Москвичът

Модератор Записан(а): Mar 05, 2006 Мнения: 1152

Беше по времето на средношколските бригади в края на осемдесетте. Последна смяна бригадири, в първите дни на септември.
Теменужка бе лудо влюбена в Митака - абитуриент от Строителния техникум, комуто предстоеше войнишко изпращане. И просто нямаше как възлюбената да не присъства на това Изпращане. Ала за лош късмет тъкмо тогава я взеха на бригада в района на язовир Цонево, Варненско.
- Моля ви, идете да я вземете оттам – кършеше пръсти Митака – ще ви дам пари за бензин, майка и също ще дойде с вас, за да Я пуснат!
Бензинът – ясно. Майката – ясно. Оставаше да намерим и автомобил.
Питах баща ми. Категорично отказа. Комшията – също. Тогава се сетих за Иван.
Когато чу за идеята да идем до Цонево с неговата бракма, той безобразно се изхили.
- Не може да искаш това от мен – каза - ти не ми познаваш „Москвича”, трагичен е !
- Трагичен или не, тръгваме! Митакът разчита на нас!
Наляхме вода в празния радиатор с уговорката, че той е леко пробит и на всеки 50 км трябва да се долива по малко. Бутахме колата около триста метра, докато запали. На бензиностанцията изобщо не гасихме, купихме десетлитрова туба, напълних я с вода и си я сложих в краката дежурна. Иван подкара колата към Теменужкината майка, която вече отдавна ни чакаше на един тротоар. Тя седна на задната седалка и почна да ни благодари. Няма защо – отговорихме едновременно. И наистина нямаше защо.
Още на двайсетия километър Москвичът загря. Слязох и изсипах половината туба, дорде се напълни казанчето. Жената прехапа долна устна и потъна в дълбоко мълчание. След много спирки на всеки няколко километра, свързани с пълненето на тубата по бензиностанции и празненето и в моменти на прегряване, стигнахме в някакво село. Никакви табели нямаше и Иван я подкара по интуиция. Избрания от него път ни закара до един спрял на спирка автобус, с табелка „Варна-Цонево”.
- Ха, на прав път сме! – убедено възкликна Иван.
„Правият” път ни изведе до края на селото, където се превърна в макадам, а след още два километра – в откровено черен път, покрит с три пръста паднали листа и широк не повече от два метра.
- Иване, оттук не може да е минавал автобус – рекох.
- Ами да, обръщаме тогава – отговори ми.
Не знаех как се обръща на толкова тесен път, с пропаст отляво и стръмен скат отдясно. Предстоеше ми да видя как става. С безбройни рисковани маневри шофьорът почти беше успял, когато предните колела застанаха в крайно ляво положение и не искаха да се върнат, колкото и да псува и да върти волана Иван. Колата угасна.
- Ей сега я втасахме! – промълвих.
- Ще се оправи ! – сигурен беше Той – само трябва да побутаме два-три пъти напред-назад.
Побутнахме. Колелата се оправиха. Обърнахме окончателно назад. Засилихме, за да запали. Спряхме и налях всичката налична вода, за да се охлади. Заваля сериозно. След толкова бутане дишахме тежко и мълчахме. Оказа се, че чистачките не работят, при това има само едно перо – пред шофьора. Иван извади някаква тел и я усука около един бушон. Тръгнаха, но тази отдясно почна да стърже по стъклото. Слязох и я изправих – започна да ми маха като за сбогом. Видях един улук и почнах да пълня тубата с дъждовна вода, докато Иван разпита преминаващия на велосипед дядка за Правилния път. Стигнахме Цонево. Вентилаторът не работеше и стъклото отпред се изпоти. Забърсвах го периодично с моряшката си фланелка, която свалих, поради липсата на парцали или каквото и да е подобно. Майката слезе и след двайсет минути се върна с дъщеря си. Седнаха двете отзад и тръгнахме обратно. Още на десетия километър щерката започна да разбира в каква кола се вози. Добре, че валеше – във всяко село по пътя намирахме течащи улуци и допълвахме спасителната туба. В един момент нещо отпред каза „трак” , ама не разбрахме веднага какво. И точно преди един голям баир Иван съобщи, че колата не ще да включи на „втора”, че и на „първа” скорост.
- Слизаме! – извика Теменужкината мама на една бензиностанция.
Бе готова да продължи с дъщеря си на автостоп. Но с тази кола – НЕ! И не само извика, ами и го направи! Още първата кола ги качи.
През това време Иван бе легнал в една локва под двигателя на колата да види какво става. Оказа се, че едното ухо на двигателя се е откъснало, двигателя се е наклонил силно вляво и на практика се държи на едно стоманено ухо. От това скоростната кутия се е усукала и не може да включва на първа и втора, значи имаме на разположение само трета, четвърта и задна.
- Тръгваме направо на трета! – каза Иван, а аз налях вода в радиатора и го бутнах да запали, като в движение едва успях да скоча на предната седалка. Но големи баири на трета скорост не могат да бъдат взети.
- Със засилка ще стане! – рече моят човек, включи на задна и тръгнахме да се засилваме. Три пъти опитахме това упражнение – не стана!
Явно нещо друго трябваше да измислим. Да вземаме баирите на задна ни хрумна, ама Стара планина на задна не се минава лесно. Не, че не пробвахме! Вратът ми се изкриви още на третия баир. И спряхме до една купчина нарязани дърва. Тук Иванчовият гений проработи за сетен път. Той слезе, остави ме да поддържам газта – „да не угаснем” и въпреки падналия мрак и непрестанния дъжд почна да рови из купчината. Накрая намери някаква цепеница с формата на клин, вдигна капака и я пъхна под двигателя.
Разкрещя ми се да пробвам сега да включа на втора и почна да налага цепеницата с един кол по някакви сложни лостови съображения. Явно схемата проработи, защото успях да включа на втора. Иванушка ме поздрави набързо, наля вода в радиатора, включи фаровете – всъщност работели само „на дълги” по неясни причини – и се метна до мен на дясната седалка в движение, щото потеглих на втора.
Стара планина едва ли помни друг такъв „Москвич 408И – Копач”, прекосил я само на втора скорост в дъждовна нощ със спирки през 15 километра за доливане на вода и дървен клин между предния мост и двигателя. В ниското минахме на трета и така се добрахме до дома на Митака, където веселбата бе напреднала.
И така се напихме с Иван!

Яка машина - няма що, на път не те оставя... Very Happy

Да не съм чул лоша дума за соц-возилото!
С бащицата ми сме обиколили света с него ( в рамките на БГ)!
Very Happy

Интересно разказано! 5!
И успех!
Very Happy

И аз го имах същия звяр. Наливал съм вода, но на заден ход не съм карал.

ХуЛитер Записан(а): Mar 11, 2005 Мнения: 751

Мисля, че може да се изцеди откъм много думи, ще спечели. А и мисля още, че сега е извън регламента.

ХуЛитер Записан(а): Mar 11, 2005 Мнения: 751

изтрих дубъла, сорри

Имах същия `` автомобил с характер``. Най-смешното беше когато реших да го продам - нещо му се повреди бендикса и не искаше да завърти стартера, за да запали. Уговорих се с купувача да дойде по обяд да го види. Цяла сутрин се опитвах безуспешно да запаля. Точно когато купувачът се появи - врътнах ключа и веднага запали. И човекът ми брои парите и тръгнахме към нотариус да го прехвърлим. После си взех такси, а как го е запалил човекът след нотариуса - идея нямам. Laughing

ХуЛитер Записан(а): Mar 12, 2007 Мнения: 44

Главно меню

Сдружение ХуЛите

Посещения

Електронни книги

Календар

Екипи на ХуЛите