоколадов сос, еклери...
– Круши с шоколадов сос ли? – прекъсна го жената, повдигайки вежди.
– Да.
– Преди малко пропуснахте да ги споменете.
– Желаете ли круши с шоколадов сос вместо пъпешов пай? Да сменя ли поръчката?
– Не. Да остане пъпешов пай.
Рамон-Мария усети горчивина в устата: леко оригване се надигна в гърлото му откъм жлъчката. Потърка очи. Пареха му. Келнерът стоеше и чакаше. Клиентът нареди: да бъдат еклери. Келнерът със задоволство отбеляза поръчката в бележника.
– Да, и още една бутилка шампанско, моля – добави Рамон-Мария на отдалечаващия се келнер, който забави крачка, обърна се и с леко кимване на глава потвърди, че е чул. Мария-Еухения се усмихна с известен укор в погледа.
– Поръчваш още една бутилка?! – прошепна тя, когато келнерът се беше вече отдалечил. – Ще се напием така.
За да измие жлъчния вкус в устата си, Рамон-Мария доизпи шампанското от чашата. Извади носна кърпа от задния джоб на панталона си, сложи я на челото, разкопча си ризата и започна да бърше потта си пред едно от огледалата. Не можеше да се каже, че е слаб, напротив: беше по-скоро пълен и имаше едни такива месести уши, които приличаха на кучешки и особено сега лъщяха от мазнина, а когато дъвчеше, помръдваха нагоре-надолу. Косата му беше толкова късо подстригана, че навикът, дето го имаше, да заравя постоянно пръсти в косата си и да я приглажда назад, беше безсмислен, дори безполезен. От доста време вече се чувстваше пиян. И нищо чудно, като се има предвид, че на всяка изпита от Мария-Еухения чаша съответстваха три негови. Жената тепърва започваше да се опиянява и да заглежда сътрапезника си с големи, искрящи очи, а той недоумяваше дали да дири в тях сянка на страст. Прехапа долната си устна и за първи път от началото на вечерта се осмели да си помисли, че страстта вероятно присъства.
Няколко седмици подред Рамон-Мария методично и бавно бе скъсявал дистанцията между себе си и Мария-Еухения, бе пускал едни намеци, тънки-тънки (както му се струваше), та чак някои от тях недоловими. И ето най-сетне бяха останали насаме, двамата, на вечеря. Тя седеше срещу него, от другата страна на масата, и чак не му се вярваше. Доста старания и умения щяха да са му нужни, за да доведе нещата до успешен край. Понякога го осеняваше мисълта, че помислите на Мария-Еухения са като неговите и затова се е съгласила да излязат. Често се случваше така. На моменти пък му се струваше, че в намеренията й влизаше само вечеря и нищо повече, без продължение. И това често се случваше. Щеше ли да има достатъчно смелост? Глождеше го такова съмнение, но не защото имаше себе си за малодушен, а защото, откакто се бе споминала Роса-Маргарида преди година, флиртовете бяха станали такава рядкост в ежедневието му, че сякаш бе отвикнал, сякаш бе забравил как се правят такива неща. Затова сега не беше сигурен как трябва да подхожда в различните моменти от вечерта; затова не знаеше как да тълкува усмивките, които му отправяше събеседничката, нито как да надвива тягостното мълчание, което се настаняваше от време на време помежду им. Липсваше му практика. Неведнъж си представи как пъха ръка под полата на Мария-Еухения, как гали бедрата й – тези нейни фантастични бедра, които, поразкрачени, владееха фасадата на театъра в мащаб 5:1; поразкрачени, понеже входът на театъра минаваше точно отдолу им, по средата. При мисълта как тия бедра се трият под масата в неговите, лицето му поруменяваше. А това от години не бе му се случвало. Глътна наведнъж първата чаша от втората бутилка шампанско, само и само да потуши смущението. А Мария-Еухения се разсмя. Когато се смееше, в крайчеца на очите й се оформяха тънки бръчици, които в тоя момент му изглеждаха особено приканващи.
Харесваше му мисълта, че всяка бръчица бе следа от нещо изживяно, мъдрост, спомен. Видът на зрялата жена пред него не го тласкаше към мечтания за гладката свежа кожа на някоя по-млада девойка, а напротив, подхранваше желанието му още повече. Във всяка гънка от тялото й се спотайваха (така му се виждаше на Рамон-Мария през стените на чашата) сто хиляди вкуса, сто хиляди следи от сто хиляди притежавани любови. В каква заблуда тънеха всички ония мъже, които с напредването на възрастта започваха да заглеждат все по-млади жени. Защото жената в зряла възраст, смяташе Рамон-Мария, беше като добре отлежал кашкавал. Гадничко се получи това сравнение с кашкавала. Захвана да пълни чашите и на двама им за пореден път (тази на Мария-Еухения беше празна) и да умува за подходяща тема за разговор.
Погледът на Мария-Еухения беше вперен в театралните афиши; гледаше себе си на снимките.
За миг Рамон-Мария изпита смътно объркване: как се бяха озовали отново в театъра, пред входа, в този късен час, когато светлините вече бледнееха и решетките бяха спуснати; но се опомни: сети се, че с Мария-Еухения бяха решили за по-сигурно да посетят скъпия ресторант в близост до театъра – защото щеше да е късно след представлението; ресторантът беше и близо до театъра, и беше скъп (току-виж изборът очарова Мария-Еухения, си помисли Рамон-Мария в началото). А пък и беше от малкото ресторанти с работеща кухня по това време на вечерта. Рамон-Мария стоеше до Мария-Еухения, също вторачен в една нейна снимка, на която тя бе полугола – с кичур златисти пера, по една мидичка върху зърната на гърдите и с едно сърце от бронз на венериния хълм. Понечи да каже нещо (понеже си въобразяваше, че знае какво точно да каже), ала едва отворил уста, цялата му словоохотливост се изпари. Жлъчна киселина отново се качи в гърлото му. Мария-Еухения стоеше до него също безмълвна и тишината помежду им ставаше все по-непроницаема.
Дали не е момент за неприлично предложение, се чудеше Рамон-Мария. Ако е, кой следва да го направи – той ли? А защо той, а не тя? Ако той трябва да направи стъпката, докъде му бе позволено да стигне?
– Какво ще правим? – промълви той най-накрая.
Мария-Еухения го погледна. Стори му се, че долови сянка от противоречие върху лицето на жената – блясъкът в очите й не съответстваше някак на устните, които издаваха безучастност. Не можеше да разбере дали е налучкал въпроса. Очите на жената го приканваха да зареже заобикалките и да мине направо към неприличното предложение. Ала устните й... ако трябваше да съди по тях, тогава беше по-добре просто да й предложи да я изпрати. И да види после накъде вървят нещата.
– Има ли някой у вас? – изпревари го обаче Мария-Еухения.
Тоя въпрос от упор го смути. Тръгнаха нататък. На директния въпрос Рамон-Мария отвърна, че е твърде вероятно доведената му дъщеря да си е у дома. Бе мечтал за този миг през цялото време, докато траеше вечерята (в предишните дни също, откакто се бяха уговорили за среща, та и преди това): бе мечтал за мига, в който, ако всичко вървеше гладко, двамата щяха да стигнат до въпроса „у вас или у нас“. Не бе успял напълно да си обясни защо той, а не тя да прояви инициатива, но в предварителните му представи въпросът така или иначе неизменно излизаше от неговата уста. Ето че сега Мария-Еухения засегна темата и той се почувства неподготвен, а и (изведнъж усети) много пиян. Кафе. Ако можеше да изпие едно кафе, да се свести от опиянението... Стигнаха до някакъв бар, предложи да влязат. Тя прие. И си поръча бренди. За себе си той поиска да поръча кафе, но се въздържа. Не беше ли все пак едно питие по-добрият вариант от кафето? Вероятно му пречеше не опиянението, а фактът, че бе стигнал до един предел, след който сетивата му се притъпяваха. Все пак се спря на кафето.
Мария-Еухения пиеше своето бренди (Рамон-Мария недоумяваше защо го нарича бренди, а не коняк, каквото си беше) бавно и пестеливо. Докато той изгълта кафето си на две глътки. И понеже Мария-Еухения бе изпила едва половината от брендито (не, това "бренди" вместо "коняк" определено го дразнеше), той си поръча ром с кола, за да не седи, без да консумира. Келнерът заменяше един празен бидон от бира с пълен. След като приключи, обслужи Рамон-Мария и му сервира питието. Минути по-късно чашата на Мария-Еухения бе вече празна. Той пък беше преполовил своята. За да не стои, без да пие, тя си поръча второ бренди. И тъй нататък.
Докато изкачваше стълбите до апартамента на Мария-Еухения, Рамон-Мария се чувстваше като в калейдоскоп, съвсем пиян, както си беше: пред очите му се виеше една спирала от врати, които бяха лакирани и поради това изглеждаха като пластмасови. Накъдето и да обърнеше поглед, навред имаше безброй лъскави врати с малки, кръгли и зарешетени шпионки. Рамон-Мария отказа да ползва асансьора (по каква причина – нито тя, нито той помнеше) и това негово решение предизвика бурен смях у жената – смях, който би бил оправдан само ако се приемеше като жест за разчупване на леда. Иначе не. Мария-Еухения извади ключа от портмонето си, насочи го към ключалката, но сетне размисли, обърна се към Рамон-Мария и го целуна с такава страст, че без малко да му откъсне горната устна. Отблизо очите й наподобяваха море от светлини, нощен океан с корабокрушение, със спасителни лодки, които превозваха хора с оранжеви спасителни жилетки... едно цяло, набъбнало от кървави жили, които всеки момент можеха да се пръснат. Зениците й бяха толкова разширени и толкова трескаво се въртяха в очната орбита, че той едва успяваше да ги различава. Мария-Еухения се обърна към вратата, като този път успя да пъхне ключа в ключалката. Влязоха...
*
На 13 септемви в Институт Сервантес ще се състои среща-разговор с Ким Монзо, който ще гостува за един ден в София по покана на ИК "Колибри". Предвижда се отворен разговор с публиката и безплатна прожекция на филма "Хиляда глупаци" – адаптация по едноименната книга на Монзо - http://www.youtube.com/watch?v=tIpjDgrXnKg |
|
|
Начало
ХуЛитери
ХуЛитери:
Нов: 
Днес: 0
Вчера: 0
Общо: 14143
Онлайн са:
Анонимни: 761
ХуЛитери: 3
Всичко: 764
Онлайн сега:
