Лу и Бу

Лу и Бу

Лу и Бу бяха две малки зверчета, които живееха в голямата гора. На пръв поглед бяха коренно различни, дори по цвят на пухкавите си козинки. Бу беше два пъти по-голям от Лу. Тялото му бе покрито с черна рошава козинка, стърчаща във всички посоки с косми във всевъзможни положения. От рошавата му главица стърчаха две непокорни рогчета /Бу беше добър дявол, пълен с идеи/.Странно създание беше този Бу. Колкото до Лу, той беше не по-малко странен. Представете си нещо като малък снежен човек, само че и той покрит с рошава козинка. Космат такъв, с малки котешки уши, камбесто носле и рошави веждички. Къси тумбести ръчички с лапи и къси тромави крачета. И накрая две големи ококорени и доверчиви очи. Това беше Лу. Лу и Бу бяха приятели. Лу много вярваше в Бу, а Бу имаше нужда от някого, който много да вярва в него .

В ТЪРСЕНЕ НА НЕЩОТО

Бу замисляше нещо грандиозно."Нещо голямо и небивало досега!”, както той сам казваше. Но какво бе то, никой не знаеше. Само бе известно, че ще да е нещо голямо. Много голямо. А Бу на свой ред по цял ден търчеше нагоре-надолу из гората, ровеше с косматите си лапички из косматата си кратунка, умуваше. И докато умуваше, току надничаше в някоя дупка или зад някой храст, спираше се пред някoе омайно цвете или дърво и дълго стоеше неподвижен, ала сякаш през цялото време си говореше нещо много съсредоточено. Докато Бу изглеждаше така сякаш търси нещо, Лу се беше покатерил на едно високо дърво, седеше на един клон и спокойно наблюдаваше своя приятел / рода на Лу бяха животинчета, които имаха рядката способност да се катерят по дърветата без да използват ноктите си. Техните лапки бяха снабдени със специални възглавнички, които функционираха като вакуум и се прилепваха безотказно към дървесната кора/. Ето защо за Лу не беше никак трудно бързо да си намери удобно зрителско място на своя клон откъдето неотлъчно да наблюдава своя приятел и да следи за неговите действия. Това беше добра тактика, като се има предвид че Бу се движеше толкова бързо, че Лу едва ли би смогнал да го догонва всеки път, когато някоя от идеите осенила Бу го отнесеше набързо в някоя нова посока. Така Лу установи, че е взел най-доброто решение за случая и се усмихна доволно.

В НАМИРАНЕ НА НЕЩОТО

Бу се бе лутал вече цяла седмица из гората в търсене на НЕЩОТО! От своя страна Лу неотлъчно пазеше клон си и наблюдаваше своя приятел. На него никога не му омръзваше да прави това. За Бу беше готов на всичко! Вярваше в него! “Това се казваше истински приятел!”, си мислеше не веднъж Бу и оставаше спокоен, защото като всеки един изследовател и той беше малко разсеян. Тъй като мислеше за много неща можеше да забрави до къде е стигнал.
И така. Това нещо, което Бу търсеше да намери, всъщност се бе родило още отдавна като идея в главата му. Така че по-скоро Бу чакаше заветния момент когато тази идея щеше да се затвори като кръглата Луна, ясна, блестяща и зряла и да му каже:” Върви и ме осъществи!”. Досега Бу знаеше, че трябва да направи нещо и чакаше да разбере какво. И ето на, един ден това се случи. И този ден беше ден на пръв поглед обикновен- зелен, топъл и много горски – птичките пееха, ручейчетата ромоляха, тревата растеше, а Бу с маргаритка в уста, лежеше на сянка под големия бук и броеше прозиращите през листата късчета небе.Той трбваше да направи нещо, но какво?
И изведнъж нещо непознато като усещане трепна в него. Някакъв порив за нещо ГОЛЯМО. И Бу вече не беше същият. Сега поривът не му даваше покой ни нощ и ни ден. Бълбукаше в мозъка му и дълбаеше, ли дълбаеше. Явно поривите нямаха способността да си почиват. Поривите се появяваха незнайно откъде и предизвикваха бури. Веднъж зародят ли се, те не спират да растат и да те поглъщат. Една такава буря забушува сега в гърдите на Бу. И той трябваше да последва нейният зов.

В СБЪДВАНЕ НА НЕЩОТО

След дълги дни на лутане в търсене на НЕЩОТО, гората роди мечтата на Бу. Дни наред той обикаляше всеки горски дом. Обходи всяко листенце и шушулка, всяка хралупа и листак. Бъбреше с горските обитатели, разпитваше ги, търсеше. Само те можеха да му помогнат да разбере от какво се нуждаеше Гората. И разбра. Вечер когато слънцето уморено се плъзнеше във своята топла завивка, когато звездиците притвореха клепки, забулени от пухено небесно одеало, гората потъваше в пълен мрак. Тогава там, където денем цареше покой, топлина и живот ставаше страшно и неприветливо. А горските обитатели искаха да не ги е страх вечер в тяхната гора, когато им се разхождаше на лунна светлина, ала Луната бе закрита от тъмни облаци.
Гората по природа беше приветливо място, не беше опасна/ или по-скоро гората на Лу и Бу/. Ала мракът раждаше видения. Призраците от приказките на старите тролове вечер край огнището изникваха в съзнанието и ставаха реални. В такива моменти на никого и през ум не му минаваше да излезе и на сантим от къщичката си. И тогава Бу реши! На гората и трябваше светлина, светлина, ала нощем! И седна да умува как да сътвори ден през нощта за горските обитатели с романтични души. И в този ден, той свика на събрание всички светулки в гората за да ги помоли за съдействие. Събранието, което се състоя в заседателната зала на гората – една голяма хралупа, продължи до късно през нощта. Всички чакаха напрегнато да разберат какво ще се реши. Каква ли ще е магията която ще им даде блаженството от спокойната разходка нощем. Как ще се родят звезди в мрачна нощ. И ето, най-после Бу размърда голямото листо, което служеше за врата на заседателната зала и показа рошавата си главица навън, която сега изглеждаше още по-рошава. Беше сериозен и напрегнат. Животните наобиколили заседателната зала не смееха да издадат нито звук. Тишината беше безкрайна. Тогава Бу направи още няколко крачки напред, изкашля се три пъти, почеса се с лапки по главата и рече:
След дълг и изтощителни разисквания, с господата светулки взехме важно решение. И се надяваме то да е окончателно. Но не искаме да ви го съобщаваме сега, за да не ви разочароваме ако не даде резултат или пък да ви откраднем магията от изненадата, ако пък решението даде плодове. Идете си сега по домовете, починете. Утре, когато слънцето пак своите щедри лъчи в света на съня приюти и гората в мрак се покрие, излезте и не се страхувайте! Нека бъде светлина! – И Бу не искаше да каже нищо повече. Той бе толкова изморен, че единственото което можа да стори след този тежък ден, бе да се прибере в своята топла хралупка, да положи главица на възглавничката и да заспи с надежда и копнеж да сбъдне мечтата на гората!

ЧУДОТО

На следващия ден всички в гората станаха много рано. Ала напрежението беше толкова голямо, че никой не можеше да помръдне. Всички стояха по къщичките си и чакаха нощта. Дори часовниците не тракаха, а сепнати в очакване на чудото, което щеше да роди светлина в мрака, спотайваха стрелките си. И наистина времето сякаш бе спряло. Бу беше много изтощен. Той все още спеше. Лу бдеше неотлъчно до него седнал на крайчеца на легалцето му и нежно милваше по топлото чело своя приятел, който от време на време бълнуваше насън. Навън свистеше само вятъра. И ето че, въпреки спрелите часовници мракът лека полека започна да се спуска над гората и да надвива светлината. Докато накрая я погълна цялата. Както казваше един много стар трол, когато някой черен облак покриеше слънцето: “и дойде онзи миг, в който огромния черен дракон в небето щеше да погълне топлото светло кълбо”. Така стана и сега. Тъмно като в рог. Сега беше заветния момент всеки бавно да открехне вратичката на своя дом и да погледне навън. Всеки това и направи. Ала чудо нямаше. Все още беше непрогледен мрак в гората. Само щурчетата пееха необеспокоявани от тъмнината. Голямото чакане май се бе оказало напразно. Голямата надежда в сърцата на животните започна да се топи. Ето те бяха готови отново да притворят своите вратички и да останат в тази топла, красива, но невидима вечер по къщичките си, блянувайки за светла разходка нощем в мрака. Омърлушени, обърнаха гръб на добре познатата тъмнина и се отправиха към легълцата си. Ала защо ли им се стори, че навън нещо за миг проблясна и сякаш изведнъж леко се развидели, и взе да се развиделява все повече, и повече, и все повече и повече, докато накрая силна светлина нахлу през прозорчетата на хралупките и засия с чудна сила. Навън гората заблестя като от злато. Роди се ден в незпрогледен мрак! Лу пръв видя чудото, защото Бу все още спеше. Ококорил и без туй големите си очи, Лу не знаеше що да стори от радост. Първо поседя безмълвен няколко минути, после заподскача несвойствено за своята спокойна природа из цялата хралупка. Затропа с крачета по пода. Бу чул странния шум се разбуди. Още сънлив реши, че вече се е съмнало и зарови с отчаян вик глава обратно във възглавницата. “Проспал съм нощта!”-изхлипа той и зарида силно, ” Проспал съм моето чудо!” и зарида още по-силно. Като видя какви ги върши Бу, Лу побърза да му обясни какво всъщност става и че всичко е наред, и че това не е ден, като ден, а чуден ден в нощта, и че това дето свети вън не е слънцето, а чудната светлина, която всички така жадувано чакаха. Бу чул това, сепнат, от раз спря да ридае и рече:
- Какво думаш Лу? Нима това е чудото? Моето чудо! Моето чудо-чудоденце –енце-менце-бебенце! Моето сладко чуденце, чудедеденце?
- Разбира се, големи Бу, иди, иди и погледни през прозореца! Хайде!- каза с блага усмивка Лу и го побутна лекичко по лапата. Твоята светла идея грее истинска навън и радва гората, порадвай и се и ти!
Бу все още невярващ на очите си скочи бързо от легалцето и изтича до прозореца. Когато Бу, разбра, че Лу казваше самата истина той се запремята из стаята и започна да гърчи лицето си в подобаващи за един дявол гримаси. После пак се отправи към прозореца залепи тежки лапки за него, залепи се май целия всъщност към него, след което не мръдна от там маса време. После се обърна към Лу и му рече: “Трябва да направя нещо! Нещоооо! “ Лу учуден му каза:”Ама Бу ти напарви вече! Всичко!” “Какво съм направил? О да всичко! О, колко съм щасатлив! Лу ние успяхме, ние успяхме! Smile

После с отривисто движение изкочи из харлупката си и що да види. Навсякъде, из цялата гора цареше оживление, преливащи от щастие животни се разхождаха спокойно и се любуваха на своята нощ изтъкана от злато.“Все пак стана!”- каза преливащ от задоволство Бу, и поседна облекчен на ливадката пред своя дом, като се почеса стабилно по козината на главата. “Да мили Бу, стана благодарение на теб, и на твоята вяра чудеса!”-каза Лу, който обичливо гушна двойно по- големия си приятел и се стаи в уютното му черно кожухче. Бу също прегърна своя приятел, но леко да не го смачка без да иска с тежката си лапа и на свой ред му рече: “ Да Лу, стана, но и благодарение на теб, другарю, който нито за миг не се усъмни в мен и в това чудо!” Лу се усмихна с обич на своя приятел.” Винаги Бу! Аз Винаги ще вярвам в теб, та нали колкото повече вярваме един в .друг толкова повече съществуваме!” И след тези думи двамата се унесоха в блажено съзерцание. Гората им благодареше с цялата си прелест и очарование, а от короните на дърветата хитро има намигаха хиляди светулки.

Автор: Елица Иванова Илиева

Главно меню

Сдружение ХуЛите

Посещения

Електронни книги

Календар

Екипи на ХуЛите