Харесвам много поезията му и бих искала да отворя тема-прозорец за неговите стихове
Калин Донков
Материя
На чувствата в отчаяния лов,
догдето ги преследва и тълкува,
душата се лекува от любов.
Макар че от любов не се лекува.
И винаги изправена на съд,
наивно брани слабото си право.
Очаква от любов да и простят.
Макар че от любов не се прощава.
В света, от реализъм опростен,
единствено контрастите
избира.
И от любов умира всеки ден.
Макар че от любов не се умира.
BlackCat Модератор
Записан(а): Nov 22, 2003
Мнения: 1974
Място: Горещ ламаринен покрив
Въведено на:
21 Юни 2008 09:55:36 »
И аз много го харесвам Благодаря за темата!
Частен случай
След твърдите пети на времето, които чуваш да минават,
пелинът трудно се изправя и с мъка своя дъх възвръща.
На любовта такава мъка, ако си спомняш, е присъща.
Но в любовта е друго нещо – там болният лекува здравите.
По чистата пола на времето, която вярваш, че докосна,
прахът на бъдещето беше и по ръцете ти полепна.
Сега очаквай да се сбъдне поличбата великолепна.
Но в любовта е друго нещо - там бъдещето е за после.
А жьлтото око на времето, което в огън ни измива,
запалва къщи и фенери, завърта кръговете в мрака.
И всяка правда е възможна. И всеки избор се протака.
Но в любовта е друго нещо - там милата е най-красива.
Но любовта е друга тайна. Но любовта е частен случай.
Накрая времето си тръгва изпод балконите й късни.
Безшумно се люлее клонът, от острото му рамо блъснат —
махалото се движи, скъпа. И няма кой да го изключи...
_________________ BlackCat
beche ХуЛитер
Записан(а): Mar 28, 2004
Мнения: 541
Въведено на:
21 Юни 2008 15:44:58 »
ПОСЛЕДЕН
Тайно се плашим от всеки възторг неуверен.
По е понятна тъгата - ненужна, но ярка.
Всъщност светът ни, така справедливо измерен,
просто не може на всеки да бъде по мярка.
Нервно живеем - а нервите станаха здрави.
Празнично светим - а празникът пак ни прескача.
Грижата само човек на човека подава
като излъскано в хиляди длани петаче.
Колко наивно закривах от срам синините
и по лицето лекувах тревожните знаци.
мигар са малко онези юнаци, които
носят усмивката, както се носят мустаци!
Нека, когато привърша гнева си безвреден,
като затръшна горчивата своя тетрадка,
най-талантливият вече да не е най-беден,
най-храбрият - да не живее най-кратко.
Най-красивият да е поне веднъж обичан.
Най-нежният да е най-сетне погален.
Най-мъдрият размисъл съвсем да не е трагичен.
Най-мъжкият разговор да не е непременно прощален.
Имам да чакам в този живот неизгледен.
Дълго ще чакам. Последна е мойта задача:
да се засмея. Но тъй да се смея последен,
че да се чува как повече никой не плаче...
beche ХуЛитер
Записан(а): Mar 28, 2004
Мнения: 541
Въведено на:
21 Юни 2008 16:20:51 »
ЗИМНА КЪЩА
Ако в чая въздъхнат горчиви треви
и потръпне червената риза на клена
иде време за горест, иде мраз несъмнено,
а сърцето на лятото още кърви.
По кръга на студените мокри скали
гъвкъв размисъл слиза, жадуван, дочакан
и ръцете му нежни свършват с нокти на дракон,
а сърцето на лятото още боли.
С изяснени във мъчна усмивка черти
всеки стъкмя огнище и потърсва кибрита.
Синьо светва слана, скрежът слиза в горите,
а сърцето на лятото още тупти.
На мъглите през мрачното, млечно море
завърни се отнякъде, излъжи ме "Навеки".
Една ябълка матова донеси отдалеко
и... сърцето на лятото няма да спре...
Limonka ХуЛитер
Записан(а): Apr 01, 2006
Мнения: 32
Място: София
Въведено на:
21 Юни 2008 20:24:54 » К.Донков
Дъждостих
Дъжд ще ни вълнува неведнъж.
Всеки дъжд в лицата ни наднича.
Но дъждът е винаги различен-
никой дъжд не ще е онзи дъжд.
Нямаме през дъждовете мост
и във никой бъдещ дъжд не може
пак да потрепериш дъждокожа
като се надвеся дъждокож.
Само паметта се втурва в кръг
и с усмивка слаба ни поднася
някоя въздишка дъждогласа
или жест на кестен дъждорък.
Следват ни със стъклени стрели
дъждовете в ритъм изповеден.
И един от тях ще е последен,
щом при дъжд сърцето ме боли...
Da ХуЛитер
Записан(а): Mar 05, 2005
Мнения: 40
Място: Blagoevgrad
Въведено на:
23 Юни 2008 23:26:35 »
ПОЕМА
Любовта ни посочва с тревожни очи.
Любовта ни избира. Любовта ни закриля.
И добавя в прегръдката нервно усилие -
сякаш края така ще отдалечи.
Любовта в непресметнати думи гърми.
За душите ни смешно и мъдро се грижи.
Заковава ни кратко в живота подвижен
и помага да бъдем в тълпата сами.
Любовта под огромен часовник върви.
Боязливо разтяга на ласките срока.
Някой ден остарява - като всичко наоколо.
И тогава извръщаме хладно глави.
А когато избяга в случайно такси,
разпилейте писмата, изгорете портретите.
Оставете във стаята една роза да свети.
Любовта ще се върне - да я угаси...
LA BOHEME
Земята като гроб да се пропука -
и в гроба ще се лъжем вероятно,
че ще намерим изхода наслуки
и ще се върнем някой ден обратно.
Небето с черно слънце да ни светне -
ний пак ще се опиваме повлечени
от радост, че плътта е мимолетна,
от ужас, че изкуството е вечно.
Небрежната ръка на битието
във унеса си тих като се плъзне,
ще ни смири сред чаши и монети,
облъчени от щастие и мързел.
А както се надхитряхме в неясни,
но смъртни грехове заподозрени:
детето на предателя порасна,
сестрата на палача се ожени.
Догдето крихме нокти като рисове,
залъгвайки гнева за всеки случай:
перото на доносника написа,
юмрукът на негодника улучи.
Подлецът за адресите разпитва.
Тършува под възглавето открито.
И ако е безспорно, че сме читави -
дали е вярно, че не сме убити?
Дали не е отвъдна всяка музика?
Не са ли сън прегръдката, конякът?
Единствено стихът е без илюзии
и знае, че зад ъгъла го чакат.
С какво така жестоко ги обиди?
Какво им толкоз стори сиромахът?
А може би стихът е очевидец!
И само затова ще го премахнат...
Не можеш да пускаш нови теми Не можеш да отговаряш във форума Не можеш да редактираш мненията си Не можеш да триеш свои мнения Не можеш да гласуваш във форума