Aндерсен

3 files, last one added on Dec 03, 2008

"Малката кибритопродавачка"...жестоко...

и за деца, и за възрастни...непораснали...;(

ХуЛитер Записан(а): Sep 29, 2007 Мнения: 241

Здравей Марта,

Темата за Х.Х.А. много ми хареса. Кой ли от нас не е израснал с неговите приказки. Тук обаче искам да посоча още един вълшебник - прусака Ернст Теодор Амадеус (Е.Т.А.) Хофман. "Срешнах" го в Бамверг. Там е живял със съпругата си и там го тачат. Там е и неговият театър. Театърът на Е.Т.А. Хофван.
И паметник има.
В Бамберг се намира и вила "Конкордия" място в което често отсядат и български литературоведи, е и немски! Smile

Защо ти пиша това? Понеже по работа съм често в този град, а той е в диаметър 5-10 км! И всичко е една длан. Канала Регниц-Пегниц,
и канала Майнц-Дунав! Т.е. с лодка може да стигнеш от Бамберг до Лом!
Обсерваторията където съм е на крачка от вила "Конкордия", а в града спирам най-вече пред къщата където е живял ЕТА. До театъра. Просто там има удобен паркинг.
Като се прибирам, няма как минавам през уличката "Айсгрубе"
("Ледената яма") покрай една къща на вратата на която има на дръжката една усмихната бузеста немска лелка - наречена "Вайбла" Това е и един от символите на Бамберг пак от приказката на Хофман.
Е стига толкова,
Поздрави,
Марта

Виж и това:

http://alba.hit.bg/delit/betrachtungen/bulgar/hofman.htm
Smile

Марта!

Благодаря за погледа към Е.Т.А. Хофман, Милчо. Не го познавам такa добре. Трябва да се поправя.

Подсетиха ме, че Андерсен е роден на втори април..

http://www.youtube.com/watch?v=O3Z9DmiSQmE

ХуЛитер Записан(а): Feb 23, 2007 Мнения: 14

Чудесна тема за прекрасния, невероятен вълшебник Андерсен! С благодарност към Марта и другите, които го обичат като мен.

ХуЛитер Записан(а): May 24, 2005 Мнения: 100

ХуЛитер Записан(а): Jul 17, 2013 Мнения: 15

Caniko написа:

Няма ли кой да изчисти този паметник от тази патина. Много тъжно изглежда така...

Андерсенова ризница

Да приседнем със тебе
край храста на розите,
върху пейката,
в детството сгушена,
разказвачо на приказки
и лечител на болката,
да загърбим света равнодушен.
Че убиват ужасно
усмивки нащърбени,
под дюшеци от пух лицемерен!
Посиня ми душата,
залиня и прегърби се.
Тази сутрин, едва я намерих,
сред камари огромни
от прясна коприва,
да изплита за грозните патета,
мълчалива и тъжна,
тринайстата риза,
като в транс,
в пещера от проклятия.
Тъй далече от там,
днес, уви, е градината
със цветята на малката Ида,
развилня се наоколо
и закиска се зимата,
сипе болка в снежинки невидими.
Пак с треперещи пръсти
опитвам с кибрита
да запаля последната клечица,
та, душата,
в премръзнало птиченце свита,
да спася със искрица човечност,
много мъничка,
колкото палец…
…и сълза, от очите на Герда,
та светът, като Кай,
да изтръпне разкаян
и парчетата ледени
в огледалото криво,
се стопят от лъча на надеждата.
Ако царят е гол, нека гол си остане,
няма нужда от лъжешивачи,
дето все се опитват,
оголени рани,
да съшиват с губерка от алчност…
Ти недей да си тръгваш,
разказвачо на истини,
имам нужда от твоите приказки -
всяка болка,
с красиви слова да пречистиш,
да ми станат вълшебната ризница!

Маргарита Зидарова
ma_gi

http://www.hulite.net/modules.php?name=News&file=article&sid=163652

[quote="Marta"]Част от статия за великия приказник, която искам да споделя с вас.
Автор е Людмила Габровска, източник - в. "Новинар".

Животът на Ханс Кристиян Андерсен прилича на тъжна приказка. Роден в изключително бедно семейство в Одензе, бъдещият велик разказвач от малък бил обременен от печалната слава на своето семейство. Дядо му минавал за градския сомнамбул, баба му била лъжкиня, баща му - луд, майка му - алкохоличка,

леля му работела като сводница

а полусестра му - като проститутка. Въпреки това Ханс не страдал от липса на любов. В кратките мигове, когато баща му не кърпел обувки, момчето слушало приказките, разказвани от него с голямо увлечение.
На 11 години обаче останал полусирак и майка му, която била перачка, нямала възможност да го издържа. Затова малкият Андерсен бил принуден да постъпи в една шивашка фабрика. Бил хилав, имал женствен глас и останалите момчета непрекъснато му се подигравали.
Неспособен да издържа повече грубостта им, Ханс

напуснал Одензе само с дрехите на гърба си

и тръгнал към Копенхаген. Там решил да опита късмета си в Кралския театър. Високият му глас бил оценен и той започнал да взема уроци по пеене и танци. Бил съгласен да работи каквото и да било, само и само да има възможността да живее в атмосферата на театъра. Неговият директор Йонас Колин бил трогнат от тъжната съдба на Андерсен и се грижел за него като за роден син.
Така Ханс Кристиян получил възможността да се посвети на това, което най-силно го привличало - писането. На 17-годишна възраст успял да издаде първите си сборници с разкази. Малко по-късно публикувал и "Случки" - приказките, които по-късно го направили световноизвестен.
За разлика от други автори, той

сам измислял своите истории

и само 12 от десетките му творби са на фолклорна основа. "Малката русалка", "Снежната царица", "Новите дрехи на царя", "Грозното патенце", "Палечка", "Храбрият оловен войник" бързо донесли изключителна слава на своя създател. Въпреки това обаче той не се чувствал щастлив. Бил свръхчувствителен, изпълнен с множество комплекси, мислел се за грозен и необичан от никого.
Любовните му увлечения винаги завършвали несполучливо, а в архивите няма нито една документирана пълноценна връзка в живота му. Първата му любов - Риборг Войгт, предпочела да се омъжи за скромен аптекар. Втората била дъщеря на неговия покровител Йонас Колин - Луиз. Тя обаче имала навика

да се забавлява с прочувствените му писма

като ги четяла на глас пред роднините си. След като Андерсен й станал напълно безинтересен, тя се омъжила за адвокат.
Не по-малко печална била и следващата любов на писателя - към прочутата шведска певица Жени Линд. Той се запознал с нея през 1843 г. и повече от десетилетие я отрупвал с подаръци и писма. Следвал я навсякъде из континента, но вечерите му винаги завършвали по един и същи начин - той оставал сам в хотелската си стая, непотърсен нито от нея, нито от някой друг.
До края на живота си Андерсен не открил жената, която да се съгласи да сподели сърцето и живота си с него. Това още повече засилило маниакалното му чувство за самота и непотребност. Изолиран в своя свят на болка и разочарование, той успял чрез творбите си да направи света малко по-добър - амбиция, към която мнозина хора се стремят, но изключително малко успяват.[/quote]

Наистина трябва да се препрочита живота на един велик разказвач на приказки за възрастни. Живот...

ХуЛитер Записан(а): Apr 16, 2011 Мнения: 49

на Никола!
В този материал може да се почувства Андерсен в реалния живот...Май никой от творците, в която и да е област от живота не са били от най-щастливите и благополучните.Но тяхната нерадостна и ТРУДНА съдба ги е напътствала като светлина,че са сред хората с по- особена мисия. Самата аз, съм отраснала с приказките на този автор и ми бяха нещо настолно, детско ...Какво нещо са изпитанията в живота на Андерсен, те са го калявали като характер, сила на духа, а неговия свят е бил спасение от нелеката действителност.Даже и най- близките, жените са го предавали.И остава вечната истина за него самият, че ако иска да оцелее, трябва да се разделя с ненужното и сам да твори действителности, в които да се чувства щастлив!!!

[quote="Kanegan"]на Никола!
В този материал може да се почувства Андерсен в реалния живот...Май никой от творците, в която и да е област от живота не са били от най-щастливите и благополучните.Но тяхната нерадостна и ТРУДНА съдба ги е напътствала като светлина,че са сред хората с по- особена мисия. Самата аз, съм отраснала с приказките на този автор и ми бяха нещо настолно, детско ...Какво нещо са изпитанията в живота на Андерсен, те са го калявали като характер, сила на духа, а неговия свят е бил спасение от нелеката действителност.Даже и най- близките, жените са го предавали.И остава вечната истина за него самият, че ако иска да оцелее, трябва да се разделя с ненужното и сам да твори действителности, в които да се чувства щастлив!!![/quote]

Благодаря, Канеган, за прочувствената изповед относно един велик разказвач, и нещастен по своему човек...
Заслугата е на Марта, тя просто иска повече хора да си спомнят....аз просто споделям вашите виждания за Андерсен. Това е нашето детство и не само. От него се учехме на човечност, развивахме въображението си...
И затова пишем, освен, че сме четящи хора! Smile

Док ()

ДА живее Андерсен!

http://www.public-republic.com/magazine/2012/02/85368.php

https://www.hulite.net/modules.php?name=News&file=article&sid=159528&mode=thread&order=0&thold=0

... за невероятната тема - Андерсен!

Дебелата игла

Имаше някога една дебела игла за кърпене. Тя се мислеше за много тънка и си въобразяваше, че е игла за шиене.

— Внимавайте, дръжте ме здраво! — каза дебелата игла на пръстите, които посегнаха да я вземат. — Гледайте да не ме изпуснете, защото ако падна на земята, никога вече не ще ме намерите. Аз съм тъй тънка!

— Не се страхувай, няма да те изпуснем! — отвърнаха пръстите и я стиснаха здраво.

— Виждате ли, аз имам и опашка! — рече дебелата игла, като влачеше подире си дълъг конец. Само че конецът беше без възел.

Пръстите насочиха иглата към пантофа на готвачката. Каишката на пантофа беше скъсана, та трябваше да се закърпи.

— Колко груба работа! — каза дебелата игла. — Аз никога не ще пробия кожата. Ще се счупя!

И тя наистина се счупи.

— Нали ви казах! — извика с въздишка тя. — Ах, аз съм тъй тънка, тъй тънка!

— Сега тя нищо не струва — рекоха пръстите, но все пак продължаваха да я стискат здраво.

Готвачката капна на счупения й край восъчна главица и забоде иглата на шала си.

— Ето че станах и брошка — каза дебелата игла. — Знаех си аз, че ще достигна големи почести. Такива като мен не пропадат.

И при тая мисъл иглата се усмихна самодоволно. Гордо седеше тя на шала като в колесница и се оглеждаше на всички страни.

— Позволете ми да ви запитам, вие златна ли сте? — попита тя съседката си, която беше истинска карфица. — Вие имате прекрасна външност, само че главата ви е твърде малка. Погрижете се да ви порасне по-голяма, защото не е дадено всекиму да има глава от восък!

И като каза това, горделивата игла се изтегна тъй силно, че се измъкна от шала и падна във водата, където тъкмо в това време готвачката изливаше помията.

— Сега ще тръгна да пътувам — рече дебелата игла. — Дано само не се загубя някъде. Но всъщност тя се загуби.

„Аз съм твърде тънка за тоя свят — мислеше тя, като лежеше във вадата. — Но аз си зная цената и туй ми е предостатъчно.“

И дебелата игла запази предишната си гордост и не губеше доброто си настроение. Край нея плуваха всякакви неща: и клечки, и сламки, и късчета от стари вестници.

— Я ги виж как плуват! — каза тя. — Те дори не знаят, че аз лежа на дъното. Тук съм! Тук съм! Ето, тая проста клечица мисли само за себе си. А пък оная сламчица се върти и се обръща. По-внимателно, миличка, да не се блъснеш о някой камък. Ами тоя къс от вестник… Отдавна вече е забравено това, що е писано в него, а той все още се надува. Само аз си седя търпеливо и спокойно. Зная коя съм и туй ми е предостатъчно!

В тоя миг до нея изскочи нещо блестящо. Дебелата игла си помисли, че туй е брилянт. А то беше само късче от счупена бутилка. И понеже стъкълцето блестеше силно, иглата заговори с него и се препоръча за скъпоценна карфица.

— Вие навярно сте брилянт?

— Да, нещо подобно.

Така всеки от тях помисли другия за много по-ценен, отколкото бе всъщност, и разговорът им започна да се върти около гордостта, която царува в света.

— Аз живеех в кутийка при една госпожица — каза дебелата игла. — Тая госпожица беше готвачка и на всяка ръка имаше по пет пръста. Никога през живота си не съм виждала нещо по-горделиво от тия пръсти. А при това те бяха създадени само за да ме изваждат от кутийката и после пак да ме слагат в нея.

— Е, а те блестяха ли? — попита стъкълцето.

— Да блестят ли? — отвърна иглата. — Не, те бяха само горделиви. Бяха петима братя, родени като най-обикновени пръсти. А как се надуваха един до друг, макар да имаха различна дължина. Най-крайният, палецът, беше късичък и дебел. Той имаше на гърба си всичко на всичко едно коленце и затова можеше да се свива само на едно място. Но въпреки туй разправяше, че ако човек го загуби, става вече негоден за военна служба. Показалецът бъркаше ту в сладкото, ту в туршията, сочеше слънцето и месечината и натискаше перото, когато готвачката пишеше. Средният пръст беше най-висок и гледаше горделиво на всички страни. Четвъртият носеше на кръста си златен пръстен, а най-малкият, кутрето, не вършеше нищо, само се перчеше. Дотегна ми най-сетне тяхното самохвалство. Затова ги и оставих и дойдох във вадата.

— А сега ние седим тук и светим! — каза стъкълцето от бутилката.

В тоя миг някой плисна вода във вадата. Водата се разля и отнесе стъкълцето.

— Ето, и той замина по пътя си! — рече дебелата игла. — А аз останах, защото съм много тънка и туй ми дава право да бъда горда. Такава гордост заслужава уважение.

И тя остана да лежи във вадата както по-рано, унесена в своите мисли.

— Наистина аз съм готова да повярвам, че съм родена от слънчевия лъч — толкова съм тънка! Ненапразно ми се струва винаги, че слънчевите лъчи ме търсят под водата. Ах, аз съм тъй тънка, че дори моята майка не може да ме намери. Ако имах още окото си, което загубих, сигурно щях да заплача. Но не — аз не бих направила това, защото е неприлично!

Един ден дойдоха деца и започнаха да газят из вадата. Те търсеха стари гвоздеи, пари и други такива богатства. Тая работа не беше много чиста, но на децата доставяше удоволствие.

— Оле-ле! — извика едно от тях, като се убоде на иглата. — Ах ти, проклетнице!

— Аз не съм проклетница. Аз съм госпожица! — рече иглата.

Но никой не чу това. Восъчната главица беше паднала, пък и иглата беше съвсем почерняла. Но чернотата скриваше дебелината й и тя си въобразяваше, че е станала още по-тънка.

— Ето, иде една черупка от яйце! — извикаха децата и забодоха в нея дебелата игла.

— Колко хубаво изпъква черното върху бяло поле! Да, туй е великолепно! — каза иглата. — Сега вече всички ще ме видят! Дано само не ме хване морска болест, защото иначе ще ме измъкнат навън и аз ще загубя черупката си.

Но тя не заболя и остана в черупката.

— Добре е, като плуваш по море, да имаш стоманен стомах и да помниш, че стоиш по-горе от човека. Сега опасността мина. Колкото си по-тънка, толкова си и по-издръжлива!

— Прас! — изпращя черупката. Една натоварена кола мина отгоре й.

— Ах, какво стана? — извика дебелата игла. — Дали не ме хвана морската болест? Ще загина, сигурно ще загина!

Но тя не загина, макар че колата мина през нея. Тя остана да лежи във вадата както по-рано, простряна надлъж в тинята, и си остана там завинаги.

Беше люта зима, валеше сняг, настъпваше тъмна вечер — последната вечер на годината.

В тоя студ и в тая тъмнина вървеше по улиците бедно, малко момиченце, гологлаво и босо. Наистина, когато излезе от къщи, то имаше на нозете си чехли, но каква полза от тях? По-рано ги беше носила майка му, затова те бяха много големи за него. Момиченцето ги загуби, когато изтича да прекоси улицата, за да не го прегазят минаващите коли. Единия чехъл то не можа да намери, а другият бе грабнат от едно улично момче, което избяга с него. И момиченцето отмина нататък съвсем босо, с посинели от студ крачка. В червената си престилчица то носеше кутии с кибрит, а една държеше в ръката си. През целия ден никой не купи от него кибрит, никой не му даде нито пара.

Треперещо от студ и глад, бедното дете вървеше бавно нататък. Жално му ставаше на човек, като го гледаше…

Снежни парцали покриваха дългите светлоруси коси на детето, които падаха по шията му на хубави къдрици. Но момиченцето не мислеше за своите хубави къдрици. Във всички прозорци горяха светлини, отвсякъде се носеше мирис на печена гъска — нали беше нощта срещу Нова година. Да, момиченцето мислеше само за това…

В един ъгъл между две къщи, от които едната се издаваше напред, момиченцето седна да си почине, като сви под себе си измръзналите си крачета. От това му стана още по-студено, но то не смееше да се прибере в къщи. Не беше продало нито една кибритена клечка, не беше спечелило нито парица. Баща му щеше да го бие, пък и у тях не беше никак топло. Само един покрив стърчеше над главата им, а вятърът духаше на воля, макар че бяха запушили със слама и парцали най-големите дупки.

Малките му ръчички се бяха почти вкочанили от студ. Ах! Една само клечка кибрит можеше да му помогне, ако посмееше да я извади от кутията, да я драсне о стената и да си сгрее пръстите!

Най-сетне момиченцето се реши и извади една клечка. Драс! Клечката изсъска и пламна. Детето простря ръка над нея и клечката загоря с такъв светъл пламък, с такава топла светлина, като че беше свещ. Чудна беше тая свещ. На момиченцето се струваше, че седи пред голяма желязна печка с излъскани медни крака и с медна вратичка. Колко весело играеше в нея огънят, колко приятно топлеше! Детето искаше да простре и нозете си, за да ги стопли, но в тоя миг огънят угасна, печката изчезна и в ръчичките остана само крайчецът на изгорялата кибритена клечка.

То драсна о стената друга. Клечката пламна, нейната светлина озари стената и тя стана прозрачна като було. Момиченцето можеше да гледа в стаята. На трапезата беше постлана бяла покривка и върху нея бяха сложени порцеланови съдове, а в една чиния се мъдреше печена гъска с ябълки и сливи; носеше се сладка миризма. Но най-чудното беше това, че гъската скочи изведнъж от чинията и като се заклати с нож и вилица в гърдите, тръгна право към бедното момиченце…

Но ето че угасна и тая клечка: момиченцето се намери отново пред дебелата, мокра и студена стена.

То запали още една клечка и тогава се намери под една великолепна новогодишна елха. Тя беше много по-голяма и по-хубава от оная, която момиченцето беше видяло през прозорците на един магазин. Хиляди свещи горяха по зелените й клончета и шарени картинки — от ония, които красят прозорците на магазините — гледаха момиченцето. То протегна ръчички към тях, но в тая минута клечката изгасна. Свещите по елхата започнаха да се издигат нагоре, все по-високо и по-високо, най-после му се сториха като небесни звезди. Една от звездите падна и остави след себе си дълга огнена бразда.

„Някой умира в тоя час!“ — помисли си момиченцето, защото баба му, която го обичаше много, но бе умряла вече, му беше разказвала, че когато пада някоя звезда, тогава се възнася към бога една човешка душа.

Момиченцето драсна още една клечка; стана пак светло и старата му баба се изправи пред него светла и лъчезарна, кротка и любеща…

— Бабо — извика детето. — Вземи ме със себе си! Аз зная, че ти ще си отидеш, когато клечката угасне; ти ще се изгубиш като топлата печка, като чудно опечената гъска, като хубавата голяма елха! — И то бързо издраска цялата кутия клечки, защото искаше да задържи баба си за по-дълго време.

И клечките светнаха толкова силно, че наоколо стана светло като ден. Никога баба му не е била толкова голяма и хубава! Тя улови момиченцето за ръце, прегърна го и изведнъж двете в блясък и радост се издигнаха високо над земята; и там, където те хвръкнаха, нямаше нито студ, нито глад, нито неволя.

А в ъгъла, облегнато до стената, стоеше в студеното утро бедно момиченце с червени бузички и с усмихнати устица — то беше замръзнало през последната вечер на старата година.

Новогодишното слънце изгря над мъничкия труп. Вдървено седеше момиченцето с кибрита си, от който една кутия беше изгоряла. „То е искало да се стопли!“ — казваха хората. Но никой не знаеше колко хубави неща видя то и в какъв блясък се възнесе с баба си към радостите на Новата година.

Sad

Колко дни ще вали този сняг над лицето и дребно и остро,
със замръзнал по устните плач, с неотронен последен въпрос?

Колко нощи ще пада снегът над телцето със стиснати шепи,
с посинелите боси крачка и къдриците мокри полепнали?

Колко клечици възпламени със вдървените тънички пръсти?
Да се стопли за миг, но уви, светлината по змийски изсъсква.

И потъва отново сред мрак, в тъмнината снегът я затрупва.
Тя опитва отново, и пак... Лумва клечица, вятър я духва.

И се сипе безкрайният сняг, и от псета по-зверски я хапе.
Тя си няма трошица храна, няма спомен от бащина стряха.

Колко хубави приказки знам! Колко приказки, пълни с надежда,
със вълшебства, с добри чудеса, чийто край все щастлив се подрежда.

Тази приказка не е от тях. Тази приказка - вечно сираче,
бди на пост до покрова от сняг, скрил малката кибритопродавачка.

Тя си нямаше дом и снегът се смили, покрив бял и издигна,
в люлка бяла я залюля, вече нищо не ще я достигне.

Аз не искам да свършва така. Тази приказка ме измъчва.
Във сърцето ми сняг заваля над момиченце, и не свършва.

Жабата

Кладенецът беше дълбок, затова и въжето беше дълго. Всеки път, когато изваждаха пълната кофа, въжето с мъка се навиваше. Водата в кладенеца беше прозрачна, но слънчевите лъчи не стигаха никога до дъното. Затова пък навсякъде, където те надничаха между камъните и стените, растеше зелена тревица.

Долу в кладенеца живееше едно жабешко семейство. То беше попаднало там съвсем случайно, след като старата земна жаба скочи веднъж в кладенеца. Тя живееше и днес още. Зелените водни жаби, които смятаха себе си за истински обитатели на кладенеца и можеха да плуват във водата, признаха другите жаби за свои роднини и ги нарекоха „кладенчеви гости“. Но гостите, както изглеждаше, намислиха да останат тук завинаги. Те живееха твърде добре на дъното между влажните камъни.

Веднъж старата баба жаба направи пътешествие. Тя седна в кофата с водата и се изкачи с нея горе, но слънчевата светлина я ослепи и очите я заболяха. За щастие тя сполучи да се измъкне от кофата и — пляс! — скочи пак във водата, но три дена след това не чувствуваше гърба си от болки. Разбира се, тя не можеше да разправи много нещо за това, което беше видяла отвън, но знаеше, а туй знаеха и всички останали жаби, че кладенецът съвсем не е целият свят. Все пак старата жаба можеше да разкаже и друго нещо, но тя не обичаше да отговаря на въпросите — затова и никой не я разпитваше много.

— У-у-у, колко е дебела и грозна! — говореха за нея младите водни жабчета. — След време и децата й ще станат такива грозници.

— Може да станат! — казваше старата жаба. — Но затова пък в главата на едно от тях, а може би и в моята собствена глава е скрит скъпоценен камък!

Водните жабчета я слушаха и пулеха очички и понеже туй не им се нравеше кривяха лицата си и се гмуркаха на дъното. А младите земни жаби изпъваха от гордост задните си крачета, защото всяко от тях се мислеше за притежателка на скъпоценния камък Сетне те седяха мирно край старата жаба и без да мърдат глави, питаха я какво нещо скъпоценният камък и защо те трябва да се гордеят.

— Ах, да знаете само колко е хубав! — отвръщаше старата жаба. — Тоя камък носи щастие на оногова, който го притежава, и буди завист у другите. Повече не ме разпитвайте няма да ви отговоря!

— Сигурно скъпоценният камък не е у мен! — каза най-младата от земните жаби. Тя беше толкова грозна, че по-грозна жаба от нея нямаше. — Пък и защо ли ми е такава скъпоценност? Щом тя сърди другите, каква радост мога да изпитвам аз? Не, аз искам само едно — да се покатеря някога на върха на кладенеца и да видя какво има горе, там трябва да е много хубаво.

— Я ти по-добре си стой на мястото! — рече старата жаба. — Тук ти познаваш всички и знаеш какво имаш. Пази се от кофата, тя може да те смаже. Ако ли пък попаднеш невредима в нея, тогава кой знае дали ще се върнеш жива при нас. Не всеки може да пада тъй добре като мен и да запази тялото и яйцата си.

— Квак! — въздъхна малката жаба също тъй, както ние, хората, казваме „ах“!

Тя имаше такова силно желание да излезе от кладенеца и да се полюбува на широкия свят! Как силно я привличаше зелената тревица там горе!

И ето, на следната сутрин кофата спря случайно пред камъка, на който седеше младата жаба. Тя не можа да се стърпи и — хоп! — скочи вътре. Извадиха кофата и плиснаха водата.

— Тю, мръсна гад! — извика човекът, като видя жабата. — Такова нещо никога не съм виждал! — и при тия думи той ритна тъй силно нещастната жаба с дървената си обувка, че насмалко щеше да я осакати. Жабата едва успя да се скрие във високата коприва, която растеше край кладенеца. Тя се огледа наоколо и видя много стъбла едно до друго, погледна нагоре към слънчевите лъчи, които осветяваха листата и ги правеха прозрачни, и в тоя миг изпита същото чувство, каквото ние, хората, изпитваме, когато попаднем неочаквано в някоя гъста гора, където слънчевите лъчи проникват през клоните и листата.

— Тук е много по-хубаво, отколкото в кладенеца! Да, аз ще остана завинаги тук — каза малката жаба. И наистина мина час, мина още един, а тя продължаваше да лежи в копривата.

„Какво ли има отсреща? — мислеше тя през това време. — Щом съм дошла дотук, трябва да ида и по-нататък.“

И младата жаба заподскача бързо и излезе на големия път. Слънцето я грееше, прахът я пудреше, а тя все вървеше и вървеше.

— Гледай ти, каква суша! — каза жабата. — Наистина, колко е хубаво! Дори нещо ме гъделичка от удоволствие!

Тъй тя стигна до един ров, където растяха незабравки и ливадничета. Над рова се издигаше жив плет от глогови и бъзови храсти. Колко много цветя имаше тук! Ето, прехвръкна пеперудка и жабата я помисли за цветче, което се е откъснало от стъблото си, за да може да разглежда по-добре белия свят. Да, жабата разбираше много добре това желание.

— Да можех да направя и аз такова пътешествие! — каза си жабата. — Квак! Това би било чудесно!

Цели осем дена и осем нощи прекара тя в рова, без да чувствува някаква липсата храна. Но на деветия ден жабата си помисли: „Време е вече да вървя! Може да намеря и нещо по-хубаво! Може би ще срещна някоя зелена жаба като мен или пък няколко водни жабчета!“

През последната нощ вятърът беше донесъл до ушите й жабешко крякане. Тук наблизо живееха сигурно нейни роднини.

— Колко хубаво е да живееш, да се измъкнеш от кладенеца, да лежиш в копривата, да пълзиш по прашния път и да се търкаляш във влажния ров! Но по-нататък, по-нататък! Трябва да се намери някоя жаба! Без това не може, природата не е достатъчна!

И жабата потегли отново на път. Тя излезе на полето и скоро стигна до едно езеро, обрасло по краищата с висока тръстика. Тя скочи в него.

— Тук е много влажно за вас! — извикаха няколко водни жабчета. — Но заповядайте! Вие господин ли сте, или госпожица? Впрочем това няма никакво значение за нас. Молим, заповядайте!

Вечерта водните жабчета поканиха малката жаба на семеен концерт. Вие, разбира се, знаете какво е това семеен концерт: много радост и много тънки гласчета. Угощение нямаше, но затова пък питието беше предостатъчно — всичката вода на езерото.

— Сега ще продължа пътя си! — каза малката жаба. Тя се стремеше все към по-хубавото.

Тя видя над себе си големите ясни звезди, видя и новата месечина, видя и слънцето, което се издигаше все по-високо и по-високо.

— Значи аз все пак се намирам в кладенец, само че по-голям. Трябва да се изкача още по-виско! Нещо ме тегли, непрестанно ме тегли към по-хубавото.

А когато настъпи пълнолуние, жабата си помисли за месечината: „Няма ли да спуснат тая кофа, за да скоча в нея и да се издигна още по-високо? Или може би слънцето е по-голяма кофа? Колко голямо и лъчезарно е то! Ние всички бихме могли да се поберем в него. Трябва да внимавам, за да не изпусна случая. О, колко е светло в главата ми! Скъпоценният камък едва ли ще свети тъй силно. Аз и без това нямам в главата си скъпоценен камък, пък и не бих искала да имам. Искам само да се издигна още по-високо — към повече блясък и радост, — да, това е вече съвсем друго нещо. Едновременно чувствувам и лекота, и страх — предстои ми да направя една трудна стъпка и ще я направя. И тъй, напред! Напред по пътя!“

И тя закрачи или — с други думи — започна да пълзи и скоро излезе на един голям път, край който живееха хора. Тук имаше и градини с цветя, и бостани със зеле. Жабата седна да си почине край един бостан.

— Колко много същества има на тоя свят, които никога не съм виждала! И колко голям и хубав е самият свят! Само че трябва да го разгледам отблизо, а не да седя на едно място. И жабата се промъкна вътре в бостана. — Колко е хубаво тук! Каква зеленина!

— Да, зная много добре това! — каза гъсеницата, която седеше на едно зелево листо. — Моят лист е най-големият тук. Той закрива от очите ми половината свят, но аз мога и без тая половина.

— Куд-куд-куд-кудяк! — чу се наблизо и след малко в бостана влязоха няколко кокошки. Кокошката, която вървеше най-напред, се случи далекогледа. Тя забеляза веднага гъсеницата върху къдравия лист и я клъвна. Гъсеницата падна на земята и започна да се гърчи и извива. Кокошката я погледна най-напред с едното око, сетне с другото — тя никак не можеше да разбере какво означават тия гърчения.

— Да, тя не се гърчи от добра воля! — реши тя най-сетне и дигна главата си, за да клъвне още веднъж гъсеницата. Но в тоя миг жабата се изплаши толкова много, че изскочи под самия нос на кокошката.

— Ах, тя имала и съюзници! Къш, гадино проклета! — рече кокошката и си обърна гърба. — Не заслужава да си отварям устата за такова зелено червейче. Може дори и на гърлото ми да загорчи!

Останалите кокошки бяха на същото мнение и всички излязоха от бостана.

— Слава богу, изплъзнах се! — каза гъсеницата. — Ето какво значи да не губиш присъствие на духа. Но сега ми остава най-трудното: да се кача отново на моето зелево листо.

— Къде е то?

Тогава малката жаба се приближи до нея, за да й помогне. Тя се радваше, че с грозотата си бе пропъдила кокошките.

— Какво искате да кажете? — попита гъсеницата. — Аз сама се спасих от опасността. У-у-у не мога да ви гледам? Оставете ме, моля ви се, на спокойствие! Гледай ти, значи аз не мога да бъда спокойна дори в собствената си къща! Да, ето зелето, ето и моя лист. Чакай само да се изкача горе.

— Да, по-нагоре! — каза малката жаба. — По-високо! И тя чувствува също като мен, само че сега не е разположена — изплашила се е малко. Всички ние се стремим да се издигнем нагоре! — и жабата дигна главата си съвсем високо.

Върху покрива на селската къщичка отсреща стоеше един щъркел. Той тракаше с клюна си, тракаше и щъркелицата.

„Колко високо живеят те! — помисли си жабата. — Да мога да се изкача там!“

В къщичката живееха двама млади студенти. Единият беше поет, другият естественик. Единият възпяваше радостно всяко прекрасно нещо — така, както то се отразяваше в сърцето му, възпяваше го в къси, ясни и звучни стихове. Другият се стремеше да проникне в самата същина на нещата, гледаше на всяко същество като на аритметическа задача, пресмяташе, умножаваше, искаше да узнае всички предмети както от външната, така и от вътрешната им страна и говореше за тях само с разсъдъка си. Той беше надарен с ясен ум и говореше за всичко с голямо увлечение. И двамата бяха добри и весели младежи.

— Ето една чудесна земна жаба! Прекрасен екземпляр! — каза естественикът. — Трябва да я сложа в спирт!

— Че ти имаш вече две! — отвърна студентът. — Остави я да се радва на живота.

— Но виж я колко е грозна! — рече първият.

— Ех, да беше скрит вглавата й скъпоценният камък, аз сам бих ти помогнал да й разпорим търбуха! — каза поетът.

— Скъпоценен камък ли? — повтораестественикът. — Вижда се, че много разбираш от естествена история!

— А нима не е хубаво онова народно поверие, което разправя, че в главата на жабата — най-отвратителното животно — се крие често най-скъпоценният камък? Нима туй също не се случва и с хората? Какъв скъпоценен камък притежаваше например Езоп? Ами Сократ?

Жабата не можа да чуе по-нататъшния разговор, но и това, което чу, тя разбра само наполовина. Двамата приятели отминаха и тя се спаси от опасността да попадне в спирта.

„И те говореха за скъпоценния камък! — помисли си жабата. — Добре, че го няма! Той щеше да ми причини доста неприятности.“

В тоя миг откъм покрива на селската къщичка се чу тракане. Старият щъркел държеше реч, а неговото семейство гледаше накриво двамата студенти, които се разхождаха из бостана.

— Човекът е най-горделивото същество! — разправяше щъркелът. — Чуйте ги само как са се разбъбрали! Те не могат дори да тракат, а пък се гордеят с езика си! Няма що да се каже, хубав е тоя език, който след еднодневно пътуване става вече неразбираем! А ние се разбираме във всички кътчета на земята — и в Далечния север, и в Египет. Да, светът би могъл да съществува и без хората. Във всеки случай ние не чувствуваме никаква нужда от тях. Нам са нужни само жабчета и дъждовни червеи!

„Ето, туй се казва реч! — помисли си малката жаба. — Колко величествен е той и колко високо стои! Досега аз никога не съм виждала на такава висота! Ах, как хубаво плува!“ — извика тя, когато щъркелът размаха криле и полетя във въздуха.

А щъркелицата продължаваше да разказва на децата си за Египет, за Нил и за чудната тамошна тиня. За малката жаба тия разкази бяха съвсем нови и увлекателни.

— Трябва и аз да отида в Египет! — каза тя. — Да иска само щъркелът или някое от децата му да ме вземе със себе си! Все и аз ще им се отплатя с нещо. Да, аз ще попадна непременно в Египет, на мен винаги ми върви. Наистина тоя вечен стремеж напред, насладата, която той ми доставя — всичко туй е много по-хубаво от всякакъв скъпоценен камък в главата ми!

Жабата не знаеше, че тъкмо тоя вечен стремеж беше скъпоценният камък, който светеше в нейната глава.

В същия миг щъркелът връхлетя върху нея. Той видя жабата в тревата и я сграбчи не особено нежно с клюна си. Клюнът се затвори, вятърът засвири в ушите на жабата — туй беше твърде неприятно, но затова пък тя хвърчеше нагоре, към Египет!… И при тая мисъл очите на жабата светнаха и от тях сякаш отхвръкна искра.

— Квак! Ах!

Жабата умря, тялото й стана на малки късчета. Но къде отиде искрата от очите й? Слънчевият лъч я улови, слънчевият лъч отнесе скъпоценния камък от главата на жабата. Къде?

Не питай за това естественика — попитай по-добре поета. Той ще ти го разправи като приказка и в тая приказка ще вземат участие и гъсеницата, и щъркеловото семейство. Представи си: гъсеницата се преобръща в какавида и от нея изхвръква чудно хубава пеперуда! Щъркеловото семейство отлита през планини и морета в далечната Африка, а сетне се връща по най-късия път пак в същата страна, на същия покрив. Да, това звучи почти невероятно и все пак е истина. Можеш да попиташ дори естественика — и той ще ти каже същото. Пък и ти сам го знаеш, защото си го виждал със собствените си очи.

А скъпоценният камък от главата на жабата?

Търси го в слънцето! Погледни го, ако можеш!

Но блясъкът на слънцето е ослепителен. Ние още нямаме такива очи, които биха могли да видят всичката хубост на света, ала един ден ще ги имаме и туй ще бъде най-вълшебната приказка, защото в нея ще участвуваме и самите ние.

Ханс Кристиан Андерсен

Главно меню

Сдружение ХуЛите

Посещения

Електронни книги

Календар

Екипи на ХуЛите