Конкурс: Кръв

Казвам се Манол. На около 30 години съм. И това е всичко, което знам за себе си. Едното голо име. Нямам родители. Намерили ме пеленаче, безкоренен, подхвърлен на улицата. Израснах по детски домове - обругаван, без чест и достойнство. Без минало, без да знам кой съм. До преди месец. Когато започнаха сънищата. Кошмарите.
В първия се озовах в тясна кръчма, в която българският говор се смесваше с чуждоземски брътвеж, от който разбирах половинчати фрази. Мирише на мъжка пот, гранясали манджи и остър тютюн. Наоколо насядали хора, но лицата им са размазани, а те по-скоро са силуети, отколкото плът и кръв, но гласовете им са бистри и постепенно различими.
„Братя - дочувам гръмовно и наоколо всичко утихва, а гласът от тази единствена дума сякаш ми е познат и се озъртам да намеря притежателя му, но около ми всички съставки са слети в невидно родство, а гласът извира.
„Братя, - продължава - душите ни изгниха по кръчмите, кръвта ни се съсири от чакане, а дланите забравиха формата на калъча. А нейде там през Дунава чернее едно Отечество и ни чака да го освободим или да положим тела в нозете му.”
И кръчмата се взривява от дивите възгласи, а взорът ми попада в един от ъглите, в който свит седи човек, купчина дрипи, но дори и сред неистовия шум, долавям ужасяващия му шепот:
„Защо не умрях при Гредетин, защо не умрях при Гредетин” - съска монотонно втренчен в мен.
„Събуди се, Маноле” - дърпа ме някой и отварям очи, все още крещейки агонийно, а жена ми ме гледа уплашено със синьото на гладките си зеници.
„Кошмар ли сънува? - а аз тръсвам глава, докосвам с пръст луната на устните й и ставам.
Няколко дни не сънувах нищо и мислех, че е случайност, но после една нощ…
„Около парахода водата се плиска хладна и кристална, а аз съм на палубата сред мъжете от кръчмата и сега лицата им са сякаш по-видни и контурите са се изпълнили със същност. Облечени са в униформи и ръцете им нежно държат оръжия, сякаш женска гръд.
„Към българско тръгвайте!” - същия глас от кръчмата, кънтящ около ми, тежък и твърд.
„Това което правите е безумие, господине. Историята няма да ви го прости.”
„Тя вече го направи, господине - въздиша морно гласът. - Преди близо пет века!”
И аз впивам зеници в единия бряг и съзирам над него заревото на пожари и сякаш дочувам съсъка на острие ловко и жестоко да отделя дете от ръце и утроба, а водата почервенява от болка, непрогледна и обвиняваща мене, тях и всичко околовръсте.
И така до съня тази нощ.
„Сред вихъра на битката съм и неволно свеждам глава под пищящия екот на куршумите. По поляната, из дерето, като снопи натъркаляни лежат момците и сега вече виждам кристално лицата им на все още деца - сгърчени от ужас, без капка величие. Ръми болен дъждец, неспособен да отмие кръвта и мириса й на кисело.
„Воеводо, - шепне едно от момчетата. - заслужаваше ли си? Не изгинахме ли мърцина?”
„Не знам. Не сме. Не само за Отечеството беше, а най вече за себе си. За честта” - чувам се да отговарям и в тоя миг нещо страшно ме удря в гърдите и всичко наоколо замира, и светът се завърта бавно, като в каданс, а аз се отделям от себе си и се издигам безкоренен, и се съзирам долу, проснат възнак, а лицето ми е покрито с пепелява брада, очите ми се въртят дирейки, а на челото ми се оформя дупка от куршум, за да създаде легендата за моето безсмъртие.”

Стоя на терасата и пуша.Г ората отсреща шуми и ме вика да събера кръвта си, попила под върхарите. Ръцете ми треперят, лицето гори. Вика ме кръвта, вика и понечвам…
„Докога, Маноле?” - шепне зад мен жена ми, а аз мълча и дишам тежко. Кръвта крещи.
После се обръщам, протягам длани и изтривам броеницата на сълзите й.
„Всичко свърши, Венето. - изричам с въздишка. - Всичко свърши. Да вървим да лягаме.”
И уморен от непобедни битки се сгушвам в прегръдката на жена ми. Вече знам кой съм, но това е без значение. А кръвта мълчи, разбрала, че никой подвиг не е по-величав от тия две ръце, които ме притискат с обич. И от едно крехко създание дишащо до нас в мрака.Синът ми Никола.

Главно меню

Сдружение ХуЛите

Посещения

Електронни книги

Календар

Екипи на ХуЛите