Да си спомним за Петя Дубарова

БЛАГОРОДСТВО
Петя Дубарова

Един възторжен кораб рязко вряза
брадата си в спокойното море
и своя път със диря отбеляза.
Морето не поиска да го спре,
а само сбърчи се от болка сива,
изохка тихо, като че дайре
търкулна се във огнена коприва.

След кораба остана само пяна
и раната във морските гърди.
Една вълна, немирна, разлюляна,
затвори я и меките води
пльоплюкнаха във устните на плажа,
изхвърляйки и миди, и звезди,
за палавия кораб да разкажат.

Море, море, когато той със сила
разцепи те, нали те заболя?
Видях как твоята гръд се беше свила
Ти тази болка как преодоля?
А можеше със силните си пръсти
да счупиш мачтите като крила,
да блъснеш всичко в дълбините гъсти.

Аз знам, море, ти винаги прощаваш,
обидите потапяш в хладна сол
и болките червени изтърпяваш.
Следите им заравяш в пясък гол.
Сега разбирам твоето господство,
и сила, и лилава красота:
дължат се те на твойто благородство.

Гост

Посвещение

Петя Дубарова

В студените нощи, когато пиян
сънят се търкаля на моя таван,
когато луната тъмнее от грях,
когато увисва над мен моя страх,
обесен на острия ръб на нощта,
подавам ти своята бледа ръка -
на теб - непознатия - смугло красив,
потаен и питомен, жаден и див,
едва деветнайсет години живял,
а всичко опитал и всичко видял,
подвластен на никого, ничий, сам свой,
но тръгнал към мене и истински мой
и падал по пътя си, плакал, грешил,
но нежност момчешка за мен съхранил.
Ръката ми - властната - жадно поел,
единствено с мен ще си толкова смел!
Ела! Ще измием луната от грях!
Ще хвърлим трупа на умрелия страх,
ще пеем с тътнежния корабен глас
на морската нощ във добрия Бургас.
А после, когато тя тръгне назад
и слънцето бликне над нас благодат,
мечтата надрастнал, усмихнат, смутен,
ще тръгнеш реален до мен в моя ден!

А ето го и предсмъртното й писмо:

ИЗМАМЕНА
МЛАДОСТ
ПРОШКА
СЪН
СПОМЕН
ЗАД СТЕНИТЕ НА ГОЛЯМАТА КЪЩА
ТАЙНА

torbalan написа:

А ето го и предсмъртното й писмо:

ИЗМАМЕНА
МЛАДОСТ
ПРОШКА
СЪН
СПОМЕН
ЗАД СТЕНИТЕ НА ГОЛЯМАТА КЪЩА
ТАЙНА

http://www.vbox7.com/play:8e39325e

04-12-79…
… Това не е ЕГН. На тази дата преди 28 години си отиде Петя Дубарова, което тъжно събитие не може да бъде отминато с мълчание. По същото време или малко по- късно авторът на този текст се залови да пише посвещение за нея или може би като нея, но това се оказа непосилна задача за един обикновен дилетант, поради което изпълнението се проточи във времето почти до сега- най- малко рекорд на Гинес- и през този достатъчно голям период стиховете бяха унищожавани, захвърляни, забравяни и възстановявани безброй пъти, за да се получи нещо смислено или поне на него така му се струва. Във всеки случай той- авторът- моли за извинение разбиращите от поезия, както и близките на Петя, ако нещо не е- и вероятно не е- както трябва.

Р

Поклон пред Голямата Петя!
Някой беше казал, че талантите живеят често кратко, но стигало това да се родят. Според мен те не умират, а като Малкият принц оставят Любов и Светлина и се връщат на своята звезда, при своята роза...

Да съм слънчево момиче

Петя Дубарова

В дланта ми каца слънцето червено
добро и светло, като гълъб ален.
То сгушва се усмихнато във мене
и пулсът ми запява в миг запален.

Аз искам слънце цял живот да имам
и дланите ми винаги да парят.
Да нося дъх на слънце негасимо
и буйно да горя, да не изгарям.

И хората да гледат мен засмени.
Да казват: " Тя е слънчево момиче!
Във вените й слънчево червени
дъхът на слънцето с кръвта й тича! "

Аз искам, щом издъхна уморена,
то слънцето със мен да не изстине,
а светло като мойта кръв червена
да блесне над гори и над градини.

Да литне между хората щастливи,
за себе си и мен да им разказва.
И аз ще бъда жива, вечно жива,
защото мойто слънце няма да залязва.

ХуЛитер Записан(а): Dec 03, 2007 Мнения: 4

Една от любимите ми поетеси .Поклон пред светлата и памет .

Там някъде...

Там някъде в облаци, в луди лози,
от мигли запазили дъх на сълзи,
от морския дом на соления рак,
от някакъв стар, омагьосан син бряг

внезапно се ражда и тръгва към мен
(когато не е нито нощ, нито ден)
не плах, сивоок, бледосинкав и тих,
а жив, поразяващ, неистов мой стих.

Аз падам във двете му властни ръце
и моето момичешко пъстро сърце
вибрира в мен като щастлива пчела,
Не чакам познатото тръпно "Ела"!

Аз тръгвам след него и знам, че е мой,
на моите мисли блестящият рой
то грабва. Къде съм? Сънувам ли? Аз
попадам във някакъв бронзов Бургас.

Слънце с магия на златен фонтан
изригва от мекия свод разлюлян.
А някаква матова странна зора
ме прави щастлива и нежно добра.

Дълбоко във хиляди живи води,
в делфини, в звезди, невидени преди,
в събуждане кратко на морския фар
откривам учудена някакъв чар.

Защото до мене, разгърден и бос,
реален и жив като ден и въпрос,
е моят стих - трескав и толкова млад,
единствен обичан, единствен мой брат.

Аз следвам на времето светлия ход
и искам, как искам след моя живот
пак някой да трепне, внезапно спасен,
открил в моя стих своя пристан зелен.

ХуЛитер Записан(а): Mar 16, 2007 Мнения: 111

"Аз съм само една и за пръв път съм млада..."

Знам, че е по-голяма на години от мен а я имам за едно малко момиченце прегърнало слънцето...

От малка живея с нейното творчество...сълзите напират...

Поклон!

ДВЕ ПОСВЕЩЕНИЯ
НА ПЕТЯ ДУБАРОВА

Автор: ПЕТЪР ЧУКАНОВ

ВСЕ ТЕ ТЪРСЯТ

Все за тебе слънцето изгрява,
пак за тебе нежно се усмихва,
вятърът и той за теб запява
твоя песен, ден и нощ не стихва!

Лодка от вълна се нежно тласка,
тихо, но приятелски говорят:
"Чувствам сякаш Петината ласка",
златни рибки палави се борят!

Слънцето, морето все те търсят,
ти им бе сестрица и те жалят,
те - вълните, с пръски да те ръсят,
слънцето с лъчи да те обжаря!

БАЛАДА ЗА ПЕТЯ

Всяко лято една чайка бяла,
странно с грак над "Луна парк" лети
и кого ли търси тази сутрин цяла,
що ли тя на младите шепти?

После каца горе на скалата,
винаги до нея - момък млад
гали я със нежност непозната,
той за нея е приятел, брат!

Край морето както си мечтаха,
минаха рибари покрай тях,
в чайката те всичките познаха
Петя, Петя, Петиния смях!

Из антология на поети с ловешки привкус
"ЛЕТЯЩО ГНЕЗДО" - 2006 г.

ХуЛитер Записан(а): Jun 04, 2007 Мнения: 177

Остана си на снимката така-
две хубави очи и в тях- жарава,
платила с най- жестоката цена,
доказвайки, че смърт
поетът
няма!

ХуЛитер Записан(а): Dec 19, 2005 Мнения: 729

Ради, благодаря ти за тази тема във форумите, за стиха за Петя!
Вселена е тя, Вселена! Тясна и е нашата рамка, но сигур ще се почувства по- уютно там, в отвъдното, ако стигнат до нея всичките ни топли думи и послания...

kristi написа:

Ради, благодаря ти за тази тема във форумите, за стиха за Петя!
Вселена е тя, Вселена! Тясна и е нашата рамка, но сигур ще се почувства по- уютно там, в отвъдното, ако стигнат до нея всичките ни топли думи и послания...

Кой знае. Бих искал.

Чувствам се длъжен да благодаря на всички .
Дано това ни направи по- добри. Smile

ХуЛитер Записан(а): Nov 05, 2007 Мнения: 2

Морето II
Морето с морска обич е раздало
на много песъчинки кротка нежност,
на много водорасли цвят е дало
от синьото на своята безбрежност.

И в пристъп на любов е сътворило
седефа във разтоврената мида,
във своите подводия измило
следи и от тъга, и от обида.

О, как ли е успяло да направи
то всяка риба толкова различна
и с дланите си синкаво-лилави
да сее радост в свойта безграничност.

И аз стоя, изопната и няма,
на пясъка самичка под небето,
и чувствам се и горда, и голяма,
и силна, и добра като морето.

Едно от любимите ми нейни стихотворения.Имам и още едно, което...просто обожавам.

Слънчев полет

Когато грабна го зората
на дивия красив живот,
той, легнал тихо на скалата,
видя изпонатия свод.

Скалата щом приля му сила,
към този свод политна той
и към луната сърп извила,
към слънчевия лъчев рой.

Летя и бурите плющяха
в разперените му крила,
но те безкрайно силни бяха,
тъй както родната скала.

Без милост лъч горещ блестеше
в отворените му очи,
но той летеше и летеше,
там гдето слънцето мълчи.

Летеше той с мечтата бурна
да стигне слънчевия диск,
да стигне синева лазурна -
мечтата му бе пълна с риск.

Но вихър зъл това ли беше,
не беше ли фъртуна зла,
тъй, както шеметно летеше,
орелът рязко сви крила...

И блъсна в него силен вятър,
надолу бързо полетя,
пред него грозен черен шатър
повлече тайнствено смъртта.

Суров като студена пролет,
но горд като изгряващ май,
орелът винаги във полет
намира своя светъл край.

Но друг орел, по-смел и силен,
ще има по-щастлив живот,
защото горд и силокрилен,
ще стигне слънчевия свод.

БРЕЗИТЕ

Брезите се отърсват пак
от синьото мълчание
на своите листа
и тъмни като сенките
във листени обятия
попиват вечерта.

Разрошени от щастие,
те клони омастилени
разтърсват като в бяг
и дръзки като птиците,
плетат гнезда за вятъра
и есенния мрак.

Че слънцето, надменното,
блестящо като бял живак
по рибешки мълчи
и хората, забързани
не виждат красотата и
добрите им очи.

А вечер те отърсват се
от синьото мълчание
на своите листа
и будни като сенките,
и мойте сини сънища,
се сливат с вечерта

П. Дубарова

Главно меню

Сдружение ХуЛите

Посещения

Електронни книги

Календар

Екипи на ХуЛите