Warning: Cannot modify header information - headers already sent by (output started at /home/hulite/www/www/header.php:2) in /home/hulite/www/www/modules/Forums/includes/sessions.php on line 253
Warning: Cannot modify header information - headers already sent by (output started at /home/hulite/www/www/header.php:2) in /home/hulite/www/www/modules/Forums/includes/sessions.php on line 254
Warning: Cannot modify header information - headers already sent by (output started at /home/hulite/www/www/header.php:2) in /home/hulite/www/www/modules/Forums/includes/page_header.php on line 480
Warning: Cannot modify header information - headers already sent by (output started at /home/hulite/www/www/header.php:2) in /home/hulite/www/www/modules/Forums/includes/page_header.php on line 482
Warning: Cannot modify header information - headers already sent by (output started at /home/hulite/www/www/header.php:2) in /home/hulite/www/www/modules/Forums/includes/page_header.php on line 483 ХуЛите :: Виж тема - Джелаледдин Руми - танцът на Любовта
" Влюбените имат една напълно своя религия. Тяхната единствена религия тяхната единствена вяра, е Любовта."
Руми
Цялото име на древноизточният поет Руми е Маулана Джелаледдин Мохаммад Маулави Балхи Руми, в Индия е известен като Маулана Рум, на турски наричан Мевлана – божествен учител, или Маулави. Руми е роден на 30 септември 1207 г. в Балх, Североизточен Иран, тогава намиращ се в пределите на Персийската империя. Баща му Баха-е Валад, е уважаван религиозен водач с много последователи. Потомък на дълга линия от теолози, учители, учени и ислямски юристи, в един момент той изпада в немилост спрямо бруталния местен владетел. Страхувайки се от напредващата монголска инвазия, бащата на Мевлана събира семейството и последователите си и напуска родината си. След поклонение в Мека и няколко години странствания във времена на войни и разрушения те пристигат в град Икониум (сега Коня на 170 км. южно от Анкара ) , намиращ се тогава провинция Рум ( от където идва и името на Руми ). Има едно широко разпространено предание, че по време на своите пътувания семейството на Руми се е срещало с големия персийски поет и мистик Фарид ал-Дин Аттар, който бил много впечатлен от младия Руми и го благословил. Казва се, че Фарид подарил на Руми копие от своята "Книга на Тайните", разтърсваща мистична поема, цитати от която Руми често използва в своите произведения.
Коня – кипяща смесица на най-различни култури, религии и народности, е също и важен научен, литературен и образователен център. Скоро след пристигането им в града майката на Руми починала. Младият Джеллаледин израства в атмосфера на любов, стабилност и културни богатства. В същото време турският владетел на провинцията предлага на баща му Баха-е Валад да създаде своя собствена школа и така семейството се установява за постоянно в Коня.
През 1228 г. баща му Баха ал-Дин започнал да преподава в една от множеството религиозни школи. След смъртта му през 1231 г. младият Руми заел неговото място. Върху духовния живот на Руми в Коня голямо влияние оказал един от първите ученици на неговия баща Саид Бурхан ал-Дин Мухакик.
През 1244 г. 36-годишният Руми признат учен и религиозен водач, среща Шамс Табризи – тогава около шейсетгодишен, и тази среща разтърсва из основи живота му. Никой не знае откъде идва Шамс, видът му е дрипав и опърпан, а маниерите му са груби и резки. Дервиш или скитащ мистик – Шамс е напреднал суфи, поел по духовният път на Любовта. Високо развити духовно, всеки от тях разпознава в другия довереника, когото е търсил. Двамата прекарват часове откъснати от другите, уединени в медитация и разговори. Шамс поощрява Руми да се откаже от преподаването, от любимите книги, ученици и последователи. Вместо това той го отвежда на пътя на Любовта към Бога – чрез проникновени видения, музика, танци, и не на последно място – чрез поезия. Ставащото кара хората да изпадат в недоумение, а ревност и неодобрение избуяват помежду последователите на Руми. Те виждат в Шамс просто един мърляв старец, незаслужаващ компанията на техния учител, и виновника за появилата се дистанция между него и тях. В продължение на много месеци никой не бил в състояние да отдели Руми от неговия възлюбен Учител и той до такава степен забравил семейството си и своите ученици, че накрая те принудили Шамс да напусне града.
Научавайки това, Руми се оттегля в дълбоко уединение и отказва да се вижда с когото и да било. Болката от раздялата с неговия многообичан приятел го провокира да започне да изразява копнежите и страданието си в рими за пръв път досега. Последователите на Руми вдигат ръце и признават, че е по-добре Шамс да се върне обратно, отколкото никога повече да не видят учителя си. След месеци търсене, Руми получава писмо от Шамс, намиращ се тогава в Дамаск. Руми изпраща най-големия си син – Султан Валад и група последователи да убедят Шамс да се завърне в Коня. В момента, в който зърва лицето на Шамс отново, Руми си връща предишното присъствие на духа. Те подновяват отношенията си и се потапят в музика и сема, вид танц със завъртане. За известно време Шамс и Руми са недосегаеми за ревнивите очи на последователите. Руми дори успява да убеди Шамс да се ожени за едно младо момиче на име Кимиа, което е член на домакинството му. Шамс наистина е влюбен в Кимиа, но не е писано на тази женитба да се случи. Само година по-късно Кимиа умира поради тежко заболяване. Сразен от скръб, все така неприемащ поведението на хората около Руми, през 1246 г. Шамс изчезва отново – този път завинаги.
Съществуват различни версии за това какво се е случило със Шамс. Някои казват, че следовниците на Руми, поддържани от по-младия му син Аллаедин, убиват Шамс и хвърлят тялото му в изоставен кладенец. Други казват, че Шамс осъзнал, че е дощло времето да си тръгне отново, и че оставането му не би било от значение за вече напредналия в духовното си израстване Руми. Факт е, обаче, че Шамс се появява в живота на Руми в точния момент и превръща един образован и интелигентен религиозен водач в просветлено същество. Той сияе в живота на Руми като слънце, и изчезва от него точно така внезапно, както и се появява.
Под въздействие на болката от копнежа по Бог, Руми се обърнал към поезията, съставяйки своите произведения : "Рубайат" - 1659 четиристишия по тях се пеят песни на суфи събирания и сема церемонии. Някои са писани, докато Шамс все още е бил до поета, други – след раздялата им. "Диван-и Шамс-и Табриз" - сборник с мистични оди, написани в знак на обич към Шамс. 40 000 стиха плод на страданието от раздялата създаването на Големия диван продължава 30 години от раздялата с Шамс до последните дни на Руми. "Мас-нави" неговата главна творба, адресирана до последователя му и бъдещ приемник Хусам ал-Дин Челеби, съдържа 27 500 двустишия (римувани куплети от два стиха) и се състои от шест книги с истории, диалози и беседи, написани в лиричен и забавен стил, изпълнен с богата образност. Казва се, че той често съставял стихове дори в банята или докато се разхождал навън и Хусам ал-Дин ги записвал. Освен поетичните му творби, други произведения на Руми са: "Мактубат" ("Кратки посвещения на Бог"), "Маджалис-и Сабах" ("Утринни съвещания"), "Фихи ма Фихи" (буквално, "това, което е в това"- сборник беседи и разговори).
Лириката, изливаща се от дълбините на сърцето на Руми, е за прослава на Шамс, на Висшата Истина и Любовта. Агонията на раздялата с любимия приятел е сразяваща. Руми осъзнава, че Приятелят, за когото той така копнее, е неговата собствена вътрешна същност, и че Шамс просто я е отразявал кристално ясно. Той се превръща в слънцето, което дава топлина и трансформира сърцата, привлича хора от всички социални прослойки, класи и религии.
Руми починал скоро след завършването на "Маснави". Погребението му през 1273 г. привлича хиляди поклонници – мюсюлмани, християни, евреи, гърци, араби, персийци и турци. Той оставил за свой приемник Хусам ал-Дин Челеби. По-късно най-големият син на Руми, Султан Уалад, заел "духовният трон" на своя баща и основал ордена "Мевлеви" - организирана религиозна институция - в която се въвежда ритуалния танц на "въртящите се дервиши".
Братството на дервишите мевлевии
Сама (или сема), представлява духовен концерт, но не само литургична служба, а и израз на негова спонтанна емоционална изява. Именно това е прословутият танц на дервишите.
http://www.youtube.com/watch?v=F203xB4O5Qo
Според Руми танцът с въртене около собствена ос е начин духът да се освободи от тежестта на телесното и да се устреми към божественото. Танците в Мевлевия са като небесен полет. Преди и след завършването на всеки цикъл от ритуалния танц се рецитират религиозни стихове от Корана и се извършват съсредоточени молитви. Танцуващите въртящи се дервиши са облечени в специални дългополи бели дрехи. Темпът на танца отначало е бавен и постепенно се ускорява. Не се правят произволни движения, нищо не отклонява танцуващия от пределната му концентрация. Танцът се съпровожда от ритмична музика и смисълът му е да доведе до състояние на екстаз. По време на него дервишите се въртят около собствената си ос. Три фази описват сама (сема) най-добре - опознаването на Бога, съзирането на Бога, и единението с Бога. В първата фаза се дервиша се завърта три пъти. Във втората фаза сваля горните си дрехи - освобождавайки душата от земните грижи. В третата фаза бавно започва да се върти. Дясната ръка е вдигната нагоре, чрез нея приема волята на Бог. Лявата ръка сочи надолу, с нея раздава приетото от Бог на хората.
Орденът „братството на въртящите се дервиши мевлевии” е един от най-емблематичните за суфите. Мевлевиите дълги векове наред са били на почит между султаните и са притежавали особената привилегия да връчват сабята на султана, когато той се възкачвал на трона. Въпреки това те били близки и с най-обикновените хора. Обкръжението им е съставено от занаятчии, селяни, аргати. Както вече споменахме мевлевиите не правят разлика между религиите или сектите, осъждат всичко крайно и по този начин влияят на народа. Групи от дервиши пътуват заедно, посещават най-бедните махали, подпомагат населението, танцуват с него сама и благодарение на това бедните забравят теглото си. Дори и жените по някога участват в сама, което е било крайно немислимо за догматичната религия. Като цяло философията, музиката, танците и поезията на мевлевиите имат огромно влияние в обширната Османска империя – от Азербейджан до Виена. Те разпространяват учението си посредством своите пътувания по всички краища на империята. В продължение на векове се строят техни духовни центрове дори и в най-отдалечените кътчета на империята, а тяхната философия се чете и анализира в многобройни преводи и коментари, без да е необходимо да се знае персийският език, на който е написана. Следването на пътя според философията на суфите включва определени практики, целящи съединяването на ученика с Бога. В техните духовни центрове се съблюдават строги правила и се изпълняват практиките и упражненията дадени от учителя. Уединението в исляма трае 40 дни, докато при мевлевиите то продължава 1001 дена. Друг важен момент е молитвата. Тя има дълбок смисъл и според мевлевиите преминава през трите етапа на знанието: ilm-al yakin (получено знание, от другите или от учение), ayn-al yaqin (да знаеш, наблюдавайки себе си) и haqq-al yakin (знание натрупано чрез различни преживявания, гносис). По време на самата молитва има четири движения, всяко едно с определен ритъм. В началото, по времето и в края на молитвата, дервишът свидетелства за божественото съществуване, единство, величие и сила. Молитвата при суфите има за цел пълното смирение, единство, и разтварянето на Аза във Възлюбения. Това е състоянието, известно като нирвана в будизма и fanna fillah в исляма. Молитвата на суфите не е път на оттегляне от света, а път на търсене на Божественото, съчетан с динамичната активност в материалния свят.
Суфизмът е мистико - пантеистично учение, възникнало през 9ти век като своеобразен протест протов ортодоксалния Ислям и тогавашната феодална деиствителност. Персийският суфизъм обожествява природата и нейните явления, стреми се да постигне божествената същност и да се слее с бога по пътя на вътрешното самоусъвършенстване. Той отрича богатството и властта, иска равенство между хората, отрича социалното деление, тъй като според него всеки човек е носител на частица от божествената субстанция. Класическите суфистки учители дефинират суфизма като „учение, чиято цел е поправянето на сърцето и отвръщането му от всичко друго, освен от Бог“ или като „учение, чрез което човек може да научи как да пътува в Божественото присъствие, да пречисти вътрешната си същност от нечистотата и да я разкраси с различни похвални черти“. Традиционни суфистки практики са повтарянето на имената на Бога и аскетизма. В софистката литература е била изработена особена символика, що се отнася до плътската любов. Например "влюбен" при тях означава човек, който се стреми да се уедини с възлюбената тоест с бог. Руми и много от средновековните перийски поети са били суфисти.
Произведенията на Руми са оказали могъщо влияние както върху Изтока, така и върху Запада, където Руми станал един от най-известните суфи. Влиянието на Руми върху суфи-поезията и турската култура било огромно. Неговият мавзолей, "Зеленият Дом", сега музей в Коня, си остава място за поклонение, посещавано всяка година от хиляди хора.
Много е хубаво, че разказваш това...
Има съвсем незначителни неточности, наистина не важни. Само една миниатюрна добавка към превода на името - Руми свидетелства принадлежност и означава Мъдрецът от Анатолия, Анатолиецът.
Веднъж един дервиш намекна, че Şems-i Tebrizi (Слънцето от Тебриз в превод) е не просто фигура в живота на Руми, а е просветлената му същност. Физически казват е съществувал, но не по познатия ни начин...
Суфизма според онова, което зная, няма начало. През 9 век са възникнали ордените - групите. Преди това е било само Учител - ученик (който после става Учител). Жени и мъже могат да бъдат дервиши с еднакви условия, но в Мевлеви ордена конкретно,з а жената има едно ограничение - тя не бива да свири на Уд, когато дервиш танцува. В групата за танца обаче винаги има поне една жена.
И още едно нещичко за танца Сема - с черния плащ преди отдаването свалят земната личност, егото, остават по бялото одеяние на вярата (чистотата), в началото и двете ръце за кратко сочат земята - произхода, после едната се въздига през зоната на сърцето - нагоре - Пътят, и застиналото движение показва трансформацията - от земна личност през докосване в сърцето към божествени пространства. Детайлите с поклоните (танца винаги е група с един Учител, който символизира Помощта) разказват многобройните етапи, събрани символично в 3 основни стъпки. В момента преди края на танца за кратичко и двете длани са обърнати нагоре. На някои е позволено да въздигнат и целите ръце...
Един суфи веднъж ми прошепна, че разветите поли на дервишите рисуват разлистена роза...
"Разсякох вълните на ума, докато
не се препънах в Мистерията.
И знаех, докато там стоях
слисан пред Твоя тъмен огън,
че само още крачка
и завинаги ще бъда заличен –
Ти направи тази крачка в мен
и двата свята стопиха се в един."
noname ХуЛитер
Записан(а): Aug 01, 2004
Мнения: 56
Въведено на:
05 Ное 2011 11:18:12 »
Суфизмът
ПРОИЗХОД И ИСТОРИЯ НА СУФИЗМА
Суфизмът - както е известен ислямският мистицизъм на Запад от ХIХ в. насам - (на арабски думата е тасаввуф) - е този аспект от ислямската вяра и практика, при който мюсюлманите търсят истината за божествената любов и знанието чрез пряко общуване с Бога. В основата си той представлява история на индивидуалната мистична опитност. Вероятно думата произлиза от арабското суфи - мистик, което от своя страна произхожда от суф - вълна, тъй като мюсюлманските аскети носели вълнени наметала. Суфите са известни също като бедните - фукари, мн.ч. от арабското факир, а на персийски - дервиш.
Суфизмът се разпространява успоредно с разпространението на исляма, най-активно присъствие в света има от VIII до ХVIII век. Той се появява най-напред около VI - VII в. като противоположност на увеличаващите се светски елементи в мюсюлманството. Самите суфии считат своята традиция за вътрешно спояваща човечеството от древността. Суфизмът се разбира като като начин на живот, истинен път (тарика), непрекъсната верига на духовна традиция на просветляване и единение с Аллах. За суфия е неотменно разбирането, че той е причастен към вътрешната истина на всички религии. Тарика е арабски термин, означаващ „път”. Той приема два смисъла в мюсюлманската мистика. В първият смисъл е сборник с принципи, който цели в рамките на суфистката мисъл да стигне до същността и да спечели благоволението на Всевишния, следователно и щастието, както в земния, така и в отвъдния живот. Във втория си смисъл, от XI век нататък, означава ансамбъл от ритуали за духовно обучение. По този начин суфизмът става синоним на братство, добива смисъла на общност, създадена по специални предписания, под ръководството на един и същи учител. Принадлежността към някое от тези братства води до пребиваването в суфистки манастир, за по-дълги или по-кратки периоди, много рядко за цял живот, като повечето последователи са женени. Философията на суфизма създава и налага правилата и етапите през които преминават поклонниците по пътя към мистичното. Ролята на шейха, който е главата на братството и на когото се дължи абсолютно подчинение, се състои в адаптиране на упражненията към духовните нужди и възможностите на учениците. Но връзката между учителя суфи и ученика е много по-тясна, от колкото възможната привързаност към един „ръководител на съзнанието” в обичайния смисъл на думата: не става въпрос само за преподаване на философия, съобразно способностите на човек, стремящ се към духовен живот, а за посвещенческата традиция, за съобщаване на едно духовно влияние, на един Божествен прилив, който може да дари само един представител на „верига” водеща към Пророка Мухаммад. Това посвещение се извършва чрез връчване на расото. По този начин ученикът става син на шейха. Освен това учениците се смятат помежду си за братя, обвързани и обичащи се с любовта на Бога. Те вярват, че когато си свързан с някого в братството това е по-силно от роднинска и кръвна връзка. Заради своята философия и начина си на живот суфииското братство образува една сплотена общност, едно духовно братство, така че и най-скромният привърженик да се чувства свързан духовно с най-възвишеният и екзалтиран йерофант: връзката по между им не може да бъде разкъсана, защото това е брак между души, който е сключен на небето. Против наложилото се мнение, че в исляма не може да има монашество, общностите на мистиците се оформят като братства. Всяко от тях се превръща в път, следване на непрекъсната традиция, положена от учителя. В тези братства е широко разпространена аскетична практика и придържането към принципа за непритежание. Именно тези братства, нетрадиционни за ислямската религия наподобяват по облик ордените на бедните монаси, известни от други религиозни култури. Според суфиите монашеството е "в сърцето на всекиго". За първообраз на дервишеско братство се приемат сподвижниците на Мухаммад, с които той напуска Мека и се заселва в Медина. Начинът на живот в дервишеските братства в средновековната мюсюлманска култура не подлежи на публично разискване, така че за него не е известно много. Кои всъщност са дервишите? Дервиш или дарвиш буквално значи, ,,който ходи от врата на врата’’. Те просели, за да получат унижение на този свят и за да се отрекат от материалното, като се сближат с духовното. На дервишите е забранено да просят за себе си, а изпросеното даряват на бедните.
Суфиите изповядват единствеността на Бога и единността Му с всичко съществуващо, споделят идеите за равновесността на външните и вътрешните форми на живот, на макрокосмос и микрокосмос, за усъвършенстването на човека, за разбирането и за любовта. Суфизмът обявява себе си за религия на любовта.
Най-ранната школа на ислямската мистика се утвърждава в Багдад около своя лидер Джунайд (830-910 г.). Джунайд разработва възгледите за „фана“ и „джам“. „Джам“ е събиране, пределно единство, самосъсредоточаване на мистика и негово единение с присъстващия в Името си Аллах. Възгледът за „фана“ също става централен за целия суфизъм. „Фана“ най буквално може да се разбира като „угасване“, угасване на съзнанието; интерпретира се като пределен стадий на мистичното възхождане, „разтваряне“ в единия Бог. Достигналият „фана“ суфий става изразител на автентичното състояние на суфия в сферата на временното пребиваване на човека в земния живот - да бъде „в света, но не от света“.
Исторически суфизмът преминава през няколко етапа: ранен аскетизъм, класически мистицизъм на духовната любов, и поява и развитие на мистичните братства. Поради постоянната медитация на първити суфи аскети върху думите от Корана за Страшния съд, те били наречени "онези, които винаги плачат". Те много строго спазвали предписанията на Корана и традициите, като особено държали на нощните молитви. Отначало мистичният живот бил ограничен до отношение между учител и няколко ученика. Основите на монашеския живот били положени през Х в., но истинските братства се появяват едва след ХII в. През ХIII в. суфизмът престава да бъде пътят на избраните неколцина. Влиянието му се разпростира сред масите. Мюсюлмански братства се появяват в целия ислямски свят, от Западна Африка до Индия, като всяко има свои особености в ритуала.
Безкористната любов към Бога, без надежда за рай или страх от ада, въведена от една жена от Басра, Рааби ал-Адавях, превръща аскетизма в мистицизъм. В следващите десетилетия мистичните тенденции в исляма се засилват, отчасти повлияни от общуването на суфите с християнските отшелници. Голям брой от мюсюлманските аскети практикували тавакул - абсолютно доверие в Бога, което по-късно станало централна концепция на суфизма. Един от първите големи суфи мистици е Манзур ал-Халадж, който станал известен с фразата си "Аз съм съзидателната Истина", често предавана като "Аз съм Бог" - т.е. единение на индивидуалната душа с Върховната. Той бил екзекутиран именно заради тази фраза. За по-късните суфи той е "мъченикът на Любовта".
В ранните векове суфи-обществата били тесни кръгове, начело на които стояли шейхове - духовни учители, често занаятчии. Първите наръчници за суфизма се появяват ок. Х в. Постепенно се създават суфистките братства, и ХIII в. се смята за златния век на суфизма. Роденият в Испания Ибн ал-Араби създава сложна теософска система за отношението на Бога и света, която всъщност е основата на теорията му за единството на битието. Според тази теория, представена в труда му "Откровения от Мека", който се състои се от 560 глави, цялото съществуване е едно, и то е проява на всепроникващата божествена реалност. Неговият египетски съвременник Ибн ал-Фарид по това време пише най-хубавите мистични поеми на арабски.
Суфизмът е оформил голяма част от мюсюлманското общество. Ортодоксалните мюсюлмани не се съгласяват с такива аспекти на суфизма като боготворене на светци, поклонение пред гробници на светци, практикуване с музика (сема), чудотворство и приемането на пре-ислямски и неислямски обичаи; също с абсолютизирането на шейха, духовния водач. През 1925 г. Кемал Ататюрк забранил дервишките братства, тъй като те били смятани за ограничаващи свободното развитие на обществото.
ЛИТЕРАТУРА
Първите систематични книги, обясняващи основните черти на суфизма, датират от Х в., но медитациите на Халадж и творбите на много суфи поети, предаващи изживяванията на неизразимото тайнство, са преди тях. Най-големият принос на суфизма към ислямската литература е без съмнение поезията. На първо място са очарователните кратки арабски любовни поеми (понякога използвани за пеене като мантри в практиката сема), изразяващи копнежа на душата за съюз с нейния възлюблен.В индо-мюсюлманските мистични песни душата е любящата съпруга, а Бог - съпругът, за когото тя копнее. Месневи - дълги мистико-дидактични поеми - въвеждали читателя в проблемите на единството и любовта чрез алегории и притчи. Най-големите творби в тази насока са "Градината на истината и законът на практиката" от Санай, Разговорът на птиците" от Мантек от-Теир и "Духовни куплети" ("Месневи") от Руми. Джеляладдин Руми е най-големия мистичен поет на персийски (Руми- от областта Рум, т.е. Анадола). Той е роден в днешен Афганистан през 1207 г. и умира през 1273 г. "Месневи" се състои от ок. 26000 куплета и за мистиците, четящи персийски, е втора по значение след Корана. Тя представлява енциклопедия на мистичната мисъл. Руми бил вдъхновен от своя мистичен любим, Шемсаддин от Тебриз. Неговите мюриди (ученици) били организирани по-късно от сина му в ордена на въртящите се дервиши - суфи, достигащи до екстаз чрез танц и музика.
ПРАКТИКИ
Основата на суфизма, "любов-мистицизъм" е текстът от Корана, че Бог ни обича и ние го обичаме. В практиката на суфите строгата подчиненост на религиозния закон и следването на Пророка е основно. Чрез сурова интроспекция и умствена борба мистикът се опитва да пречисти низшето си аз и от най-малките следи от егоизъм. Доверието в Бога се практикува до такава степен, че всяка мисъл за утре била смятана за греховна. "Малко сън, малко храна, малко приказки" били основните принципи, а постенето - важна подготовка за духовния живот. Основният интерес на суфите е тавхид, изявлението, че "няма друго божество освен Бога". Тази истина трябва да бъде осъзната в съществуването на всеки, и затова изразните средства са различни. Ранните суфи постулирали подхода към Бога чрез любов и целенасочено страдание, докато се достигне единство на волята. По-късно тавхид придобива значение на знание, че няма друго освен Бога, или на способността да виждаш Бога и сътворението като два аспекта на една реалност, отразяващи се един друг и взаимнозависими. Идеята за проявление на божествената мъдрост била свързана и с личността на пророка Мохамед.
По пътя към просветлението мистикът преминава през различни променящи се духовни състояния. Крайната точка е вътрешното знание, непосредственото интимно общуване на човека с Бога чрез сливане с Него в състояние на озарение или Любовта - централна тема на суфизма от IХ в. нататък. Целта е фана, унищожение, т.е. унищожаване на собствените качества и приемане качествата на Бога. Именно след окончателното изличаване на личността, според някои мистици, се достига екстатичното състояние, наречено опиянение. То е последвано от второ изтрезняване - връщане на напълно преобразения мистик в този свят, където той действа като жив свидетел на Бога, т.е. продължава своето "пътуване в Бога".
Една от практиките по пътя е ритуалната молитва, произтичаща от мюсюлманското предписание "И често си спомняй Бога". Тя се състои от повтаряне на едно или всичките най-красиви имена на Бога, на името "Аллах" или на определена религиозна формула. Използва се броеница с 99 или 33 зърна. В средата на IХ в. за достигане до състоянието на екстаз някои мистици от Багдад създават нова религиозна практика - с музика и рецитиране на поезия (сема).
Аскезата е необходима според суфийските учители заради вътрешната битка на адепта за очищение на страстната му душа, „нафс“, от нечистотата на помислите, от изкушенията. Тя е условие, за да се предприеме „небесното пътуване“. Необходимо условие е и преодоляването на стереотипите на мисленето, на неговата обремененост от двойствеността; обичайното ни съзнание е затворено, оковано в тези стереотипи. Основателят на ордена на въртящите се дервиши Джалаладдин Руми (ХIII в.) търси пътища за проникване в "затвореното" съзнание на привързания към света човек в притчите и алегориите. Не оставайте свързани със стената, върху която се виждат само отраженията - призовава Руми, - търсете вечния източник на светлината.
Централен момент в практиката на суфиите е дхикр (зикр), припомнянето на Божието име. Разбирането за ролята на дхикр се черпи от аяти на Корана, напр.: „О, вярваши, често споменавайте Аллах!“ (33: 41). Според Ал-Халадж дхикр е начин адептът да поддържа постоянно активна паметта си за Аллах, за да приеме в екстаз всеприсъствието Му. За него, както и за Ал-Газали (1058-1111), дхикр е средство на възхождане, етап от подготовката на човека да приеме всецяло Бога. Във всеки случай, припомнянето на Божието име не се интерпретира като форма на вокация, на призоваване на Бога.
Дхикр може да се извършва индивидуално, в усамотение, но и едновременно от всички, принадлежащи към общността. В общите форми на дхикр се утвърждават съпътстващи действия – ритуално въртене, ритуален танц. Най-дълбинният стадий на дхикр е според Абу Хамид ал-Газали дхикр на сърцето. На този стадий е постигната и тишина на телесното (усамотение, което той смята за необходимо); постигната е и тишина на „устата“, защото в припомнянето заглъхва всяко човешко слово, и тишината на сърцето - сърцето на адепта се „разтваря“, за да приеме Божието присъствие в такава пълнота, че самото туптене на сърцето да бъде вече пулсирането на Божието име. Дхикр може да се произнася на глас (дхикр джахри) или или да бъде вътрешна реч (дхикр хафи).
Абдул Абд ал-Халик Гиджувани (ХII в.), основател на братството Ходжаган, разработва метод, път на тихия, вътрешен дхикр. Този път включва осем стъпки:
съзнателно, овладяно дишане (хуш дар дам; диханието да е живо свързано с Божието присъствие);
наблюдаване на крачките (назар бар кадам; да се следи с поглед точното място, където ще се стъпи, да не се оставя погледът да блуждае);
пътуване към родината (сафар дар ватан; монек да следва следва пътя към истинната си родина – към самия Творец; споделя се възгледа за необходимо външно и вътрешно пътуване, във външните си пътувания човек може да открие съвършения си Водител);
усамотение в тълпата (халуат дар анджуман; усамотението може да е външно и вътрешно – при външното човек се оттегля самотен се съсредоточава върху дхикр, а при вътрешното, истинското усамотение, и сред тълпата той не чува нищо и остава отдаден единствено на дхикр в тишината на сърцето си);
припомняне (ядкард; „кард“ е същината на дхикр, а „яд“ е извършването на дхикр в сърцето);
възвръщане (базгащ; самообладание, мисълта да се пази от разсейване, от разконцентриране);
внимателност (нигахдашт; взиране в сърцето, т. е. сърцето да се пази от проникване на лоши помисли);
спомняне (яддящ; адептът да пази сърцето си в присъствието на Аллах – така той може да осъзнае и да прояви и чрез себе си светлината на Същността на Единствеността (анвар аз-зат ал-ахадия).
Суфийските общности се обединяват около учител (шейх). Отношенията учител-ученик са сакрални, непосредствени и не се институционализират. Учителят съблюдава конкретни подходи към всеки ученик и е в състояние да му предава духовна енергия (барака). Името на Фаридуддин Атар (Химикът) (1150-1229) е свързано със суфийското упражнение "стоп!" - в определен момент ученикът спира всякакви движения по заповед на учителя, и тъкмо тогава става възможно предаване на енергия (барака) от учителя на ученика.
ПЪТЯТ НА СУФИЗМА
Суфистката традиция разделя пътя на самопознанието на три основни етапа. Първият - шериат, т.е. буквално изпълнение на откровения закон, записан в Корана и преданията за пророка Мохамед, е всъщност подготвителен. Той дори не представлява тръгване по пътя, но е задължителен за всеки правоверен мюсюлманин. Само след като се усвоят догмите на исляма, може да се върви по-нататък - към втория етап, тарика, което всъщност означава път.
Шериатът съответства на логическото познание, наричано "явна наука". Без да го отричат, суфите твърдят, че то е ограничено, понеже са му достъпни само признаците, свойствата, т.е. атрибутите, а не субстанцията - онова, което е "чрез истината", а не самата истина. Логическото познание възниква по пътя на разделянето - анализ и синтез. Но тъй като същността на божествената истина е абсолютна, тя не допуска нито едното от двете и следователно не може да бъде разбрана чрез логиката. Възприятията отвъд разума суфите наричат "откровение". Добитото по този път знание се нарича "съкровено", и то е недостъпно за логиката.
Първата спирка по пътя е покаянието - тауба: от този момент нататък посветеният насочва всички свои мисли само към истината, към Абсолюта. Следващата спирка е предпазливост - вара, изразяваща се в най-строго разграничаване на разрешеното от забраненото (преди всичко за храната). Оттук произтича преходът към въздържанието - зухд. Пътникът все по-последователно се въздържа от излишъка - от хубавите дрехи, храната, от всичко, което отдалечава помислите му от истината, от всичко преходно, което достига до отказ от всякакви желания.
Въздържанието довежда до нищета - факр. Под това трябва да се разбира не толкова материалната бедност, колкото съзнанието, че всичко, дори психическите състояния, не са притежание на личността на пътника. Тъй като нищетата и въздържанието са свързани с неприятни преживявания, след тях по необходимост следва спирката, наречена търпение - сабр. Оттам пътникът върви към спирката надежда - тавакул. Тук представата за живота се свързва с един-единствен ден, дори миг, и се отхвърля всякаква грижа за утрешния ден. Ето защо суфите наричат себе си "хора на времето", т.е. хора, живеещи в настоящия миг. Миналото вече не съществува, а бъдещето все още не съществува.
Първите две спирки довеждат пътника до края на тарика, наричан съгласие или покорност, т.е. спокойствие на сърцето по отношение на предопределеното. Това е това психическо състояние, при което всяка загуба или успех не само че се посрещат спокойно, но дори практикуващият не си и представя, че може да изпита огорчение или радост. Личната му съдба, както и цялата заобикаляща го действителност, престават да имат за него каквото и за е значение.
Тук завършва тарика и започва последния стадий на усъвършенстването - хахика, т.е. реално истинско битие. Когато го достигне, суфитът се нарича ариф - посветен. Тук той интуитивно постига самата същност на истината. Трите степени - шериат, тарика и хахика - съответстват на трите степени на познание. Първата е уверено знание, втората - пълна увереност, третата - истинска увереност, което лаконично се изразява със "зная, виждам, съм". Суфите достигат до "фан" - разтваряне в Божеството и "хал" - мистично състояние, давано на човека като благодат, и необходимо за мистичното озарение.
СИМВОЛИ
Божествената истина се разкрива на мистика във видения, чуване на гласове и сънища, но за да предаде тези опитности, той е трябвало да разчита на светска терминология, като напр. любов и опиянение. Символизмът на виното, чашата, пиещият, стават популярни навсякъде. Няма как другояче да се изрази надеждата за единство на душата с божественото, освен чрез човешкия копнеж и любов. Напр. тайнството на единството и многообразието се изразявало с огледала, отразяващи различни аспекти на божественото, или с призми, отразяващи чистата светлина. Съюзът бил описван като потопяване на капката в океана, като състоянието на желязото в огъня, с виденията за проникващата светлина или изгарянето на молеца в пламъка на свещта.
Опитвайки се да обяснят своята традиция суфите си служат с метафори, които създават един специфичен суфи ,,жаргон’’. Така с течение на времето се оформя и техен собствен символичен език, с който те олицетворяват своята философия и състоянията на трансцедентните си изживявания, за да ги направят по-достъпни за обикновените хора. Някои примери за такива метафорични изразни средства са:
Възлюбен - Бог, възприеман като близък приятел, спътник и любящ
Бриз, ветрец - животодаряващия дъх на Възлюбения
Роза - вечната и съвършена красота на Възлюбения
Градина - метафора за красиво и хармонично състояние на съзнанието
Вино - нектарът на любовта, божествено опияняващото присъствие на Възлюбения
Виночерпец - душата
Дреха - тялото
Славей - душата, която възпява Възлюбения
Пиянство - да си обхваната от любов към Бог. Божествено чувство на екстаз.
ЗНАЧЕНИЕ
Суфизмът, в началото практически метод за духовно образование и себеосъзнаване, постепенно прераства във философска система, като приема традициите на неоплатонизма, гностицизма и духовните течения от Иран и земите от източното Средиземноморие до Ирак. Влияние оказва и персийския зороастризъм, и египетската херменевтика, и индийския мистицизъм. Най-големите представители на теософския суфизъм са Ибн ал-Араби и Ибн ал-Фарид (роден в Египет). Над суфизма размишляват и Абу Али Ибн Сина (Авицена) и Абу Хамид ал-Газали, който всъщност е последната велика фигура в класическия суфизъм. Същината на теософския суфизъм се съдържа в хадиса "Аз бях скрито съкровище и исках да ме намерят". Абсолютът, Бог, в самотата си е копнеел за проявление и е създал света, като е вдъхнал битие в небесните прототипи. Вселената се създава и унищожава всеки миг. Светът и Бог са като лед и вода, или като две взаимосвързани огледала, отразяващи се едно в друго. Пророкът Мохамед е съвършеният, той е "думата", пълната теофания на божествените имена, прототипът на сътворението.
Суфизмът и неговата философия са нещо обширно и необхватно. Те дават възможност за духовен растеж, възможност за изява на любовта, съзнателността и щедростта. Това е едно духовно учение, което идва от далечно време, но е автентично и днес. В западната философия, от Платон до Хайдегер, мисълта се мести в полето на един постоянен конфликт: дуалността душа-тяло, субект-обект. А целта на суфиите е да открият едно измерение отвъд всяка двойственост, присъединяващо така универсалния аспект на дълбинното съзнание. Мистичната интуиция се открива, казва Гьоте, като впечатление. Тя е мълниеносно задържане, в което се премахва чувството за време. Едно такова пряко възприемане се придружава от чувство за присъствие, понеже когато душата среща вечността, трансцедентността е тази, която нахлува там и която тя приема и разпознава като такава. Това присъствие е определено като „присъствие на сърцето като доказателство за интуитивната вяра по такъв начин, че скритото има същата мощ като видимото.”
Или преводите са неточни, или тези автори не са били суфи до края, или аз нищо не разбирам... от суфизъм (което е така, понеже не съм суфи)
Бих препоръчала да се докосва само в оригинал. Много често оригинала не ползва формата Думи.
Но поднасям благодарност към преводачите на тези съкровища и към разпространителите им... защото:
"Интересното е, че верният отговор на просветления разум може да бъде изказан със същите думи, с които и неправилният отговор на неукия."
някакъв Дзен...
noname ХуЛитер
Записан(а): Aug 01, 2004
Мнения: 56
Въведено на:
07 Ное 2011 02:30:08 » поезия
О, душа,
тревожиш се твърде много.
Твърдиш, че те зашеметявам.
За невинното главоболие тогава
защо се тревожиш?
Твърдиш, че съм твоето красиво лунно лице.
За циклите на луната
и отлитащите години
защо се тревожиш?
Твърдиш, че съм източникът на твоята страст,
аз те вълнувам.
За това, че Дяволът си играе с теб
защо се тревожиш?
О, душа,
тревожиш се твърде много.
Погледни се,
виж в какво се превърна.
Сега си поле от захарна тръстика,
защо ми показваш това сърдито лице?
Твърдиш, че те стоплям отвътре.
Защо е тогава тази хладна въздишка?
Ти изкачи покрива на Рая.
За този свят от прах защо се тревожиш?
О, душа,
тревожиш се твърде много.
В ръцете ти тежат
различни богатства.
За бедността
защо се тревожиш?
Ти си Йосиф,
прекрасен и силен,
непоколебим в своята вяра,
всички в Египет се опияниха
заради теб.
За онези, които са слепи за красотата ти
и глухи за твоите песни
защо се тревожиш?
О, душа,
тревожиш се твърде много.
Видя силните си страни.
Видя красотата си.
Видя златните си криле.
За всичко по-незначително
защо се тревожиш?
Ти си наистина
душата на душата, на душата.
Ти си сигурността,
подслонът за духа на възлюбените.
О, султанът на султаните,
за всеки друг цар
защо се тревожиш?
Бъди безмълвна като риба
и влез в това приятно море.
Сега си в дълбоки води,
за изгарящия пламък на живота
защо се тревожиш?
Момент на щастие,
ти и аз седнали на верандата,
изглеждаме двама, но сме една душа, ти и аз.
Тук усещаме как се движат водите на живота,
ти и аз с красотата на градината
и пеещите птици.
Звездите ще ни гледат
и ние ще им покажем
какво е да си тънък полумесец.
Ти и аз усамотени, ще бъдем заедно,
равнодушни към празни твърдения, ти и аз.
Папагалите на Рая ще разтрошват захар,
когато се смеем заедно, ти и аз.
В една форма на тази Земя
и в друга форма в безкрайната сладка Вечност.
Любовта не си отпочива върху фундамент.
Тя е безбрежен океан,
без начало или край.
Представи си -
изтегнат океан,
понесъл се върху възглавница от древни тайни.
Всички души са потънали в него
и сега живеят там.
Една капка от този океан е надежда,
останалото е страх.
Любовта дойде
и заприлича на кръв в моето тяло.
Бързаше във вените ми и
обхождаше сърцето ми.
Навсякъде, където погледнех
виждах само едно нещо.
Името на любовта, изписано
върху крайниците ми,
върху лявата ми длан,
върху челото ми,
върху тила ми,
върху големия пръст на десния ми крак...
О, приятелю,
всичко, което виждаш в мен
е само обвивка,
останалото принадлежи на любовта.
Този свят не подхожда на Любовта ти.
Да съм далеч от теб
е смърт, която накрая ще отнесе душата ми.
Сърцето си - така прекрасно -
не бих изтъргувал и за сто хиляди души.
Твоята едничка усмивка го получава безплатно.
Твой ред е сега,
ти чака, беше търпелив.
Настъпи часът,
в който ще те полираме.
Ние ще превърнем твоята вътрешна перла
в горяща къща.
Ти си златна мина.
Не знаеше ли това,
скрит в мръсотията на Земята?
Твой ред е сега
да бъдеш запален.
Нека изгорим твоите примеси.
Целуни се от сърце.
Ако в Китай живееш
не поглеждай към Тибет или Монголия.
Ако Красивия да задържиш желаеш,
дръж себе си при себе си.
Щом Възлюбения искаш да целунеш,
с пръсти устните си докосни.
Красотата на всяка жена или мъж
е твоята красота.
Разрошената ти коса
често сянка хвърля върху този факт.
Художник идва да те нарисува,
но стои с отворена уста.
Тази красота от любовта ти е разкрита,
ала ще изчезнат всичките була,
ако само за момент твоята прикритост
пред щедростта ти се изправи и попита:
"Господине, кой си ти?"
В тоз момент
на Шамс лицето,
що живота ти променя,
удостоява те с
намигване.
Това е нощта на съюза,
когато звездите се сипят
като ориз върху нас.
Небето се вълнува!
Луната-булка пристига!
Венера не може да спре да напява
нежните песни, които самата твори;
като славей напролет
опиянен от уханната роза.
Виж как Полярната звезда
не спира да гледа влюбено в Лъв.
Виж как Рибите надигат млечен прашец
от океанското дъно.
Юпитер язди на коня си към Сатурн и извиква:
“Старче, скачай зад мен!
Младостта е дошла!
Нека разнесем добрата новина!”
Марс мие своята кървава сабя,
и да гради се захваща
щедро даряващ живот като слънце.
Делвата на Водолея е препълнена с жива вода
и върху Девата щедро разлива.
Плеядите толкоз добри
не треперят от страх пред Везните
и защо Овена да бяга
изплашен от своята майка?
Когато от Луната стрелата на блясъка
прониза в сърцето Стрелеца,
той прекара нощта като Скорпион
страстно взрял се във нея.
На такъв фестивал не мисли - пожертвай Телеца
за да не ходиш с разкривена походка
в калта - като Рака.
Небесата са астролаб,
а реалността е Любовта;
вслушай се в това, което скрито е
във тези думи.
Шамси Табриз, на сутринта щом засияеш
тъмната нощ в ярък ден се превръща
единствено от светлината на лицето ти.
Любовта отне всичките ми практики
и изпълни ме с поезия.
Опитах се тихичко да си повтарям:
Няма сила освен твоята,
но не можех,
трябваше да пляскам и да пея.
Аз бях уважаван, добродетелен, стабилен,
но кой би устоял
на този силен вятър
и да помни тез неща?
Планината съхранява ехото
дълбоко вътре в нея.
Така и аз гласа ти пазя.
Аз съм парче дърво хвърлено в твоя огън
и бързо в дим се претворило.
Щом видях те станах пуст.
Тази пустота,
по-красива от самото битие,
заличава битието.
Но все пак, когато битието дойде,
бори се и битие твори.
Небето синьо е.
Светът е сляп човек,
клечащ на пътя.
Но който зърне твоята пустота
вижда отвъд синьото и слепия човек.
Великата душа се крие,
като Исус или Мохамед,
движи се посред тълпата в град,
където от никой не е разпозната.
Да възхваляваш –
това е да възпяваш как някой
на пустотата се предава.
Да възхваляваш слънцето е
да възпяваш своите очи.
Възхвалата – Океанът,
това което казваме е кораб малък.
Така пътешествието ни продължава
в морето…
И кой знае накъде?
Да си носен от Океана
е най-големият късмет,
който може да се случи.
Това е събуждане изцяло.
Защо да тъгуваме, че сме били заспали?
Без значение е колко дълго
сме във несъзнателност живели.
Опиянени сме,
но нека вината си отиде.
Нека почувстваме движенията
на нежността около нас.
Усети движенията на нежността
около теб,
тази жизнерадостност
Неотдавна се възхищавах на вината,
сега скитам се в червения свят.
Неотдавна в огъня се взирах,
сега съм изгорял кебап.
Жаждата ме доведе до водата,
където отражението на луната
аз изпих.
Сега съм лъв, който гледа нависоко,
съвсем изгубен в любов
към това, което гледа.
Не задавайте въпроси за копнежа –
погледнете моето лице.
Душа опиянена, тяло от руини –
двете заедно седят безпомощни,
в кола разбита
и никой от тях
не знае как да я поправи.
А сърцето ми, бих казал,
прилича много на магаре
потънало в кална яма,
бори се и се окалва до уши.
Но чуйте ме:
Поне за миг не бъдете тъжни.
Чуйте как благословиите
сипят своите цветя
около вас.
Бог.
Аз съм атом;
ти си като сиянието на Слънцето за мен.
Аз съм пациент на Любовта
ти си като лекарство за мен.
И летя, за да те търся -
без крила, без пера.
Превърнах се в розово венчелистче
и ти си като вятър за мен.
Понеси ме на раменете си.
Мислиш, че си жив
само защото дишаш?
Срамувай се,
че си жив така ограничено.
Недей да бъдеш без Любов
и няма да се чувстваш мъртъв.
Умри в Любов
и заживей вечно.
Любовникът е винаги пиян от Любов.
Той е луд,
тя е свободна.
Той пее с наслада,
тя танцува в екстаз.
Хванати от собствените си мисли,
ние се тревожим за всичко.
Но опияним ли се веднъж от тази Любов
каквото трябва да стане, ще стане.
Главата ми се пръска
с радостта от неизвестното.
Сърцето ми се разстила с хиляди дипли.
Всяка клетка
разтваря крила -
и полита над света.
Всяка по отделно търси
безбройните лица на любовта ми.
Заглушен от гласа на желанието
ти не подозираш, че Възлюбеният
живее в недрата на сърцето ти.
Притихни, и ще чуеш гласа Му в тишината.
"Елате, елате всички, които и да сте
пътешественици, поклонници,
всички, които обичате раздялата - все едно.
Елате, даже когато сте престъпили
хиляди пъти своите клетви.
Нашият керван не означава отчаяние -
Елате и още веднъж елате..."
Разсякох вълните на ума, докато
не се препънах в Мистерията.
И знаех, докато там стоях
слисан пред Твоя тъмен огън,
че само още крачка
и завинаги ще бъда заличен –
Ти направи тази крачка в мен
и двата свята стопиха се в един.
Изпих еликсира на Твоята страст,
О, Вода на живота,
изпих го и превърнах се в Теб.
Смъртта дойде и усети ароматa Ти около мен...
Самата Смърт опияни се и забрави да убива.
В този свят на преплетени огледала,
Това, което гледа, вижда през хиляди криволичещи пътеки.
Погледни сега в тези очи, виж как те гледат –
кой е този Човек-Слънце изскачащ засмян?
Те ме нарекоха “предател”: аз спях в Твоите ръце.
Нарекоха ме зъл: аз пих от Твоите устни.
Те казаха, че нищо не разбирам: Ти ме нахрани с Твоята захар.
Те казаха, че ще бъда забравен: Ти каза: “Живей завинаги!”
Пиян съм, знам, но от лицето Му...
Удавен, да, но в Неговата река от вино...
Неговата захар, Неговата цветна градина ме нахраниха.
Аз говоря тук, но с Неговия глас.
Тази нощ, тези, мистериите що познават са пияни,
седнали в екстаз зад всичките воали с Приятеля.
Чудно, странно съществуване, не доближавай нашата врата!
Странниците тази нощ на друг свят принадлежат.
В Твоята светлина аз се уча на любов.
В Твоята красота в поезията изкусен ставам.
Ти танцуваш в гърдите ми, където никой Те не вижда,
но понякога аз Те зървам и тез проблясъци
превръщат се в това изкуство.
Затягаш примката,
а аз яростно се дърпам.
Като нощна пеперуда, привлечена от
светлината на свещта,
към центъра, изпълнен с любов и разум.
Твоята примка носи объркваща наслада,
а нежният пламък ме опиянява.
Обръщаш се, поглеждаш. Аз също.
Не мога точно с думи да го изразя.
Аз съм безумец окован, затягащ примки
около духа. Не. Аз съм Соломон.
Това, което си отива, се връща.
Върни се.
Никога не сме се разделяли.
Неверникът не споделя своята невяра,
но аз ще споделя тайната му на света.
Всяко затягане ме изважда от съня.
Изправям се, за да ме завърти
спиралата на любовта към Шамс...
Спиралата на любовта към Шамс...
Усетиш ли на устните си
безкрайността и сладостта,
подобно на луната
в нощното небе,
доловиш ли широтата в себе си,
това е Шамс от Табриз.
Нещо ни помага
да разперим криле.
Нещо кара скуката и отчаянието
да се изпарят.
Някой изпълва догоре бокала,
де стои пред нас.
От чистата святост да отпием.
Име ми сложи и ме определи
и в себе си празнота ще откриеш.
В кутията на студеното слово
ме положи
и тази кутия в ковчега ти
ще се превърне.
Защото аз не знам кой съм.
Обърканост съм, поразяваща и ясна.
Ти, това удивително зрънце,
което не познаваш.
Това присъствие си ти.
Когато вятърът извие на студа,
усилва красотата ти.
А снегът ме приближава
до устните ти.
До тази загадка в теб,
която не видя света.
Тази свежест си именно ти,
а аз - аз съм с теб сега.
Да обясня туй, що тръгва
или се връща - не мога.
Внезапно влизаш
и аз отново се оказвам в нищото.
Насред величествеността.
В градината на непознатите възлюбени
тези понятия нямат значение.
Аз, ти...
той, тя...
ние...
...............................................
Чуй историята на тръстиковата флейта,
разказваща за отделеността.
Откак откъснаха ме от речното легло,
ридая все безспир в печал.
И всеки, разделен от свой възлюбен,
песента ми ще разуми.
И всеки, разделен от своето начало,
копнее в него да се върне.
В ранните часове на утрото,
точно преди изгрев слънце
обичащ и възлюбен се събуждат
и отпиват глътка вода.
Тя попита:
"Мен ли обичаш повече
или себе си?
Кажи истината."
Той отговори:
"От мен нищо не остана.
Аз съм като рубин,
протегнат към утринното слънце.
Нима камък е това
или свят от алена светлина?
Светлината спокойно минава през него.
Така Халадж каза:
Аз съм Бог и изрекох истината!
Рубинът и слънцето са едно.
Бъди смел и спазвай дисциплина.
Нека ухото стане едно с чуващия,
нека това рубинено слънце
стане твоя обица.
Действай. Не спирай
да копаеш кладенеца си.
Не помисляй да прекъсваш
това, което правиш.
Водата е някъде там.
Прави това ежедневно.
Твоята отдаденост е
като чукчето на вратата.
Не спирай да тропаш
и радостта отвътре
ще ти отвори прозорец,
за да погледнеш през него
и видиш кой е там.
По време на вечерната молитва,
на заник слънце
пътят на сетивата свършва
и започва пътят на невидимото.
Тогава ангелът на съня
събира духовете,
както овчарят събира овцете
по склона на планината.
И пред тях се открива
удивителна гледка:
блещукащи градове,
ароматни градини и зелени пасища.
Духът съзира поразителни същества -
костенурки, превръщащи се в хора,
и хора в ангели, когато сънят
измести всекидневието.
Някой би казал, мисля,
че духът се завръща у дома;
не помни къде живее
и отегчението остава надалеч.
В живота носим толкова печал,
олюлявайки се от тежестта.
Тук тях ги няма.
И всичко е спокойно.
Вода. И в нея - водно колело
не спира своя кръговрат.
Звезда и нейната луна
във вечен бяг.
В среднощен океан живеем
и се питаме:
Какви са тези светлини?
Тъй малък съм, едва се виждам.
При все това как тъй във мен
е толкова любов събрана?
В очите ти поглеждам
тъй малки са,
ала успяват същината да обгърнат.
В Деня на Възкресението
тялото ти против тебе ще говори.
Ръцете ти: "Крадях".
А устните" "Излъгах".
Нозете ти: "Пристъпвах забраненото".
А слабините ти: "И аз, и аз".
И гласовете им
молитвата ти ще подронят.
Затуй сега остави тялото ти
да говори, а ти мълчи.
Тъй както ученикът пристъпва
след учителя, казвайки:
"Той знае пътя по-добре от мен."
Пролет е.
Навън всичко е разпъпило.
Дори високият кипарис.
В това местенце трябва да останем.
Около ръба на чашата,
от която пием заедно, тези думи,
Моят Живот не е Мой...
И само някой да засвири
ако можеше...
................................................
Аз не съм християнин,
нито евреин, нито мюсюлманин,
нито хиндуист, нито будист.
Аз принадлежа на моя възлюбен,
и аз видях двата свята в единство
и това единство е и знае
що е първо и последно,
що е отвън и що е отвътре
само този дъх,
който жив прави дишащия.
Това, което е сега,
не е въображение.
Тук няма скръб или радост.
Тук няма оценки, въодушевление
или тъга.
Всички те идват и си отиват.
Това присъствие не е от тях.
Съмна се, Хусам,
тук, във блясъка на корала,
в Приятеля,
в простата истина
на туй, що изрече Халадж.
Какво друго му е нужно на човек?
Превръщайки се във вино,
зърната грозде това и са стремели.
Нощта излива се над нас,
подобно на тълпа от просяци,
копнеещи частица от това!
Това, което сме сега,
създава тялото клетка по клетка,
тъй както пчелите
строят своя кошер.
Вселената и човешкото тяло
създадени са от това,
а не това създава Вселената
и човешкото тяло.
Това, което е сега,
не е въображение.
Тук няма скръб или радост
Тук няма оценки, въодушевление
или тъга.
Всички те идват и си отиват.
Това присъствие не е от тях.
Съмна се, Хусам.
Какво друго му е нужно на човек?
В таз река душата е воденично колело -
без значение накъде е обърнато,
водата през него тече,
върти го и обратно го връща.
Дори страната си или гърба си
да положиш в тоз поток,
водата все ще преминава.
Сянката не може
слънцето да пренебрегне,
което през деня създава я
и я придвижва.
Душата живее като капчица живак
в дланта на някой обездвижен.
Или да кажем, че душата е луната,
която на всеки трийсет дена
два има толкоз пусти, уединена,
че съвсем изчезва.
През другите двайсет и осем
тя преминава
през различни нива на раздяла,
нещастна, но се смее.
Смехът е пътят на влюбените.
Те живеят и умират гъделичкани
и винаги със свежи лица,
понеже знаят за завръщането,
което наближава.
Не питай за това!
Отговорите
и твоите въпроси в отговор
ще объркат зрението на очите ти.
Изживей тази смееща се тишина.
Танцувай, когато се разтваряш с гръм и трясък. Танцувай, когато своята превръзка си разкъсал. Танцувай насред апогея на борбата. Танцувай така, че кръвта ти да се превърне в танц. Танцувай и когато си истински свободен. Не навеждай главата си до земята – вдигни я във екстаз. Като праскова стани, събудена от пролетта – целият усмивка, целият екстаз. Смея се с цялото си тяло, като роза, а не само с устните си. Захвърлил съм себе си през глава, за да застана гол с Краля на Пролетта. Този, който не е луд, за Теб е богохулник. Този, който не е разбит от Теб – той няма душа. Не бих нарекъл всемирния Разум “разумен”, докато не го видя луд и обезчестен от страст. Бъди жив, бъди жив в Любовта! Мъртвите не могат да направят нищо. Кой е жив във този свят на призраци? Този, чиято любов не спира да се ражда.
Да бъдеш човек е като гостоприемен хан.
Всяка сутрин идва по някой.
Радост, депресия, подлост, мимолетни чувства
като нечакани гости пристигат.
Посрещай и гощавай!
Дори да са рояк беди,
които отнасят покъщнината,
ти всеки гост почитай.
Може би прочистват място
за някоя нова наслада.
Мрачни мисли, преструвки и злост –
посрещни ги със смях на вратата
и ги покани да влязат.
Който и да дойде, благодарен бъди,
понеже всеки ти е бил изпратен
като учител от отвъдното.
Аз съм прашинки
на слънчева светлина,
аз съм кръглото слънце.
На прашинките аз казвам:
Останете.
На слънцето:
Продължавай да се движиш
Аз съм утринна мъгла
и диханието на вечерта.
Аз съм вятър
във върховете на горичка
и вълна,
разбиваща се в скалата.
Мачта, рул, кормчия и кил;
аз съм и кораловият риф,
в който се разбиват.
Аз съм дърво
с дресиран папагал
в клоните си.
Тишина, мисъл и глас.
Музикалният ефир,
идващ от флейта;
искра от камък,
блясък на метал.
Свещ и молец, лудеещ около нея.
Роза и славей,
изгубен в аромата и.
Аз съм всички същества,
въртяща се галактика,
еволюиращият интелект,
издигането и падането.
Това, което е, и което не е.
Ти, който познаваш Джелаледдин,
Ти, един във всички,
кажи кой съм аз;
кажи: аз съм ти."
...........................................................................................................................
Аз не съм християнин
Нито евреин
Нито парси
Нито мюсюлманин.
Не съм нито от Изтока
Нито от Запада
Нито от сушата
Нито от морето
Нито от пръстта
Нито от водата
Нито от въздуха
Нито от огъня
Нито от небесата
Нито от земята
Нито от съществуването
Нито от същностното
Аз не съм от Индия
Нито от Китай
Нито от Арабия.
Аз не съм нито от този свят
Нито от следващия
Нито от рая
Нито от ада
Аз не съм от Адам
Нито от Ева
Нито от Eдем
Нито от градини
Моето място е Безместното
Моята следа е Безследното
Не съм нито в душа, нито в тяло,
защото принадлежа на душата на моя Възлюблен.
Забрави света
и така го управлявай.
Бъди лампа
или лодка спасителна,
стълба бъди.
Помогни в излекуването
на нечия душа.
Излез и ти като овчар
от своята къща.
Остани в огъня духовен -
нека той те опече.
Бъди добре изпечен хляб
и господар на масата бъди.
Ела и раздай се
на своите братя.
Бил си източник на болка,
сега в насладата
ще се превърнеш.
Бил си несигурно огнище,
сега ще бъдеш като този,
който в невидимото вижда.
Казах това и до ухото си
глас долових:
"Ако станеш това,
ти ще бъдеш Това!"
После тишина
и сега още тишина.
Устата не е за говорене.
Тя е за да вкусиш
тази сладост.
Аз и ти - седяхме в миг щастлив.
Аз и ти - една душа, с две форми, с две лица.
Но чудото е във това, че в онзи миг, когато бяхме двама - аз и ти,
самин аз бях в Ирак, а в Хорасан - самин бе ти.
Приятелю, душа на нашите души, без мен не тръгвай ти!
Небе, не се върти без мен. Без мене, месец, не свети!
Земя, ти не бъди без мен, без мене, време, не лети.
Със тебе мил ми е светът, не ме оставяй никой път,
дори към други светове сърцето да те позове.
Юзда, ти коня не гони. Без мене, песен, не звъни.
Не гледйте без мен, очи. Душа, без мене, замълчи.
Сега и вечната луна блести със твойта светлина.
Додето верността е в нас, пред тебе вечно ще съм аз -
подобно топка пред играч – от изгрев, та до късен здрач.
Без мене коня не гони. Не ме напускай, остани.
Да можех себе си да видя някой път!
Но как? Примесва своите бои светът.
Духът ми никога не е в покой,
но как спокойна е душата, Боже мой!
Морето ме погълна в мрак студен.
Но чудо! Чувствам, че морето е у мен!
Открий лика си: розови градини аз жадувам!
Проговори: медът на сладостна роса жадувам!
Чердата облаци ти, слънце, разпръсни,
че твоя лъчезарен блясък аз жадувам!
Повикай ме къмто далечните страни -
като сокол да литна аз жадувам.
Дари ме с капките на дъжд свещен -
безбрежните лазури аз жадувам.
Безценни камъни не ме бъзторгват мен -
скали, пронизани от светлина, жадувам!
Знание, което повтаряш като папагал, отлита,
когато имаш най-голяма нужда от него.
Казвам ти, господин Всезнайко,
дори да го запишеш в своето малко тефтерче
и да се хвалиш колко си начетен,
то ще избяга от тази клетка.
Забрави за онова, което
другите хора са казали и казват.
Просто покажи знание за малко любов и обич
и Знанието ще стане домашна птица,
чието гнездо е твоята отворена длан.
Общоприетото, традиционното знание е нещо,
взето назаем - то е гледна точка "втора ръка",
която представяме като своя собствена.
Стига с тия общоприети безсмислици!
Присъедини се към братството, стани подобен на тях и ще почувстваш радостта от реалния живот. Мини по разрушената улица и погледни изпадналите в смут (стопаните на "руините"). Затвори и двете си очи, за да се научиш да виждаш с вътрешното зрение. Разтвори душата си, ако търсиш обземане. Защо заради голяма зестра да се жениш за старица – за три къшея хляб в робство да се продаваш защо?
Приятелят ще се върне в нощта – вечерта нищо не яж и не пий. Кръжи в компанията на добрия Водител – влез в Кръга. Дълго ли ти ще кръжиш? Предлагат ти - забрави за този живот, опри се на добротата на Пастиря... Мисли само за Създателя на мисълта, забрави за останалото – да се мисли за “живота” е по-добре, отколкото да се мисли за хляба. Защо спиш в затвора, когато наоколо е просторът на Божията земя? Отхвърли обърканите мисли и ще видиш скрития отговор. Мълчи и ще овладееш езика на безсмъртието. Забрави за "живота" и за “света" и ще видиш Живота на Света.
Размишлявай за духовното колкото искаш – то ще те отмине, ако нищо не струваш. Пиши за него, гордей се с него, тълкувай го – то не ще ти донесе никаква полза и ще ти се изплъзне. Но ако види твоята съсредоточенност, то може да се окаже в ръцете ти, подобно на опитомена птица. Духовното прилича на паун, който не ще стои на неподходящо място.
Ако човек стане напълно мъдър и напълно се избави от невежеството, тази мъдрост би го разрушила. Следователно невежеството е похвално, защото се редува с мъдростта и така й помага, както денят и нощта взаимно се допълват.
Молитвата притежава форма, звуков израз и физическа реалност. Всичко, което е свързано с думата, има и физически еквивалент, а на всяка мисъл съответства определено действие.
Мисленето е приятел, който ще ти помага да преценяваш какво да казваш и какво да вършиш, но когато се стигне до екстаза този "приятел" напълно се обърква.
Традиционното (обикновеното) знание изтъква достойнствата си на нещо, което те улеснява и което можеш да купиш направо от рафта. Мистичното знание не идва в такава лъскава кутия и неговата цена е много по-висока. Но онези, които го купуват, държат устата си затворена и се опияняват от сделката.
Мъдро е грижливо да различиш кое от две възможни мнения е по-убедително, но не се съмнявай, че слънцето грее, когато почувстваш топлината му на гърба си.
Можеш да отличиш истинското от фалшивото, защото фалшивото предизвиква тревожно чувство в стомаха ти, докато Истината изпълва сърцето ти с тихо щастие.
Птицата на мнението притежава само едно крило. Тя подскача напред няколко стъпки и след това пада на земята. И така продължава да се препъва и залита, надявайки се да достигне гнездото си. Но когато Знанието даде второ крило на тази саката птица, тя се вдига във въздуха като Габриел, оставяйки зад себе си аргументите и теориите. Ако всички в света биха казали: "Ти си на Пътя към Бог тази птица не би се почувствала по-сигурна". Или ако целият свят кажеше "Ти си на погрешен път -мислиш, че си планина, но всъщност си стрък трева", птицата не ще бъде повалена на земята от тежки съмнения.
"Животът би бил по-добър,
ако не завършваше със смърт."
Каква безмислица, каква глупост!
Без смърт животът няма никакво значение.
Той щеше да бъде реколта,оставена да изгние.
„ Знание” означава непосредствен опит за огъня:
ти самият да почувстваш огъня,
а не да бърбориш за дима.
Целият този помпозен шум,
че притежаваш „духовна власт”
и че си вещ в духовността
е само начин да се каже на света:
„ Аз не разбирам нищо. Моля, извинете ме.”
Когато казваш на един жаден човек:
„ Ела тук! В тази чаша има вода!”
жадният човек отговаря:
„Това е само твое мнение.
Кое доказва твоето твърдение,
че това е течността „вода” ?
Ако седемте океани се превърнеха в мастило,
то нямаше да е достатъчно за моята писалка.
Ако всички овощни градини бяха нарязани на моливи,
аз щях да ги изпиша всичките.
Словото не може да бъде изразено с думи.
Аз казах: "Твърд си като един от тях!"
"Знам, - отвърна той, -
че съм твърд за твоето най-добро,
не от озлобеност и омраза."
Всеки, който идва с гордото "Аз съм това",
удрям го през лицето.
Защото това е съкровищницата на любовта, о, глупако!,
това не е овчарник!
Избърши си очите и разгледай
портрета на сърцето."
Тази душа получава от душата знанието,
а не от книги, нито от говорене.
Ако знанието на тайните нараства от празнотата
на духа, тогава сърцето е осветено.
Умрях като минерал и станах растение;
умрях като растение и станах животно.
Умрях като животно и станах човек.
Защо тогава да се страхувам в смъртта да стана нищо?
При моята следваща смърт
ще създам крила и перушина като ангел;
после, понасяйки се по-високо -
нещо, което не можете да си представите -
ще стана ангел.
Този, който не знае и не знае, че не знае,
е глупак - избягвай го!
Този, който не знае и знае, че не знае,
е дете - поучи го!
Този, който знае и не знае, че знае,
спи - събуди го!
Но този, който знае и знае, че знае,
той е мъдрец - последвай го.
Умът е неспособен да изрази Любовта.
Само самата Любов може да разкрие истината на Любовта и какво означава да бъдеш любещ.
Пътят на нашите пророци е пътят на Истината.
Ако искаш да живееш, тогава умри в Любов;
умри в Любов, ако искаш да останеш жив.
Както кръжащите къдрици се вият на вълни по главата ми, така се движа и извивам в свещен танц!
Танцувай, о сърце, бъди въртящ се вихрен кръг,
гори във пламъка - не е ли Той свещта?
Какъв е този в моето ухо, който слуша моя глас, какъв е този, която произнася слова чрез моята уста? Кой в моите очи заимства моя поглед? Каква е най-сетне душата, на която съм обвивката?
Ето защо наглед ти си микрокосмосът, ето защо в действителност ти си макрокосмосът. Погледнато отвън, клонът е източникът на плода; но в действителност, клонът се е появил заради плода.
Отстраних двойствеността, видях че двата свята са едно. Едното аз търся, Едното познавам, Едното аз виждам, Едното зова. Опиянен съм от чашата на Любовта, двата свята са извън моя взор. Нямам какво друго да правя, освен да пирувам и да се наслаждавам.
За да сме свободни трябва да осъзнаем настоящето, сегашният момент,
а не да вървим там, кадето ни влече мисълта – в миналото или в бъдещето. Ако осъзнаем това въвличане и свързаност с мисълта ни, постепенно ще можем да се откъснем от мисълта и да бъдем свободни от ума, тук и сега.
Силата е в самото Осъзнаване. Въвличането ни в мисълта е съпроводено с различни прояви на страх. Страхът идва от ума, той се страхува от настоящето. Защото в настоящето ще видим негонвата илюзорност и това е смърт за ума и свързаната с него его-идентификация.
За да сме свободни, трябва да излезем от кръга на мислите, на концепциите, на ума и пълноценно да живеем в настоящият момент, където е истинският Живот.
Мисленето е приятел, който ще ти помага да преценяваш какво да казваш и какво да вършиш, но когато се стигне до екстаза този „приятел“ напълно се обърква.
Не можеш да пускаш нови теми Не можеш да отговаряш във форума Не можеш да редактираш мненията си Не можеш да триеш свои мнения Не можеш да гласуваш във форума