Да си спомним за Петя Дубарова

Гост

Травълър е прав само донякъде - не е призната от казионната критика, а за хиляди Петя е част от най - добрата им същност. Но не мисля, че самата тя би искала да й се изгражда паметник.

Момичета от захар, момичета от сняг

Прескочи приказка момичето от захар,
живее някъде и другото - от сняг,
тревожни, внезапни дошли на земята -
различни, нетрайни - пролетен цвят.

Момичета от захар, момичета от сняг
на крайчеца на зимата сега ще се стопят,
момичета от захар, момичета от сняг,
недоживели лято, те бързо се топят.

Обледени чешми, заснежени чимшири,
побелелите клони - болна люлка за тях,
сняг по първи петли и засипани дири,
момичета, които от нежност се топят.

Момичета от захар, момичета от сняг
на ъгъла на зимата сега ще се стопят,
момичета от захар, момичета от сняг,
недоживели лято, те бързо се топят.

Политнали листенца в смъртоносен танц,
обрулени от вятър завихрят силует,
прозвънват, блясват, ръсват звезден гланц,
в обителта от пръст изчезват светове.

Момичета от захар, момичета от сняг
на ъгъла на зимата сега ще се стопят,
момичета от захар, момичета от сняг,
недоживели лято, те бързо се топят.

http://vbox7.com/play:da43f125

Bogdana kaza:

Цитат:

...а за хиляди Петя е част от най - добрата им същност. Но не мисля, че самата тя би искала да й се изгражда паметник.

Мисля, че ние сме тези, които имаме нужда от нейния паметник. Защото това ще е паметник на Поезията, която тя успя така красиво да опише в стих. Аз поне, не съм срещал/чел (може и да има...) по-красиво пресъздаден с думи и стих, образ на Поезията... Както и одухотворен образ на стиха...
Трудно е да се пише/коментира Петя... Почти невъзможно, защото тя е над това, което е възможно да постигнеш/опишеш с думи... Защото тя го можеше с такава лекота и с такава непосредственост!

Б.Боев

ХуЛитер Записан(а): Oct 15, 2010 Мнения: 2

Защо ни е нужна Петя, хора?...Защо ни е нужно някой да ни напомня, че някъде там, под тоновете животинско има нещо друго...нещо, което наричаме...Душа?...Защо ни е душа --- кой може да оцелее днес без да я продаде???????????????..Наистина ли това е единствения начин да запазиш душата си чиста???????????????......

http://vbox7.com/play:da43f125

Да си горещ и снежен

Улицата, бяла като котешка опашка,
искам да подръпна за измръзналия край.
Вятърът разтегнал е момчешката си прашка,
с топки сняг захвърля ме, щастлив като през май.
Колко рядко виждала съм зимата такава!
Колко рядко виждала съм своя град такъв!
С улиците, снежните, луната като брава,
с жиците, опънати от бяла снежна връв.
Може би затуй ми става толкова горещо -
устните, косите ми изтръпват като сняг.
А да си горещ и снежен е чудесно нещо.
Да си цяла снежна, ала топла пак.

25.11.1975

http://vbox7.com/play:f762a536&al=1&vid=1565440

karambol написа:

ВРЕМЕ

Текат минути, часове и дни
в безспирен бяг безследно отлетели.
Как страшно в тези четири стени
ти блъскаш своите мисли посивели.
И чакаш някого. Но идва ден,
когато по пътеки осветени,
от блясъка на слънце озарен,
с изопнати от дъжд прохладни вени
ще спреш за миг внезапно покосен
от мисъл: Младостта е изживяна,
и как ли ще признаеш ужасен
пред себе си, че тя е пропиляна.
И истински все още неживял,
денят ти сив отмерва пулс последен.
И времето ще сграбчиш ти без жал
със трескави ръце и ужас леден.
Към слънцето с пресъхнали очи,
съсипан, прежаднял ще се катериш.
Но слънцето жестоко ще мълчи
и нищо ново няма да намериш,
защото си съвсем обикновен човек
на средна възраст. Много скоро
е може би и онзи страшен ден,
когато смърт очите ще затвори.
Ще върнеш ли, дали ще върнеш пак
загубеното, вече пропиляно?!
На карта ще залагаш, светъл бряг
сте търсиш, но във тебе като рана
ще пари мисълта, че две неща
не можеш никога да си възвърнеш:
Живота да избавиш от смъртта
и времето назад да върнеш!

Изтича песента като вода!
Но времето остава нейна стража.
Дотука спира моята следа,
а имах толкоз много да ви кажа.

Не харесвам самоубийците.Много ми е странно, че това по природа общително и светло същество е изпаднало в такова състояние да посегне на себе си. За мен е загадка как е стигнала до тези мрачни мисли в дневника си, характерни за една по-зряла възраст.

Напротив - понятно е. Талантливите хора са с изострена сетивност и всяка несправедливост отеква болезнено в душата, а едно 16 годишно същество е особено ранимо. Не може даскалската ординерност и прагматизмът на възрастните да бъдат показател за това кое е правилно и кое - не. Не може никой да бъде оправдан и всички ние вкупом сме виновни за всяка подобна смърт, дори тези, които не са я познавали изобщо. Защото всички са длъжни да се съобразяват с изискванията на таланта, а не той - с тях. Защото загубата е голяма. Виновни сме!

ХуЛитер Записан(а): Oct 15, 2010 Мнения: 2

Виновни сме.

Въведено на: 22 Апр 2011 07:35:35 » **2011-04-25**

In Memoriam

Тихо гаснещи свещи тъгуват в очите ми,
а в душата ми – мрак и тревога
и се мъча без глас да ти кажа – попитай ме
„Как си ти?”, но отдавна не мога...

Ти, отдавна си някъде много далече,
сред безкрая на космос огромен –
светлинката на малка свещичка си вече,
тихо гаснеща в мен като спомен...

2011-04-25

http://www.youtube.com/watch?v=fLbLBqKRxWs

Клипче със снимки на П. Дубарова, както и от филма "Трампа". Браво на автора!

http://vbox7.com/play:da43f125&al=1&vid=1938586

Въведено на: 02 Май 2011 05:47:15 » **Re: 2011-04-25**

RockAround_theC_l_ock написа:

In Memoriam

Тихо гаснещи свещи тъгуват в очите ми,
а в душата ми – мрак и тревога
и се мъча без глас да ти кажа – попитай ме
„Как си ти?”, но отдавна не мога...

Ти, отдавна си някъде много далече,
сред безкрая на космос огромен –
светлинката на малка свещичка си вече,
тихо гаснеща в мен като спомен...

2011-04-25

Много е хубаво

Покойния - Кембъла навремето по едно радио си правеше такива възмутителни каламбури за П. Дубарова, като: дубара, и таз дубара, кой набара него бара! Това беше негов отговор на коментар на слушател за таланта на Дубарова. Ако тя била голям поет то Дамян Дамянов бил най-великия поет на света! Какво искаше да каже...само той си знаеше. Беше грозно. Дете на 17 години е била все пак...

Ето това е на преден план 22 години у нас - циничния Куку хумор, на онези вулгарни втръснали "шоумени" - символи на разрушена, ограбена и деградирала България.

ПП.
Когато загинаха шестте деца от Симеоновград никой от тези палячовци не каза и дума. А заслужаваха национален траур!
Защото са деца най-вече. Заслужаваха поне един ден мълчание, тишина.
И как всичко си отминава...прибраха ги, погребаха ги, и гаврата си продължава - същата, грозна и безпардонна на политическо и всякакво ниво.
Продължиха да подскачат, да си танцуват, да осмиват...

http://www.24chasa.bg/Article.asp?ArticleId=1344693

Навършиха се 50 години от рождението на Петя. На линка има и видео с откъс от филма "Трампа".

...

"Най-парадоксалното у мен е, че страданието ми носи щастие. Има нещо велико в страданието, нещо извисяващо... Как си представям страданието - неонова светлина, две необикновено красиви очи, тъжно-спокойни, незагледани, някаква доброта, молба, признание в тях, от неона изглеждат черни, а може би са кафяви, сини - не! Тъжно съгласие, не примирение, а съгласие с вече изживяното! И две ръце, голи до лактите, които стискат висока чаша бира. Това е страдание. Аз съм виждала страданието. То е било съвсем близо до мен - на съседната маса. И как съм го пожелавала само!"

---

“Нищожно нещо е човекът! Нищожно! Цял живот пъпли, бори се, създава нещо, но винаги в рамките на своето просто човешко съществувание - него той не може да надхвърли. Виж, ако всеки човек беше по едно слънце, по една планета?! Не зная защо, винаги съм била извънредно щастлива. Презирам онези, на които им трябва конкретен повод, за да бъдат щастливи - или да се влюбят, или да постигнат нещо! Понякога щастието ми е било толкова болезнено, едва съм се преборвала с него, за да оцелея, за да не изнемогна от подлудяващата му сила...

---

“Не искам да живея в заслепение. Всичко е така опорочено, някъде отвътре, от дълбокото на живота лъха нещо гнило. Но искам да вярвам, че има и достойни хора, хора чисти и необикновени. Ако има, то те са нещастници. Григор Ленков беше такъв, бог да го прости. Защо не оцеля? Дарвин е доказал, че във вечния ход на еволюцията на организмите оцеляват само най-силните, най-добре приспособените към конкретните условия. Той не е могъл да се приспособи, милият. Как да говоря за него, когато сълзи размиват очите ми и ме дави, дави.

---

"Спрях до огледалото на втория етаж, извадих жълт гребен и бавно и мълчаливо се заресах. Беше страшно. Дъхът на този хладен коридор, извитите стълби, дори и това голо огледало, в което се оглеждах преди - плаха, тънкокрака, с плитка на върха на главата, която кой знае защо не ми тежеше, всичко бълваше него - категорично, безпрекословно, невъобразимо - решех се аз и си мислех: защо го няма сега да ми се порадва - колко съм пораснала и как хубаво се усмихвам..."

7.09.1979 г.

Петя Дубарова

Главно меню

Сдружение ХуЛите

Посещения

Електронни книги

Календар

Екипи на ХуЛите