Сапунени мехури

Това е една приказка на Светослав Минков, която скоро ми се припомни.

С близък до Андерсеновите приказки език ми говорят историите на този незаслужено позабравен наш автор.

Сапунени мехури

Имаше едно малко момиченце с червена панделка на косата.
Веднъж то седеше в градината на тяхната къща и държеше в ръката си чашка със сапунена вода. От време на време момиченцето потапяше в чашката тънка сламчица, надуваше я със сочните си устнички и през сламчицата излизаше по някой голям мехур, който светваше на слънцето с всички багри на небесната дъга и литваше във въздуха като вълшебно балонче.
Много такива сапунени мехури излизаха през сламчицата и всеки от тях си мислеше, че е най-хубавият на света.
- Добре, че се откъснах от тая проста сламка - рече първият, като почервеня от радост и се понесе над лехата с маргаритките.
- Сега ще отида в царския палат и ще кацна върху короната на царя - каза вторият. - Аз напълно заслужавам това почетно място, защото по-прекрасна украса от мене няма.
- Ех, че съм лек! - въздъхна третият и стана изведнъж огненожълт като голям портокал. - Я чакай да отлетя на небето, та да заблестя и аз като слънцето над широката земя.
- Внимание! - извика четвъртият, като се обагри с теменужено сияние и хвръкна към клоните на старата липа. - Аз отивам в рая, за да ядосвам ангелите с хубостта си.
- Аз ще се оженя за царската дъщеря - прошепна петият, който беше зелен и приличаше на диня. - Каня всички бръмбари и мравки на сватбата си.
- Аз пък ще отида в морето и ще стана цар на подводното царство - реши шестият, като се превърна в синьо кълбо и се изгуби зад чимширения храст.
- Колко грозен е светът без мене! - каза седмият, който имаше седефен цвят и плуваше бавно над кокошарника. - Ето че и аз най-сетне се родих, за да отсрамя бога заради грозотата, която е сътворил!
Тъй си мислеха всички сапуни мехури и в същия миг се пукаха, без да изпълнят желанията си и без да оставят някаква следа от себе си в ясния слънчев въздух.
А през тънката сламчица продължаваха да се раждат и да умират десетки нови мехури, също тъй горделиви и краткотрайни като изчезналите си събратя, докато най-сетне сламчицата се счупи, а малкото момиченце плисна сапунената вода на земята и започна да подскача на един крак.

Светослав Минков

ХуЛитер Записан(а): Mar 07, 2007 Мнения: 21

Аз също смятам, че на Св. Минков не е отдадено заслужено място в българската литература. Той е изключително тънък стилист и забавен разказвач. Приказката "Сапунени мехури" ме беше развълнувала преди време и по нейна идея бях написала своя "вариация на тема".

Ето я:

К А П К А
/вариация на тема "Сапунени мехури" от Св. Минков/

От балкона на един жилищен блок две момчета пускаха сапунени балони.Някои излизаха на групички като фойерверки, други летяха самотно, а трети се пукаха, още щом напуснеха сламката. Балоните бяха доволни и щастливи, защото бяха облечени в разноцветни дрехи с цветовете на дъгата. Те правеха света по-весел и красив.
-Днес съм облечена в костюм на "Шанел"! - похвали се суетно един сапунен мехур, очевидно от женски пол.
-И само толкова?! - побърза да й отговори току-що роденият друг - също дама. - Погледни моя тоалет! Полата ми е от последната колекциа на "Готие", блузката от "Армани", а пък шала...О, той е на...-но вече беше цопнала в грозна локва на земята. Надутата сапунена госпожица се беше превърнала в безцветна капка, натежала от черна мъка и сега приличаше на опечалена сълза.
Тя падна там, където живееха безброй други нейни посестрими. Модерната Копка бе толкова недоволна от положението, в което изпадна, че побърза да оповести своята висша класа:
-Не мога да остана в калта! Та аз дефилирам по световните модни подиуми! Аз съм топ-модел!
-И ние бяхме като теб, мила сестричке! Успокой се!
-Сестричка?! Ваша сестричка?! Каква обида! Че вижте ми обувките! С тях аз идвам от "Пред-а-порте"! А тоалета ми! Ох, нещастна аз! Кой ще ми помогне? Помощ! Помощ!
И така, нещастната Капка заоплаква съдбата си толкова жалостиво и искрено, че всичси повярваха, че тя е нещо повече от тях. Вдигна се страшно силен шум и локвичката изригна от вълнение.
-Внимавайте с прическата ми! - пищеше манекенката. - О, горката аз! Няма ли кой да ме спаси? Помощ!
В този момент оттам мина скимтящо куче. То не беше хапвало нищо от вчера и отчаяно търсеше храна. Но щом чу нещастните викове, забрави своята болка и веднага се притече на помощ.
-Как да Ви помогна, госпожице? - отзивчиво попита то.
-Занеси ме горе, на балкона при двете момчета. Те ме създадоха, те са моите модни агенти и най-добри приятели. Аз съм манекен! - кокетно обясни Капка.-Аз крася света! Аз съм най-красивата сапунена дама! Аз съм...-опияняваше се от себе си тя.
Кученцето търпеливо изслуша всичко и накрая попита:
-Но как да Ви занеса, като намам никакъв съд?
-Вземи ме в лапичките си! Не ме оставяй! Спаси ме!
На тези молби никой не можеше да устои. Една красива дама, изпаднала в беда, трябваше да бъде спасена. Кучето беше с добро сърце, истински кавалер. То напълно забрави своя глад, защото някой имаше нужда от него. Навеждайки се към локвата да вземе Капка в лапите си, видя, че там живеят много такива капки. Те всички бяха еднакви, не бяха с модни тоалети/както и неговата Капка/, но се бяха хванали за ръце и както му се стори, се забавляваха във водния си свят. Даже му се чу, че пеят песен за слънцето, при което искат да отидат и после да нахранят земята. "И аз бях гладен"-за миг си помисли кучето, но веднага прогони тази срамна мисъл.
Внимателно, да не намачка дрешките й, я взе в предните си лапи, и, куцукайки, я отнесе при двете момчета. А те продължаваха да правят каскади от красота. Сякаш слънцето се беше преместило да живее във всеки воден мехур.
Когато видяха кучето с една одърпана и грозна капка и чуха нейната история, никой не повярва и дума.
-Водата в нашите сапунени балони е крестално чиста - казаха те, -а в пяната се къпят най-омайните слънчеви лъчи1 Затова нашите балони са чудни, разноцветни, пъстри, невиждани! Във всяко от тях живее малка седемцветна дъгичка! Те са най-красивото нещо на земята!
-И аз бях красива...Не помните ли? - Почти се разплака Капко.
Ти? Никога не сме те виждали! Нашите балони обикалят целия свят! Те са толкова прелестни, толкова ефирни, колкото са най-изисканите манекени!
-Но аз съм вашата Капка! - все по-умолително настояваше тя.
-Не е вярно! Я се виж...Колко е мръсна дрехата ти, колко е чорлава прическата ти! -и затръшнаха вратата под носа им.
Капка бе сломена. Никога не беше се чувствала толкова обидена, даже когато беше в калната улична локва. Тя огледа дрехите си и видя, че изглежда ужасно! Изведнъж прогледна с нови очи. Чак сега осъзна, че по нищо не се различава от своите посестрими в локвата.. Но да се върне там и за миг не помисли, защото се срамуваше от себе си. "Какво да правя?" -мислеше в безизходица тя.
-Моля те, кученце, вземи ме със себе си!Толкова бях глупава и заблудена! Прости ми! - помоли го с най-искрена молба в гласа си.
-Добре! - съгласи се веднага то, защото го болеше за нея. -Но как ще те нося? Без четирите си лапи няма да мога да бягам, да ловувам?
-Защо не ме глътнеш?
-Не мога! Ти си толкова красива!
-Наистина ли ме виждаш красива?
-Ти си най-красивата капка на света - срамежливо отговори то.
-А виждаш ли пъстрите ми дрехи?
-Ти си моята седемцветна дъгичка -вече мънкаше кученцето.
-Тогава ме вземи! Изпий ме и завинаги ще останем заедно! Моля те!
-Добре! Щом ще сме заедно!
-Благодаря ти, приятелю!
Кучето изпи Капка. Почувства се по-добре не само защото залъга глада си, а защото усещаше присъствието на Капка до сърцето си.
Изведнъж козината му се промени! Тя засия с цветовете на дъгата! Кученцето се превърна в най-красивото четириного на земята!То беше взело красотата на своята приятелка, а тя щеше да живеечрез него.
-Благодаря ти, Капчице! -помисли развълнувано то и продължи пътя си.

Прочетох, тайни, и си мислех как им отива на сапунените мехури да се самоопияняват и надуват до пук, такава им е закваската...Пяна.
Няма как да не са лекомислени- наистина са цветни, красиви и празни,
а твоята капчица е един израснал и прогледнал сапунен мехур Smile

Радвам се, че ми съмишленичиш и споделяш отношението към литературното наследство, оставено ни от Светослав Минков. Приказките му наистина са едни от най-хубавите, които съм чела от български автор. Доста късно ги открих, далеч след тези на Ран Босилек,Ангел Каралийчев и Георги Караславов.

Още една приказка от Светослав Минков

Захарното момиче

Имаше някога в едно омагьосано царство една чудна градина. Всичко в тая градина беше направено от захар: и цветята, и дърветата, и пеперудите, и птичките, та най-сетне и малкото златокосо момиче, което седеше по цял ден на една захарна пейка в градината и плетеше захарна тантела със захарни игли.

А на другия край на земята далеч от омагьосаното царство живееше беден ковач с жена си и с малкия си син. Синът помагаше на баща си в ковачницата и надуваше духалото в огнището.
Когато той възмъжа, обърна се към баща си и рече:

— Тате, намислил съм да отида в омагьосаното царство и да се оженя за захарното момиче.

Бащата сложи чука си на земята, избърса потта от челото си и каза:

— Добре си намислил, синко. Само че захарното момиче не е за тебе. Ти си човек като всички други, а то е направено от захар. Ако се ожениш за него, то ще стане като обикновените хора и тогава ти ще престанеш да го харесваш. А там, дето няма обич, няма и щастие.

— Не, тате — отвърна синът. — Помни ми думата, че момичето ще си остане до края на живота захарно.

— Дай боже! — рече бащата, като дигна чука и се залови отново за работа.

И синът се стегна за път. Облече се в нови дрехи, метна на рамото си една торба и се сбогува с родителите си. Майка му го изпрати чак до пътната врата, целуна го по челото и го закичи със здравец.

Много дни и нощи вървя момъкът, докато най-сетне стигна в омагьосаното царство. Като наближи захарната градина, той кривна калпака си над ухото и сне китката здравец от гърдите си.

А захарното момиче вдигна ясните си очи от захарната тантела, която плетеше, и хвърли поглед към оградата да види кой иде.

— Добър ден! — промълви момъкът, като се изправи пред вратата. Той стоеше заслепен от хубостта на девойката и не знаеше какво друго да й каже.

— Добре дошел, пътниче! — отвърна захарното момиче и изтича веднага да отвори вратата и покани непознатия гост в градината.

В този миг по клоните на захарните дървета запяха безброй розови птички и стотици пеперуди накацаха по раменете на щастливия скитник.

Синът на ковача пристъпи към момичето и му подаде китката здравец.

— Вземи това цвете като дар от нашата далечна страна — рече той, без да снема очи от прекрасното лице на захарната хубавица. — Аз дойдох да те взема за жена и да те отведа в нашата малка ковачница, около която цъфтят теменужки и чуруликат синигери. Съгласна ли си да дойдеш с мене?

Захарното момиче се усмихна и стана още по-хубаво. Усмивката се пукна на устните му като алена пъпка, а в сините му очи грейна ангелска доброта. То изгледа непознатия левент и каза:

— Съгласна съм да ти стана жена, ала преди това ще искам от теб да убиеш крилатия змей, който пази живата вода, та да видя дали си юначен.

— А къде живее крилатият змей? — попита момъкът и стисна юмруци, готов за борба.

— На края на нашето омагьосано царство — отвърна девойката. — Там в планината се намира една вълшебна пещера, в която тече сребърният извор с живата вода. Като стигнеш пред пещерата, насреща ти ще изскочи един змей, ала ако твоята обич към мен е по-силна от всичко, ти не ще се уплашиш от него и ще го победиш.

— Тръгвам още сега — извика юнакът и в погледа му се разискри страшна решителност.

И момъкът замина по широкия друм, а захарното момиче хвърли подире му една бяла захарна роза и дълго му маха с ръка, докато той се изгуби в далечината.

Късно през нощта синът на ковача стигна в планината. Още отдалече съзря вълшебната пещера, пред която гореше грамаден огън. Той пропълзя по скалите и когато беше вече близо до огъня, чу изведнъж грозен рев, който отекна из планинските усои като страховита гръмотевица. Юнакът се изправи и видя на две крачки от себе си крилатия змей. Из раззиналата уста на чудовището изригваха зелени пламъци, а в големите му очи лъщеше вампирска стръв.

Но момъкът не се уплаши. Той си спомни за захарната хубавица, за усмивката й, за ангелската доброта, що излъчваха сините й зеници, и в яките му ръце кипна непозната до тоя ден мощ. Без да се бави нито миг, той се спусна върху змея, сграбчи го за разтворените челюсти и ги разчекна с всичка сила. Чудовището изрева от болка и се тръшна полумъртво на земята. Тогава момъкът извади ножа си от пояса, заби го в главата на змея и я отряза с един замах като на пиле, а после я хвърли в грамадния огън и влезе в пещерата.

Сребърният извор с живата вода клокочеше между камъните и грееше в тъмнината като месечина. Синът на ковача се наведе над него, взе делвата, която бе оставена на един камък, и я потопи в извора, та гребна с нея от водата. След това излезе навън и се спусна надолу по планината.

Беше топла слънчева сутрин, когато юнакът се върна в градината на захарното момиче. Той сложи делвата пред нозете на девойката и рече:

— Аз убих крилатия змей и ти донесох жива вода.

А захарното момиче стана от пейката и от скута му се изсипа като кристална паяжина тънката захарна тантела, която то бе плело години наред.

— Води ме, където искаш! — каза тихо хубавицата. — От днес нататък аз съм твоя жена.

И като каза това, тя извика птичките и пеперудите и им даде да пият от живата вода. И всички пеперуди и птички накацаха върху делвата и в един миг станаха сребърни. Птичките зачуруликаха като вълшебни музики, а пеперудите литнаха над лехите със захарни цветя и задрънкаха като звънчета-омайничета.

Захарното момиче взе делвата и пръсна останалата жива вода по дърветата и цветята. И тогава цялата градина блесна с ослепителен блясък под лъчите на слънцето, защото и най-малкото клонче, и най-малката тревица се превърнаха в чисто сребро.

— Ами ти защо не пи от живата вода? Мигар не искаш да бъдеш безсмъртна? — попита момъкът.

— Аз пих от живата вода на твоята обич и съм вече безсмъртна — отвърна усмихнато захарното момиче. — Хайде сега да вървим!

И девойката и юнакът се хванаха за ръце и тръгнаха към далечната земя, в която се намираше малката ковачница. А сребърните пеперуди и птички се събраха в рояк и се понесоха като сребърен облак над главите им. Те ги изпратиха чак до края на омагьосаното царство и после се върнаха пак в своята градина.

Когато момъкът и захарното момиче стигнаха пред ковачницата, никой не излезе да ги посрещне. Старият ковач и жена му бяха умрели и схлупената къщица бе потънала в буреняк. Наоколо цвъртяха малки синигерчета, а из тревата тичаха морави теменужки, подгонени от вятъра.

— Колко хубаво е тук! — извика радостно захарната хубавица и очите й светнаха от щастие.

Тогава момъкът разчисти буреняка, като остави само миризливите теменужки, разтвори вратата на ковачницата и въведе вътре младата си жена. И угасналата жар в огнището грейна отново и сред тишината на малката ковачница звъннаха веселите удари на чука върху наковалнята.

Години минаха и думите на стария ковач се сбъднаха. Захарната девойка стана като всички други хора, хубостта й се изгуби, светлото й лице потъмня и увехна от грижите.

Ала момъкът продължаваше да й се радва и да размахва тежкия чук над главата си с оная сила, с която някога беше убил крилатия змей. Защото сърцето на неговата жена не се промени, а си остана все същото сърце от захар, миросано завинаги с чудната жива вода на вечната обич.

Часовникът върху кухненския шкаф тракаше тихо и приспивно. През замъгленото стъкло на прозореца не се виждаше нищо. Люта зима бе сковала цялата земя.

- Та да си дойдем на думата – рече чайникът на старата тенджера. – Туй се случи преди години, когато аз още не бях почернял от огъня и можех да влизам свободно в гостната стая, да седя на дантелена покривка върху масата и да черпя поред всички гости.
Веднъж домакинята бе поканила на чай много хора. Толкова много, че за едного не достигаше чаша. „Ами сега – засмя се тя. – Чакайте, на вас ще дам нещо особено !” И като каза това, нашата господарка разтвори вратичката на бюфета и извади оттам една прекрасна чаша, направена от ясночервен порцелан.

Тая чаша не приличаше никак на другите, защото беше по-малка и по-нежна, и бе украсена със златни цветя. „Ах, колко е хубава !” – извикаха гостите и започнаха да я предават от ръка на ръка. „Да – отвърна гордо домакинята. – Тя е от Китай. По-рано имах шест такива чашки, но петте се счупиха и сега останала само тая.”

Червената китайска чаша мина през всички ръце и след това бе сложена пред един дебел гост, който се разкиха отгоре и – разбира се, не от неуважение, а просто защото беше хремав.

До тоя ден, право да си кажа, никога не бях мислил за женитба. Ала малката чайна чаша беше тъй нежна и мила, че щом я видях, си казах: „Ето годеница за мен.” Разбира се, на същото мнение бяха и други някои предмети на трапезата. Още преди да налеят чай в порцелановата хубавица, сребърните щипци ме изпревариха и пуснаха вътре цели три късчета захар, а лимонът се търкулна уж съвсем случайно до нея и я помилва пред очите на всички.

Но обичта не се купува нито със захар, нито с киселите милувки на един лимон-жълтурко. Прекрасната червена чаша гледаше само мене и чакаше с нетърпение да я стопля с истински китайски чай, който щеше да и спомня за нейната далечна родина.

А аз се правех, че не забелязвам нищо, обикалях поред всички чаши и ги пълнех, а гостите ги дигаха от масата и ги поднасяха към устата си.

Най-сетне стигнах и до малката китайска хубавица. Тогава почувствах такава силна обич към нея, че пламнах цял в огън и чаят в мен стана ужасно горещ. И в същия миг дойде нещастието, защото нежната порцеланова чаша не можа да изтърпи топлината. Още при първите капки чай тя въздъхна по китайски – прас ! – и се счупи на малки късчета.

Домакинята изписка и всички гости и изказаха съжаленията си. Само дебелият хремав гост не каза нищо, а подскочи от стола си. Чаят го беше залял и попарил, та затова той извади кърпата си и започна да си трие панталоните.

От тоя ден нататък аз пък се зарекох да не мисля вече за женитба и да си остана до края на живота ерген, защото не ми се искаше да чупя друга чаша.

...

- Кло-кло-кло ! Бедната порцеланова чашка ! – клокочеше старата тенджера. – Ех, да можех и аз да обикна някого, та да уври по-скоро бобът, че ми омръзна да седя все на печката !

Чайникът мълчеше. Той се беше пренесъл в онова далечно време, когато беше съвсем нов и ясносин като небето. И както някога, му се струваше, че седи на дантелена покривка в гостната стая, а отсреща го гледа червената чайна чаша, нашарена със златни цветя.

Разбира се, глиненото гърне с ошафа не вземаше никакво участие в разговора между чайника и тенджерата, защото беше глупаво и надуто като всички гърнета.

То си знаеше само своето:

- Б-р-р-р ! – и размотаваше високо нагоре големи кълбета пара.

Светослав Минков

ХуЛитер Записан(а): Nov 16, 2010 Мнения: 10

много хубави приказки, дайте линк с повече...

В най-новият магазин Всичко за вашия дом можете да видите промоционалните ни цени на хладилници, невероятно ниските ни Цени на завеси и всякакви видове. Разполагаме с екип от професионални хамали, който се грижи продуктите ни да пристигнат здрави до вашия дом! И не забравяйте, че само при нас има толкова ниски цени на завеси на метър и супер-изгодни лизингови цени на хладилници. Разполагаме със цял щанд Интериорни врати на добри цени – даже много добри! Освен това ако живеете във Варна – работа като професионални хамали можем да ви предложим на много добри условия! Подходящо за всички студенти и не само - живеещи или учещи във Варна - работа има при нас!. Можете да видите и пълната програма на телевизиите в България от този интернет сайт http://napred.bg/tv-programa.html. Проверете си числата от тото 6 от 42 в Напред.БГ http://napred.bg/toto/6-ot-42. Любимите ми българските приказки вече чета и в Напред.БГ. Ето връзката към една от най-любимите ми http://napred.bg/%D0%B2%D1%8A%D0%BB%D0%BA%D1%8A%D1%82-%D1%81%D0%B8-%D0%BE%D1%81%D1%82%D0%B0%D0%B2%D0%B0-%D0%B2%D1%8A%D0%BB%D0%BA.html тази за вълка, който си остава вълк.

Главно меню

Сдружение ХуЛите

Посещения

Електронни книги

Календар

Екипи на ХуЛите