Ангел по вечерно време

Модератор Записан(а): Apr 26, 2010 Мнения: 658

От няколко години Гаро просеше пред варненската катедрала. Всички го познаваха, но никой не можеше да отгатне точната му възраст – той можеше да е както на 50, така и на 70. Дълга прошарена брада, умни сини очи и сухо тяло, облечено в дрипи. Никога не протягаше ръка към минаващите, нито пък ги молеше за милостиня, но почти всеки оставяше по някоя стотинка в картонената му кутийка.
Гаро отскоро се беше разделил с отшелничеството и вечер се прибираше в порутена и изоставена крайградска къща, която делеше с още шестима несретници. Откакто той беше с тях, престанаха вечните им скандали и сбивания след третата бутилка евтина ракия. Шишето пак обикаляше от мръсна ръка в мръсна ръка, но мъжете слушаха прехласнати приказките на Гаро. Той им разказваше за непознати земи и за хора, които умеят да са щастливи. Въображението им политаше над дъждовните бразилски гори, дървото лале и кестенявия дъб в Апалачите; над фиордите на Норвегия с вечнозелените възвишения, от които се спущаха буйни водопади. Птичият им поглед проследяваше криволиците на индийските улички, където йоги медитираха в хармония със себе си и със света; после кръжеше над Непал и Тибет, виждаше молитвените лентички плат по дърветата; убождаше се в островърхите пагоди на Китай; връщаше се и пикираше над Еверест – навярно там самият Бог спира, за да си отдъхне.
През една юнска вечер, вълшебна от дъха на липите, трима младежи пресрещнаха Гаро в тъмна уличка: “Дядка, давай парите!” Момчето, в чиито очи най-силно гореше гладът за дрога, заби нож между ребрата му. Часове по-късно минувач намери изпадналия в безсъзнание скитник и повика линейка.
Лекарите се бореха за живота на Гаро. Вдигна се медиен шум. Млад и амбициозен журналист се зае със случая. Просякът се казваше Гавраил, и то Архангелов. Баща му бил известен професор психолог, а майка му, също покойница – изтъкната преводачка от немски. Самият Гаро завършил история, а после – Морското училище във Варна. Владееше осем езика и беше обиколил света. Десетина години живял в Норвегия – в Каутокейно, където нощта трае шест месеца и се вижда Северното сияние. Жена му била от народа на саамите – те се препитавали с риболов и отглеждане на лосове. Журналистът успя да се свърже с нея и тя каза, че бившият й съпруг е най-добрият и най-волнолюбият човек, когото е срещала: свободата била неговата религия, а скитничеството – лична философия.
Разбра се, че Гаро беше живял и в Бразилия, Мексико и Индия. После се прибрал в България, но защо не се е установил в наследствения си апартамент във Велико Търново, а е намерил пристанище във Варна, никой не можеше да каже – раненият вече седмица мълчеше. Медиите не спряха дотук: приклещиха кмета, който наскоро спечели изборите със социалната си програма, и той заяви, че след оздравяването си скитникът ще бъде настанен в старчески дом.
На 23 юни доктор Василева пое нощното дежурство в реанимацията. Имаше проблеми със сина си, който караше яростен пубертет. За да се освести, лекарката изпи конска доза кафе, гарнирано с пет цигари, и отиде да види известния болен. Леглото му беше празно, системата висеше самотна. Прозорецът беше отворен и тя ясно видя под него бели пера, по които рубинено сияяше кръв. Полудявам, помисли си и разтърка очи. Нямаше нищо.
Повече Гаро ни се чу, ни се видя. Приятелите му напразно го очакваха. Една вечер някой започна да преразказва приказките му. После се редуваха, фантазията им все по-уверено размахваше криле и те започнаха да виждат нови красиви места. А душите им се откъсваха от мършавите тела и се издигаха високо, високо над болезнената срамна мизерия – чак до звездите. И гледаха с любов Земята, на която освен мъка има и радост.

Главно меню

Сдружение ХуЛите

Посещения

Електронни книги

Календар

Екипи на ХуЛите