Някога се давехме в тъга.
Но около Малките Кариби
глътна ни една голяма риба
и живеем в нея досега.
Хубаво е тук, но не съвсем –
блъскаме се с дребните рибета,
диплим се почти до милиметър
на верев в библейския корем.
Този кит бе глътнал нявга Йон
и макар вълните да ни лашкат,
в него пием и ядем на лакът,
въпреки природния закон.
Няма тук ни студ, ни пек за нас,
няма кризи, ни войни за трона –
китовата кожа ни е броня
и ни топли китовата мас.
Ние сме баласт с безвкусен вид –
фауната дребна под водата
търси си сред другите храната,
ала все ни глътва някой кит.
Но животът вътре не е спрял,
той и в тъмнината продължава:
китът носи своята държава
и кръжи с търбух надебелял.
Боже на подводната страна,
замахни с тризъбеца – стори ни
тая висша милост: прероди ни
в нещо друго, само не в храна!
Дай ни вместо плавници очи,
отключи затвора безопасен –
вън светът е страшен и прекрасен
и прозрачната вода горчи.
ЦВЕТЯ ОТ ГРАДИНАТА НА РАЗПЯТИЕТО
Снегът вали с девича чистота –
светът премяна сватбена облича.
Любима, нося ти букет цветя
от мястото, където стана всичко.
Стърчи там още кръстът, а снегът
покрива хълма с мрежите си гъсти –
отдолу мъртъвци и стражи спят
до онзи, който изработи кръста.
Над мен там нимба трънена трептя –
там копие блестя, там кон изцвили,
а после всичко заличи смъртта
със своите червени карамфили.
Те разцъфтяха в дланите ми там,
а аз от кръста ви извиках: “Братя!”.
И рукна дъжд, и ми издигна храм,
и заличи смъртта след миг водата…
Вземи цветята, ще получиш с тях
сърцето на отминалите ери –
покрито със забрава като с прах –
аз в пещерите древни го намерих.
Това е любовта: сълза и смърт –
достатъчно дори за тази притча.
Донесе ги, любима, днес снегът
от мястото, където стана всичко.
КОРАБЪТ НА СЕБАСТИЯН
Той плава в пустошта на заден ход.
Забравил всички морски занаяти,
на зар играе простият народ,
а плъховете тичат по веслата.
Компасът няма северна черта.
Пред отлив е, а е сред плитчината.
В платната духа дяволска уста
и имитира в тях попътен вятър.
Не стихва изтощителният спор:
кой път е прав. Шампанското се лее.
А насъбрали страшния си хор,
сирените за свободата пеят.
Но те не забелязват и това.
Дори не виждат в тая суматоха
как плъховете скачат презглава
от тяхната потъваща епоха.
ОЩЕ НЕ…
Както и да се стараеш,
от речта ти
електрически ток не потича;
мигновеното ти вдъхновение
ни едно дърво не е накарало
преждевременно да ръзцъфне.
А рискът,
колкото и да е благороден,
няма да се превърне никога
дори в захарно цвекло.
Откакто ти позволиха да пееш,
ни веднъж не успя
да предотвратиш листопада.
Откакто служиш на платноходи,
ни веднъж не отиде
на експедиция
в сърцевината на камъка.
И стоидвадесетопръстата ти любов
не успя
да роди ни едно дете.
На дървото на твоето изкуство
не порасна какао
и ни една твоя метафора
не е хранителна – да речем
поне колкото
хляба ръжен.
ЩУРЧЕ НА ГИЛОТИНАТА
Нежно щурчето цвърчи, окопано в засада:
в къщи – под шкафа, в полето – под стръкче трева.
И затова му присъждаме висша награда –
да му отнемем гласа и лишим от глава.
Ех, фарисейчета, ех, непевци – непоети,
на гилотината дайте сега песента!
После да скърпим едно досие на щурчето
и клевета да му лепнем по случай смъртта!
Гине народът ни, вярва ли в разни таланти,
в разните верности, нежности там и мечти.
Не отбелязвайте с кръст где лежи музиканта,
сложиш ли кръст върху песен – и ще разцъфти.
А заровете щуреца потайно и нека
до застояла вода и камъш да лежи.
Белите лилии песни да пеят за него –
тези цветя произнасят прекрасни лъжи.
Не можеш да пускаш нови теми Не можеш да отговаряш във форума Не можеш да редактираш мненията си Не можеш да триеш свои мнения Не можеш да гласуваш във форума
Начало
ХуЛитери
ХуЛитери:
Нов: 
Днес: 0
Вчера: 0
Общо: 14143
Онлайн са:
Анонимни: 984
ХуЛитери: 0
Всичко: 984
