Конкурс: Отколе и до века

Модератор Записан(а): Mar 05, 2006 Мнения: 1152

И заприижда в онова време смутно една яка тъмница над земята българска. Да надвие поиска златото на светите братя Кирил и Методий, засияло в пергамента на времето, амфората със богатствата на Търнов и Плиска да катурне понечи, да пречупи гръбнака на отечеството ни, посегна.
Сърцата на манастирите залюляха духа роден тогава, приютиха вярата, отглеждаха надеждата. Песента на чановете беше заглъхнала. Колко майки писнаха по челяд гръдна, открадната за еничари! Колко мъже с кръвта си зидаха темелите на историята – смилана и непокорна, че здравото семе благ плод дава. И колко напетост посърна в ония години – обречени, настръхнали, но устояли.
Дрянова пъпка е душицата. И дъжд я вали, и вятър я духа, и гръм я пепели, и слънце я открехва. Само робът е подчинен на страха. Свободният е подвластен на любовта. Капка по капка събираше сили да тръшне мрака. И зазори полека от сините небеса в очите на Дякон Игнатий. И слънцето на вярата изгря из храбростта на наскачалите на козлодуйския бряг сто и двайсет юнаци, водени от огнения Христо. И Перущица и Батак изкупиха междата към достойнството, завещано от дедите ни.
Една земя – древна и млада, пожарена и избуяла, плакала и горда, един народ – малък и велик, измъчен и силен, кършен и устоял, вдигна глава, вейна пречем, премени се със сребристата роба на надеждата и здарво хвана поводите на съдбата си.
На ръба, дето дишат живота и смъртта се зачева дъгата на съзиданието. Единствено болката ражда истината. Точно мракът е мерило за светлината. Само загубата отключва щедростта. И свещица по свещица, и стъпка по стъпка, и клонче по клонче в обоза на годините, през ждрелото на недоимъка, през горнилото на жаждата за утвърждаване, българинът просветляваше. Знаеше, че пътят е от рози и тръни, че денят е от светлина и зрак, че всяка следа е спомен и залог.
От пропаст до връх, от тревога до успех, от съмнение до победа народът ни растеше, едрееше, оставаше, засял ниви и българщина в децата си. И колчем поглед обърнем назад, „един монах тъмен, непознат и бледен” ни прогаря с мисъл темелна: „Пожарът изгаря рехавото – читавото остава. Само живото расте!” И още жив е един поет светъл, паднал ничком на родния бряг в клетвена целувка и изгрял нетленно за свободата на майчица България.
В океана и в пустинята на живота душата остава здрава, ако е изваяна от доброта. Съд за делата е времето! Кантар за човека е щедростта!
Отколе и до века!

... На ръба, дето дишат живота и смъртта се зачева дъгата на съзиданието. Единствено болката ражда истината. Точно мракът е мерило за светлината...
<<<
Поздравления!

Главно меню

Сдружение ХуЛите

Посещения

Електронни книги

Календар

Екипи на ХуЛите