Warning: Cannot modify header information - headers already sent by (output started at /home/hulite/www/www/header.php:2) in /home/hulite/www/www/modules/Forums/includes/sessions.php on line 253
Warning: Cannot modify header information - headers already sent by (output started at /home/hulite/www/www/header.php:2) in /home/hulite/www/www/modules/Forums/includes/sessions.php on line 254
Warning: Cannot modify header information - headers already sent by (output started at /home/hulite/www/www/header.php:2) in /home/hulite/www/www/modules/Forums/includes/page_header.php on line 480
Warning: Cannot modify header information - headers already sent by (output started at /home/hulite/www/www/header.php:2) in /home/hulite/www/www/modules/Forums/includes/page_header.php on line 482
Warning: Cannot modify header information - headers already sent by (output started at /home/hulite/www/www/header.php:2) in /home/hulite/www/www/modules/Forums/includes/page_header.php on line 483 ХуЛите :: Виж тема - Да си спомним за Петя Дубарова
Бях се сетил за този филм - Трампа, и реших да потърся откъса с Петя Дубарова. Гледал съм го преди около 10 години и си спомням, че тя имаше само една реплика...Но сега виждам, че участието и е около 2 минути. Не е за вярване, но като че ли обобщават нейния образ, свободомислие, дух и излъчване! Две съвсем достатъчни минути, за да бъде разбрана...Добре, че са го направили този филм, и сега имаме тези уникални кадри с нея!
karambol ХуЛитер
Записан(а): Jan 25, 2009
Мнения: 181
Място: Сливо поле
Въведено на:
12 Апр 2009 00:22:08 »
ВРЕМЕ
Текат минути, часове и дни
в безспирен бяг безследно отлетели.
Как страшно в тези четири стени
ти блъскаш своите мисли посивели.
И чакаш някого. Но идва ден,
когато по пътеки осветени,
от блясъка на слънце озарен,
с изопнати от дъжд прохладни вени
ще спреш за миг внезапно покосен
от мисъл: Младостта е изживяна,
и как ли ще признаеш ужасен
пред себе си, че тя е пропиляна.
И истински все още неживял,
денят ти сив отмерва пулс последен.
И времето ще сграбчиш ти без жал
със трескави ръце и ужас леден.
Към слънцето с пресъхнали очи,
съсипан, прежаднял ще се катериш.
Но слънцето жестоко ще мълчи
и нищо ново няма да намериш,
защото си съвсем обикновен човек
на средна възраст. Много скоро
е може би и онзи страшен ден,
когато смърт очите ще затвори.
Ще върнеш ли, дали ще върнеш пак
загубеното, вече пропиляно?!
На карта ще залагаш, светъл бряг
сте търсиш, но във тебе като рана
ще пари мисълта, че две неща
не можеш никога да си възвърнеш:
Живота да избавиш от смъртта
и времето назад да върнеш!
Изтича песента като вода!
Но времето остава нейна стража.
Дотука спира моята следа,
а имах толкоз много да ви кажа.
Не харесвам самоубийците.Много ми е странно, че това по природа общително и светло същество е изпаднало в такова състояние да посегне на себе си. За мен е загадка как е стигнала до тези мрачни мисли в дневника си, характерни за една по-зряла възраст.
rajsun ХуЛитер
Записан(а): Dec 26, 2004
Мнения: 1014
Въведено на:
12 Апр 2009 09:22:22 » !
...
galina ХуЛитер
Записан(а): Jul 31, 2008
Мнения: 316
Място: някъде по морския бряг
Въведено на:
12 Апр 2009 12:11:19 »
Едно чувствително момиче, влюбено в морето!
"Изтича песента като вода!
Но времето остава нейна стража.
До тука спира моята следа,
а имах толкоз много да ви кажа."
_________________ Ако се приемаш прекалено сериозно, знай, че се обричаш на вечно разочарование!
Marta ХуЛитер
Записан(а): Feb 23, 2004
Мнения: 1585
Място: България
Въведено на:
12 Апр 2009 15:40:31 »
Прочетох по горе "Не харесвам самоубийците..." и го разтълкувах в смисъл - не ги харесвам, защото не ги разбирам. "Не разбирам" не би трябвало да е синоним на "не одобрявам". Аз съм мислила по въпроса и съм се питала "защо?" Защо е постъпила така със себе си? Тя е внимавала твърде да не разочарова никого, а светът около нея - не, не се е съобразявал с различието и. Не е внимавал!
Различните обикновено са сочени с пръст, около тях винаги има подсмихващи се тайно и явно. Чувствителният човек е като мембрана. Улавя и нюансите на околното поведение, обикновено не му е нужно повече от поглед и жест. И понякога е много огорчен.
Не е никаква гаранция, че щом човек изглежда светъл и позитивен из света му не бродят сенки, даже напротив. Шапката-свещник, която Гоя понякога е слагал на главата си когато е рисувал донякъде ми обясни присъствието на ужасните чудовища в картините му.
Светлината води за ръка сянка, а когато сянката започне да бърза и изпреварва се случват такива нелепи и непростими събития. Така ми се струва.
Скоро е рождения ден на Петя. Бих помолила да бъдем малко по-добри и бели, дори само, защото отново е април. И сме живи.
doktora ХуЛитер
Записан(а): Jul 08, 2008
Мнения: 2173
Място: в Библиотеката
Въведено на:
12 Апр 2009 16:26:44 » Светлите хора изостават от сенките си...
MAРTA каза:
"Различните обикновено са сочени с пръст, около тях винаги има подсмихващи се тайно и явно. Чувствителният човек е като мембрана. Улавя и нюансите на околното поведение, обикновено не му е нужно повече от поглед и жест. И понякога е много огорчен.
...
Светлината води за ръка сянка, а когато сянката започне да бърза и изпреварва се случват такива нелепи и непростими събития. Така ми се струва. "
Нямам какво да добавя...
_________________ ...аз идвам, а ти?
Ufff ХуЛитер
Записан(а): Jan 09, 2004
Мнения: 2108
Въведено на:
16 Апр 2009 22:16:02 »
Marta написа:
Защо е постъпила така със себе си? Тя е внимавала твърде да не разочарова никого, а светът около нея - не, не се е съобразявал с различието и. Не е внимавал!
Различните обикновено са сочени с пръст, около тях винаги има подсмихващи се тайно и явно. Чувствителният човек е като мембрана. Улавя и нюансите на околното поведение, обикновено не му е нужно повече от поглед и жест. И понякога е много огорчен.
Не е никаква гаранция, че щом човек изглежда светъл и позитивен из света му не бродят сенки, даже напротив. Шапката-свещник, която Гоя понякога е слагал на главата си когато е рисувал донякъде ми обясни присъствието на ужасните чудовища в картините му.
Светлината води за ръка сянка, а когато сянката започне да бърза и изпреварва се случват такива нелепи и непростими събития. Така ми се струва.
Скоро е рождения ден на Петя. Бих помолила да бъдем малко по-добри и бели, дори само, защото отново е април. И сме живи.
Марта, написала си нещо много силно. Настръхна ме. И, знаеш ли, в твоите думи има поезия. Дали пък не е от родния ти бургаски въздух, м?
Живи сме. Затова да си спомним с добро за Петя, присъединявам се!
04-12-79…
… Това не е ЕГН. На тази дата преди 28 години си отиде Петя Дубарова, което тъжно събитие не може да бъде отминато с мълчание. По същото време или малко по- късно авторът на този текст се залови да пише посвещение за нея или може би като нея, но това се оказа непосилна задача за един обикновен дилетант, поради което изпълнението се проточи във времето почти до сега- най- малко рекорд на Гинес- и през този достатъчно голям период стиховете бяха унищожавани, захвърляни, забравяни и възстановявани безброй пъти, за да се получи нещо смислено или поне на него така му се струва. Във всеки случай той- авторът- моли за извинение разбиращите от поезия, както и близките на Петя, ако нещо не е- и вероятно не е- както трябва.
Р
04 12 79
Поклон в храма на Мнемозина
/В чест на Петя Дубарова/
…Мамичко, аз идвам.
Случаен лъч по лунната дъга –
една сълза, една молитва,
протуберанси от тъга.
По своя път букети съм събрала-
безброй най-хубави цветя.
Последен път, последно разцъфтяли –
Цветя. Цветя. Цветя.
И всеки цвят за мен ще ти нашепва.
И всеки смях, и всяка тишина…
Цветя, цветя – безкрайно детство
и светлина, и светлина…
Аз може би в плача съм на цигулка.
Вълна и чайка може би съм аз.
И песен може би, и ручей, и светулка.
И детски смях, и птичи глас.
Но чакай ме! В безсънна нощ ме чакай
да дойда пак на спомена с лъча.
Ще влезна, ще поседна малко,
ще помълча, ще помълча…
Ще идвам с песента на птица,
със капчиците утринна роса,
с усмивките на моите връстници –
един мираж, една сълза.
Аз все ще се отбивам, мамо,
при моя малък пъстър свят,
при младостта си неживяна –
от рано стъпкан цвят.
В измислени безпътици се лутах,
в измислени пожарища горях;
видях, видях над плажове безлюдни
безброй звезди и звезден прах.
Но, мамичко, дойдох и си отивам
на спомена в залязващия здрач –
една тъга, една молитва –
среднощ като нестихващ плач.
Тя падна мамо – моя синя птица –
със писък от пречупени крила.
Разстрелен екот, гаснещи зеници.
Мъгла. Мъгла. Мъгла…
Понякога ще се завръщам –
самотна сянка и самотен звън.
Камбана. Фар. Смълчана къща.
Раздяла. Прошка. Сън…
Silver Wolfess ХуЛитер
Записан(а): Jan 05, 2004
Мнения: 1881
Място: София
04-12-79…
… Това не е ЕГН. На тази дата преди 28 години си отиде Петя Дубарова, което тъжно събитие не може да бъде отминато с мълчание. По същото време или малко по- късно авторът на този текст се залови да пише посвещение за нея или може би като нея, но това се оказа непосилна задача за един обикновен дилетант, поради което изпълнението се проточи във времето почти до сега- най- малко рекорд на Гинес- и през този достатъчно голям период стиховете бяха унищожавани, захвърляни, забравяни и възстановявани безброй пъти, за да се получи нещо смислено или поне на него така му се струва. Във всеки случай той- авторът- моли за извинение разбиращите от поезия, както и близките на Петя, ако нещо не е- и вероятно не е- както трябва.
Р
04 12 79
Поклон в храма на Мнемозина
/В чест на Петя Дубарова/
…Мамичко, аз идвам.
Случаен лъч по лунната дъга –
една сълза, една молитва,
протуберанси от тъга.
По своя път букети съм събрала-
безброй най-хубави цветя.
Последен път, последно разцъфтяли –
Цветя. Цветя. Цветя.
И всеки цвят за мен ще ти нашепва.
И всеки смях, и всяка тишина…
Цветя, цветя – безкрайно детство
и светлина, и светлина…
Аз може би в плача съм на цигулка.
Вълна и чайка може би съм аз.
И песен може би, и ручей, и светулка.
И детски смях, и птичи глас.
Но чакай ме! В безсънна нощ ме чакай
да дойда пак на спомена с лъча.
Ще влезна, ще поседна малко,
ще помълча, ще помълча…
Ще идвам с песента на птица,
със капчиците утринна роса,
с усмивките на моите връстници –
един мираж, една сълза.
Аз все ще се отбивам, мамо,
при моя малък пъстър свят,
при младостта си неживяна –
от рано стъпкан цвят.
В измислени безпътици се лутах,
в измислени пожарища горях;
видях, видях над плажове безлюдни
безброй звезди и звезден прах.
Но, мамичко, дойдох и си отивам
на спомена в залязващия здрач –
една тъга, една молитва –
среднощ като нестихващ плач.
Тя падна мамо – моя синя птица –
със писък от пречупени крила.
Разстрелен екот, гаснещи зеници.
Мъгла. Мъгла. Мъгла…
Понякога ще се завръщам –
самотна сянка и самотен звън.
Камбана. Фар. Смълчана къща.
Раздяла. Прошка. Сън…
Бях излязла, Ради, но влизам заради теб. Да ти кажа, че стихотворението е прекрасно. Прекрасно е, защото е изживяно.
Няма как да те взема с мен да идем да ги пообиколим. Знаеш ли? Те понякога очакват да им идем на гости. Ех, какви мисли пред Възкресение...
Благодаря ти!
04-12-79…
… Това не е ЕГН. На тази дата преди 28 години си отиде Петя Дубарова, което тъжно събитие не може да бъде отминато с мълчание. По същото време или малко по- късно авторът на този текст се залови да пише посвещение за нея или може би като нея, но това се оказа непосилна задача за един обикновен дилетант, поради което изпълнението се проточи във времето почти до сега- най- малко рекорд на Гинес- и през този достатъчно голям период стиховете бяха унищожавани, захвърляни, забравяни и възстановявани безброй пъти, за да се получи нещо смислено или поне на него така му се струва. Във всеки случай той- авторът- моли за извинение разбиращите от поезия, както и близките на Петя, ако нещо не е- и вероятно не е- както трябва.
Р
04 12 79
Поклон в храма на Мнемозина
/В чест на Петя Дубарова/
…Мамичко, аз идвам.
Случаен лъч по лунната дъга –
една сълза, една молитва,
протуберанси от тъга.
По своя път букети съм събрала-
безброй най-хубави цветя.
Последен път, последно разцъфтяли –
Цветя. Цветя. Цветя.
И всеки цвят за мен ще ти нашепва.
И всеки смях, и всяка тишина…
Цветя, цветя – безкрайно детство
и светлина, и светлина…
Аз може би в плача съм на цигулка.
Вълна и чайка може би съм аз.
И песен може би, и ручей, и светулка.
И детски смях, и птичи глас.
Но чакай ме! В безсънна нощ ме чакай
да дойда пак на спомена с лъча.
Ще влезна, ще поседна малко,
ще помълча, ще помълча…
Ще идвам с песента на птица,
със капчиците утринна роса,
с усмивките на моите връстници –
един мираж, една сълза.
Аз все ще се отбивам, мамо,
при моя малък пъстър свят,
при младостта си неживяна –
от рано стъпкан цвят.
В измислени безпътици се лутах,
в измислени пожарища горях;
видях, видях над плажове безлюдни
безброй звезди и звезден прах.
Но, мамичко, дойдох и си отивам
на спомена в залязващия здрач –
една тъга, една молитва –
среднощ като нестихващ плач.
Тя падна мамо – моя синя птица –
със писък от пречупени крила.
Разстрелен екот, гаснещи зеници.
Мъгла. Мъгла. Мъгла…
Понякога ще се завръщам –
самотна сянка и самотен звън.
Камбана. Фар. Смълчана къща.
Раздяла. Прошка. Сън…
Изключително е...всеки един от стиховете е толкова трогателен!
traveller ХуЛитер
Записан(а): Dec 28, 2007
Мнения: 224
Място: Прага, Чехия
Въведено на:
18 Апр 2009 04:22:55 »
Не ме разплаквайте бе, Петя ми е любима. Колкото и да е непризната. Само преклонение мога да дам на това дете!
Marta ХуЛитер
Записан(а): Feb 23, 2004
Мнения: 1585
Място: България
Въведено на:
25 Апр 2009 20:55:31 » 25 април - рождения ден на Петя
Там някъде в облаци, в луди лози,
от мигли, запазили дъх на сълзи,
от морския дом на соления рак,
от някакъв стар, омагьосан син бряг
внезапно се ражда и тръгва към мен
(когато не е нито нощ, нито ден)
не плах, сивоок, бледосинкав и тих,
а жив, поразяващ, неистов мой стих.
Аз падам във двете му властни ръце
и мойто момичешко пъстро сърце
вибрира в мен като щастлива пчела,
Не чакам познатото тръпно "Ела"!
Аз тръгвам след него и знам, че е мой,
на моите мисли блестящия рой
той грабва. Къде съм? Сънувам ли? Аз
попадам във някакъв бронзов Бургас.
Слънце с магия на златен фонтан
изригва от мекия свод разлюлян.
А някаква матова странна зора
ме прави щастлива и нежно добра.
Дълбоко във хиляди живи води,
в делфини, в звезди, невидени преди,
в събуждане кратко на морския фар
откривам учудена някакъв чар.
Защото до мене, разгърден и бос,
реален и жив като ден и въпрос,
е моят стих - трескав и толкова млад,
единствен обичан, единствен мой брат.
Аз следвам на времето светлия ход
и искам, как искам след моя живот
пак някой да трепне, внезапно спасен,
открил в моя стих своя пристан зелен.
Marta ХуЛитер
Записан(а): Feb 23, 2004
Мнения: 1585
Място: България
Въведено на:
17 Яну 2010 10:41:03 » Идеен проект за паметник на Петя Дубарова
Тук всеки има възможност да гласува за един от проектите за паметник на Петя Дубарова. Има много и добри предложения.
Не можеш да пускаш нови теми Не можеш да отговаряш във форума Не можеш да редактираш мненията си Не можеш да триеш свои мнения Не можеш да гласуваш във форума