Не съм добре, ама нищо ми няма

Модератор Записан(а): Mar 05, 2006 Мнения: 1152

Добре съм аз, добре...
Тоя нервен тик, дето го виждаш... така ти се струва.
Нито ми трерперят ръце като на алкохолик пред стограмка, нито гледам като овца-стръвница. Ама така е, защото съм спокойна, уравновесена и никой ненормалник не може ме изтика от дълбоките коловози на душевния ми комфорт.
Ама лесно ли ми е, мислиш? Постигнала съм го не за първите седем, ами за първите поне трийсет и кусур години. Що дебил ми е видяло окото...
Като се е почнало още от детската градина, когато Пепа се опита да ми извади окото с клечка... Що да не я набия тъй, че и гордата й баба да я хареса, ама на... Почнах да й вадя доводи. И й ги вадих, вадих, вадих... нейде докъм седми клас, щото тогава май за последно ме поступа. После се преместих в гимназията. Алелуя!
Там за моето душевно-комфортно благополучие се потруди основно даскалът по физическо. Взе ме под крилото си човекът и три години се труди да ми изгради биволско търпение, здрав дух и здраво тяло. По цели нощи сънувах кошмари – или ще катурна козата в опит да я прескоча, или ще увисна като плазмодий на успоредката, или ще ми се заплете лентата във волното съчетание по художествена гимнастика... Ей, на, в края на десети клас като се запъна, че трябва да покривам норматив по бягане на улицата пред цялото училище и половината град по шортички... Иначе – поправителен. По физическо. Ха, де... Ама бягах. Тъй добре се засилих, че спокойно можеше да ме чака на финала поне със златен медал в дисциплината, ако не си оплетох краката и не се прострях в цял ръст ( то пък един ръст...). Заорах с нос, тъй да се каже. Писа ми три за срока, за годината и за вечни времена. И сега да река да се затичам – я след рейс, я след мъж - все даскалът ми е пред очите.
Обаче решаваща роля изигра семейното гнездо. Сдобила съм се с железни нерви, сияйна усмивка и изненадващо дясно кроше (ако се наложи и първите две не вършат работа). Допълнителни часове по усъвършенстване вземах на работа. Спечелих сърцето на шефа още на третия месец като му предложих да ми намали заплатата. Без друго с това работно време нямаше кога да я харча. Бях готова и някой лев да давам даже на края на месеца, само мир да има и да не ме юрка като див петел.
Е, случва се да речем да ми изневери дългогодишното обучение, че като ми прещрака релето... Ей оня ден например. За нищо и никакво такъв скандал си вдигнах! Наприказвах си ги едни, дето не съм ги чувала даже. Ама пък днес съм като чисто нова. Пробвай ме де, пробвай. Да видиш какво се казва спокойствие, уравновесеност и търпение!
Щяха ли иначе да ме изберат за отговорник на отделението в лудницата? Сериозна работа ти казвам. И добре, че съм добре и нищо ми няма, та не се плаша от хорските лудости.
Откакто прописах пък стихотворения, хептен задобрях. Едното крило на отделението е реформирано на поетично студио и постоянно се чува скърцане на моливи – пишат хората, та се не трае. Стой да ти изрецитирам последната си поема. Няма, няма! Кога друг път!? Много е добра, да знаеш, мхм... Няма човек, на който да съм я прочела и да не са го приели скоропостижно и без направление от личния лекар в нашия кръжец. Четири стихосбирки имам тая година, сборник разкази и любовен роман, който спечели Голямата награда в конкурса “Ние, нормалните”. Едната скромност ме кара да замълча за другите творчески успехи.

Чакай, къде се разбърза, де...
Не е тик това, не е.
Намигам ти бе, мой човек. Майтап си правя.
Луда съм за връзване, ама все на калпави въжета ме връзват, та ходя още между хората и симулирам нормалност.
Не съм добре, хич не съм добре, да ти кажа. От детската градина почна още. Ей, оная Пепа какво й чуха ушите... Чак в седми клас събра кураж да ме набие. Да не казвам дето даскалът по физическо и до ден днешен само мене помни от випуска. Мъжът ми ме носи на ръце и от цялата фирма само аз ползвам отпуск! Железни нерви, сияйна усмивка и изненадващо дясно кроше – в различни комбинации. Те това е рецептата за моята лудост и не я сменям за ничия друга.