Аерон или смъртта на последния летящ човек

Модератор Записан(а): Apr 26, 2010 Мнения: 658

- Какво си ти? – попитах аз, зяпайки облещен съществото срещу мен,
- Аз съм аерон. Последният аерон. – отговори тъжно и плахо съществото, а глухият му глас звучеше така все едно долита до мен от много далече.
- Но какво е аерон? – продължавах да питам неразбиращо.
- Аз съм аерон – отговори съществото някакси естествено и потупа гърдите си. – Аз съм летящ човек.
Заразглеждах го любопитно – изглеждаше доста човешко, дори можех да кажа, че прилича на мен, но не беше човек. Чертите на лицето му наподобяваха тези на херувимчетата, изрисувани в католическите катедрали от четката на някои ренесансов гений. Краката му бяха къси и слаби, толкова тънки, готови да се скършат всеки един миг от тежестта на собственото му тяло. Ръцете му бяха различни – изящни и мощни, покрити с пера чак зад широките му рамене до масивните плешки.
- Ти летиш? – въпросите ми звучаха глупаво, но определено подхождаха на опуленото ми изражение. Не вярвах нито на това, което чувах, нито на това, което виждах.
- Да, летях. Издигах се над земята, бивайки това, което вие искате да бъдете – свободен, истински, недостижим. Летях, защото това беше нещото, за което съм създаден. Летях,... а сега умирам – от жалните му очи се търкулиха две сълзи, а от напуканата му уста се изтръгна стон. – Вие ни убихте! Ти ме уби!
- Но... аз?! Как? Аз... не! – пелтечех насвързано.
- Вие ни убихте всички! Ходещите човеци и вашата мания за величие, за притежание. Вие! – обвинително ме посочи с треперещ пръст съществото, а аз наместо да се отдръпна, пристъпих към него. – Не ви бяха достатъчни необятните земи на вашия свят, а пожелахте и нашите. Поискахте да плувате като акватите и да летите като аероните. Превзехте водите на акватите, отровихте света им и те измряха. След това поискахте и нашето небе. Сега и ние изчезваме. Аз умирам, а с мен и всички аерони.
Никога до сега не съм се чувствал по-виновен и то за какво? За нещо, което не бях извършил, нещо, за което не бях виновен, за това, че съм човек.
- Вие и вашите подводници, кораби, самолети и ракети! Замърсихте водите, отровихте въздуха, а не след дълго ще унищожите и земята си. Подчинихте животните, завладяхте всичко. Всевластни господари – никой не ви го оспорваше, но пак не ви бе достатъчно. Посегнахте на собствения си вид и сами ще се изтребите. Вие успяхте да се издигнете в небето, но не успяхте да полетите. Никога няма да можете да почувствате истински безкрайната небесна шир, зашото винаги искате да стигнете някъде. Никога няма да можете да се издигнете в небесата, защото не можете да бъдете изцяло свободни. Вие сте пленници на егоизма и егото си, защото сте човеци. Вие успяхте да преодолеете гравитацията, но никога няма да бъдете в състояние да полетите, защото не телата ви, а душите ви нямат крила. Аз умирам, започвам последния си полет, но не след дълго и вие ще ме последвате. Всички вие!
Съществото замлъкна. Разпери ръцете си, гръдта му се разтвори, плешките му се напериха, а очите му се затвориха. С последни сили обви пернатите си крайници около себе си и издъхна. Перата му мигновено увяхнаха.
А аз? Аз се заоглеждах и заослушвах, докато крадешком се измъквах от мястото на смъртта, мислейки единствено за себе си и за това да напусна невредим този абсурд: „Дано някой не ме е видял! Дано някой не ме обвини за смъртта му!”

ХуЛитер Записан(а): May 15, 2012 Мнения: 5

Цитат:

никога няма да бъдете в състояние да полетите, защото не телата ви, а душите ви нямат крила

ето това много ми хареса Smile

наистина, за да полетиш ти трябват истински крила!

Гост

Прекрасна фантастика! Много хубав разказ и доста поучителен. Ако авторът беше наблегнал и на обяснението за самия полет на това същество, щеше да полети наистина. Успех му желая!

харесах изключително много Very Happy

Я да телепортираме тая прозичка напред! Успех! Very Happy

Главно меню

Сдружение ХуЛите

Посещения

Електронни книги

Календар

Екипи на ХуЛите