Да си спомним за Петя Дубарова

Не можем да се "спомним" за Петя Дубарова.Трябва да я изживеем.

Изгонени от час

Изгониха ни - бяхме невъзможни.
Смехът ни бе решил да ни е враг -
избухна между тестовте сложни,
разрошен и подкупващ. Даже как

завързваше добрите химикалки
с невидими конци, вълнуващ, син
и смеехме се просто неразбрали,
че не е лодка синият ни чин,

че и часовникът не е палячо
със смешен нос - голямата стрелка.
И чакахме звънеца ни - тръбача
(сами си го неракохме така).

Но строгият учител не усети
красивото на пъстрия ни смях,
приел ни в свойта алена планета,
далеч от всякаква тъга и страх.

Изгони ни - ний бяхме невъзможни.
Но в дните, в тебеширен прах,
в контролните, объркани и сложни,
аз пазя спомена за този смях!

http://www.youtube.com/watch?v=F1zMu3PKcHo

Бях се сетил за този филм - Трампа, и реших да потърся откъса с Петя Дубарова. Гледал съм го преди около 10 години и си спомням, че тя имаше само една реплика...Но сега виждам, че участието и е около 2 минути. Не е за вярване, но като че ли обобщават нейния образ, свободомислие, дух и излъчване! Две съвсем достатъчни минути, за да бъде разбрана...Добре, че са го направили този филм, и сега имаме тези уникални кадри с нея!

ВРЕМЕ

Текат минути, часове и дни
в безспирен бяг безследно отлетели.
Как страшно в тези четири стени
ти блъскаш своите мисли посивели.
И чакаш някого. Но идва ден,
когато по пътеки осветени,
от блясъка на слънце озарен,
с изопнати от дъжд прохладни вени
ще спреш за миг внезапно покосен
от мисъл: Младостта е изживяна,
и как ли ще признаеш ужасен
пред себе си, че тя е пропиляна.
И истински все още неживял,
денят ти сив отмерва пулс последен.
И времето ще сграбчиш ти без жал
със трескави ръце и ужас леден.
Към слънцето с пресъхнали очи,
съсипан, прежаднял ще се катериш.
Но слънцето жестоко ще мълчи
и нищо ново няма да намериш,
защото си съвсем обикновен човек
на средна възраст. Много скоро
е може би и онзи страшен ден,
когато смърт очите ще затвори.
Ще върнеш ли, дали ще върнеш пак
загубеното, вече пропиляно?!
На карта ще залагаш, светъл бряг
сте търсиш, но във тебе като рана
ще пари мисълта, че две неща
не можеш никога да си възвърнеш:
Живота да избавиш от смъртта
и времето назад да върнеш!

Изтича песента като вода!
Но времето остава нейна стража.
Дотука спира моята следа,
а имах толкоз много да ви кажа.

Не харесвам самоубийците.Много ми е странно, че това по природа общително и светло същество е изпаднало в такова състояние да посегне на себе си. За мен е загадка как е стигнала до тези мрачни мисли в дневника си, характерни за една по-зряла възраст.

ХуЛитер Записан(а): Dec 26, 2004 Мнения: 1015

...

Едно чувствително момиче, влюбено в морето!

"Изтича песента като вода!
Но времето остава нейна стража.
До тука спира моята следа,
а имах толкоз много да ви кажа."

Прочетох по горе "Не харесвам самоубийците..." и го разтълкувах в смисъл - не ги харесвам, защото не ги разбирам. "Не разбирам" не би трябвало да е синоним на "не одобрявам". Аз съм мислила по въпроса и съм се питала "защо?" Защо е постъпила така със себе си? Тя е внимавала твърде да не разочарова никого, а светът около нея - не, не се е съобразявал с различието и. Не е внимавал!
Различните обикновено са сочени с пръст, около тях винаги има подсмихващи се тайно и явно. Чувствителният човек е като мембрана. Улавя и нюансите на околното поведение, обикновено не му е нужно повече от поглед и жест. И понякога е много огорчен.
Не е никаква гаранция, че щом човек изглежда светъл и позитивен из света му не бродят сенки, даже напротив. Шапката-свещник, която Гоя понякога е слагал на главата си когато е рисувал донякъде ми обясни присъствието на ужасните чудовища в картините му.
Светлината води за ръка сянка, а когато сянката започне да бърза и изпреварва се случват такива нелепи и непростими събития. Така ми се струва.

Скоро е рождения ден на Петя. Бих помолила да бъдем малко по-добри и бели, дори само, защото отново е април. И сме живи.

MAРTA каза:
"Различните обикновено са сочени с пръст, около тях винаги има подсмихващи се тайно и явно. Чувствителният човек е като мембрана. Улавя и нюансите на околното поведение, обикновено не му е нужно повече от поглед и жест. И понякога е много огорчен.
...
Светлината води за ръка сянка, а когато сянката започне да бърза и изпреварва се случват такива нелепи и непростими събития. Така ми се струва. "

Нямам какво да добавя...

ХуЛитер Записан(а): Jan 09, 2004 Мнения: 2108

Marta написа:

Защо е постъпила така със себе си? Тя е внимавала твърде да не разочарова никого, а светът около нея - не, не се е съобразявал с различието и. Не е внимавал!
Различните обикновено са сочени с пръст, около тях винаги има подсмихващи се тайно и явно. Чувствителният човек е като мембрана. Улавя и нюансите на околното поведение, обикновено не му е нужно повече от поглед и жест. И понякога е много огорчен.
Не е никаква гаранция, че щом човек изглежда светъл и позитивен из света му не бродят сенки, даже напротив. Шапката-свещник, която Гоя понякога е слагал на главата си когато е рисувал донякъде ми обясни присъствието на ужасните чудовища в картините му.
Светлината води за ръка сянка, а когато сянката започне да бърза и изпреварва се случват такива нелепи и непростими събития. Така ми се струва.

Скоро е рождения ден на Петя. Бих помолила да бъдем малко по-добри и бели, дори само, защото отново е април. И сме живи.

Марта, написала си нещо много силно. Настръхна ме. И, знаеш ли, в твоите думи има поезия. Дали пък не е от родния ти бургаски въздух, м?
Wink

Живи сме. Затова да си спомним с добро за Петя, присъединявам се!

radi_radev19441944 написа:

04-12-79…
… Това не е ЕГН. На тази дата преди 28 години си отиде Петя Дубарова, което тъжно събитие не може да бъде отминато с мълчание. По същото време или малко по- късно авторът на този текст се залови да пише посвещение за нея или може би като нея, но това се оказа непосилна задача за един обикновен дилетант, поради което изпълнението се проточи във времето почти до сега- най- малко рекорд на Гинес- и през този достатъчно голям период стиховете бяха унищожавани, захвърляни, забравяни и възстановявани безброй пъти, за да се получи нещо смислено или поне на него така му се струва. Във всеки случай той- авторът- моли за извинение разбиращите от поезия, както и близките на Петя, ако нещо не е- и вероятно не е- както трябва.

Р

04 12 79

Поклон в храма на Мнемозина
/В чест на Петя Дубарова/

…Мамичко, аз идвам.
Случаен лъч по лунната дъга –
една сълза, една молитва,
протуберанси от тъга.

По своя път букети съм събрала-
безброй най-хубави цветя.
Последен път, последно разцъфтяли –
Цветя. Цветя. Цветя.

И всеки цвят за мен ще ти нашепва.
И всеки смях, и всяка тишина…
Цветя, цветя – безкрайно детство
и светлина, и светлина…

Аз може би в плача съм на цигулка.
Вълна и чайка може би съм аз.
И песен може би, и ручей, и светулка.
И детски смях, и птичи глас.

Но чакай ме! В безсънна нощ ме чакай
да дойда пак на спомена с лъча.
Ще влезна, ще поседна малко,
ще помълча, ще помълча…

Ще идвам с песента на птица,
със капчиците утринна роса,
с усмивките на моите връстници –
един мираж, една сълза.

Аз все ще се отбивам, мамо,
при моя малък пъстър свят,
при младостта си неживяна –
от рано стъпкан цвят.

В измислени безпътици се лутах,
в измислени пожарища горях;
видях, видях над плажове безлюдни
безброй звезди и звезден прах.

Но, мамичко, дойдох и си отивам
на спомена в залязващия здрач –
една тъга, една молитва –
среднощ като нестихващ плач.

Тя падна мамо – моя синя птица –
със писък от пречупени крила.
Разстрелен екот, гаснещи зеници.
Мъгла. Мъгла. Мъгла…

Понякога ще се завръщам –
самотна сянка и самотен звън.
Камбана. Фар. Смълчана къща.
Раздяла. Прошка. Сън…

radi_radev19441944 написа:

04-12-79…
… Това не е ЕГН. На тази дата преди 28 години си отиде Петя Дубарова, което тъжно събитие не може да бъде отминато с мълчание. По същото време или малко по- късно авторът на този текст се залови да пише посвещение за нея или може би като нея, но това се оказа непосилна задача за един обикновен дилетант, поради което изпълнението се проточи във времето почти до сега- най- малко рекорд на Гинес- и през този достатъчно голям период стиховете бяха унищожавани, захвърляни, забравяни и възстановявани безброй пъти, за да се получи нещо смислено или поне на него така му се струва. Във всеки случай той- авторът- моли за извинение разбиращите от поезия, както и близките на Петя, ако нещо не е- и вероятно не е- както трябва.

Р

04 12 79

Поклон в храма на Мнемозина
/В чест на Петя Дубарова/

…Мамичко, аз идвам.
Случаен лъч по лунната дъга –
една сълза, една молитва,
протуберанси от тъга.

По своя път букети съм събрала-
безброй най-хубави цветя.
Последен път, последно разцъфтяли –
Цветя. Цветя. Цветя.

И всеки цвят за мен ще ти нашепва.
И всеки смях, и всяка тишина…
Цветя, цветя – безкрайно детство
и светлина, и светлина…

Аз може би в плача съм на цигулка.
Вълна и чайка може би съм аз.
И песен може би, и ручей, и светулка.
И детски смях, и птичи глас.

Но чакай ме! В безсънна нощ ме чакай
да дойда пак на спомена с лъча.
Ще влезна, ще поседна малко,
ще помълча, ще помълча…

Ще идвам с песента на птица,
със капчиците утринна роса,
с усмивките на моите връстници –
един мираж, една сълза.

Аз все ще се отбивам, мамо,
при моя малък пъстър свят,
при младостта си неживяна –
от рано стъпкан цвят.

В измислени безпътици се лутах,
в измислени пожарища горях;
видях, видях над плажове безлюдни
безброй звезди и звезден прах.

Но, мамичко, дойдох и си отивам
на спомена в залязващия здрач –
една тъга, една молитва –
среднощ като нестихващ плач.

Тя падна мамо – моя синя птица –
със писък от пречупени крила.
Разстрелен екот, гаснещи зеници.
Мъгла. Мъгла. Мъгла…

Понякога ще се завръщам –
самотна сянка и самотен звън.
Камбана. Фар. Смълчана къща.
Раздяла. Прошка. Сън…

Бях излязла, Ради, но влизам заради теб. Да ти кажа, че стихотворението е прекрасно. Прекрасно е, защото е изживяно.

Няма как да те взема с мен да идем да ги пообиколим. Знаеш ли? Те понякога очакват да им идем на гости. Ех, какви мисли пред Възкресение...
Благодаря ти!

radi_radev19441944 написа:

04-12-79…
… Това не е ЕГН. На тази дата преди 28 години си отиде Петя Дубарова, което тъжно събитие не може да бъде отминато с мълчание. По същото време или малко по- късно авторът на този текст се залови да пише посвещение за нея или може би като нея, но това се оказа непосилна задача за един обикновен дилетант, поради което изпълнението се проточи във времето почти до сега- най- малко рекорд на Гинес- и през този достатъчно голям период стиховете бяха унищожавани, захвърляни, забравяни и възстановявани безброй пъти, за да се получи нещо смислено или поне на него така му се струва. Във всеки случай той- авторът- моли за извинение разбиращите от поезия, както и близките на Петя, ако нещо не е- и вероятно не е- както трябва.

Р

04 12 79

Поклон в храма на Мнемозина
/В чест на Петя Дубарова/

…Мамичко, аз идвам.
Случаен лъч по лунната дъга –
една сълза, една молитва,
протуберанси от тъга.

По своя път букети съм събрала-
безброй най-хубави цветя.
Последен път, последно разцъфтяли –
Цветя. Цветя. Цветя.

И всеки цвят за мен ще ти нашепва.
И всеки смях, и всяка тишина…
Цветя, цветя – безкрайно детство
и светлина, и светлина…

Аз може би в плача съм на цигулка.
Вълна и чайка може би съм аз.
И песен може би, и ручей, и светулка.
И детски смях, и птичи глас.

Но чакай ме! В безсънна нощ ме чакай
да дойда пак на спомена с лъча.
Ще влезна, ще поседна малко,
ще помълча, ще помълча…

Ще идвам с песента на птица,
със капчиците утринна роса,
с усмивките на моите връстници –
един мираж, една сълза.

Аз все ще се отбивам, мамо,
при моя малък пъстър свят,
при младостта си неживяна –
от рано стъпкан цвят.

В измислени безпътици се лутах,
в измислени пожарища горях;
видях, видях над плажове безлюдни
безброй звезди и звезден прах.

Но, мамичко, дойдох и си отивам
на спомена в залязващия здрач –
една тъга, една молитва –
среднощ като нестихващ плач.

Тя падна мамо – моя синя птица –
със писък от пречупени крила.
Разстрелен екот, гаснещи зеници.
Мъгла. Мъгла. Мъгла…

Понякога ще се завръщам –
самотна сянка и самотен звън.
Камбана. Фар. Смълчана къща.
Раздяла. Прошка. Сън…

Изключително е...всеки един от стиховете е толкова трогателен!

Не ме разплаквайте бе, Петя ми е любима. Колкото и да е непризната. Само преклонение мога да дам на това дете!

Там някъде в облаци, в луди лози,
от мигли, запазили дъх на сълзи,
от морския дом на соления рак,
от някакъв стар, омагьосан син бряг

внезапно се ражда и тръгва към мен
(когато не е нито нощ, нито ден)
не плах, сивоок, бледосинкав и тих,
а жив, поразяващ, неистов мой стих.

Аз падам във двете му властни ръце
и мойто момичешко пъстро сърце
вибрира в мен като щастлива пчела,
Не чакам познатото тръпно "Ела"!

Аз тръгвам след него и знам, че е мой,
на моите мисли блестящия рой
той грабва. Къде съм? Сънувам ли? Аз
попадам във някакъв бронзов Бургас.

Слънце с магия на златен фонтан
изригва от мекия свод разлюлян.
А някаква матова странна зора
ме прави щастлива и нежно добра.

Дълбоко във хиляди живи води,
в делфини, в звезди, невидени преди,
в събуждане кратко на морския фар
откривам учудена някакъв чар.

Защото до мене, разгърден и бос,
реален и жив като ден и въпрос,
е моят стих - трескав и толкова млад,
единствен обичан, единствен мой брат.

Аз следвам на времето светлия ход
и искам, как искам след моя живот
пак някой да трепне, внезапно спасен,
открил в моя стих своя пристан зелен.

Тук всеки има възможност да гласува за един от проектите за паметник на Петя Дубарова. Има много и добри предложения.

http://www.dubarovamuseum.com/Petya/voting.aspx

Главно меню

Сдружение ХуЛите

Посещения

Електронни книги

Календар

Екипи на ХуЛите