Зайчето и неговата мечта

Зайчето и неговата мечта

В една гора,тъмна и голяма живеело мъничкото Зайче Байче.
Беличко и много плашливо, то предпочитало да стои скрито в
къщичката си, вместо да тича из прекрасната зелена гора. Дори,
когато мъдрият Бухал бухал из гората сърчицето на Зайче Байче
туптяло до пръсване от страх. Понякога с дни стояло и гледало гората
през прозореца на дома си. Ах, колко много му се искало да тича навън, да играе и да има приятели... Но най-много на света мечтаело да не го е страх от нищо.
Майка му Зайка Байка го подканяла:
-Виж, мили сине навън слънцето изгря, излез и се разходи. Не се плаши.
В гората има и много добри животинки. Те ще ти станат приятели.
-Мамо, аз предпочитам да си стоя у дома.
Така казвало Зайче Байче на майка си, а майчиното сърце се свивало от мъка.
Не искала синчето и да бъде страхливо и без приятели в голямата, зелена гора.Мама Зайка ходела за храна и се грижела за дома. В един есенен ден, когато вятарът разнасял листи навред и духал страховито майка Зайка излязла да дири храна. Зайчето останало само самичко у дома. Свило се сърчицето му от страх. Заешката му душа се изпълвала с огромно притеснение, когато мама не била около него. Чакало то, майка му да се прибере. Но тя все не идвала.
"Ох, дано мама си дойде скоро, огладнях" така мислело Зайче Байче.
Минавали минутите. Превръщали се в часове. Зайчето се изплашило за майка си. Дали пък нещо лошо не и се е случило в тъмната гора? Изтръпнало то. Какво да направи и взело едно фенерче, и излязло навън майка си да дири...
Вървяло през гората само в тъмното. Всяка шумка, която изшумулявала под лапичките му го карала да трепери, но то продължавало да върви напред.
-Мамо, къде си? извикало то.
-Мамоооо чуло се ехото.
Страх не страх Зайче Байче продължавало да върви из гората. Избухал Бухал.
Мъдрецът на гората, най-старото животно и най-умното. Всеки се допитвал за съвет до него.
Спряло Зайче Байче и попитало:
-Извинете, господин Бухале да сте виждал мойта майчица?
-Видях я, надалече чак при Синьото езеро хваната в капана на ловци.
-Как да стигна до там? попитало Зайчето.
-Ще вървиш все напред и ще стигнеш до Синята вода. Там е майка ти.
-Благодаря ти, Мъдрецо на Гората.
И страх не страх Зайчето продължило напред. И в този миг сякаш страхът го напуснал. Воден от обичта си към майка си, забравил що е страх. Стигнал до езерото. Видял капана и се спуснал да спасява свойта майчица любима.
Зарадвала се майка му.
-Милото ми, ти дойде да ме спасиш!
-Но, мамо как да те оставя на лошите ловци. Аз те обичам.
После се прибрали у дома. От този ден нататък Зайче Байче не знаело що е страх.
-Веднъж да срещнеш страха очи в очи и той изчезва.
Така разказвало то на приятелите си от гората. Защото излизало и тичало на воля, и имало мнго, много приятели. Дори помагал на майка си, старата Зайка
Байка и сам отивал за храна.Така то водено от обичта постигнало една
мечта, да няма страх в душата и неговото сърчице. Майка му се гордеела с него. Той станал голямо и смело Зайче Байче и никога повече не се изплашило от нищо с което се сблъсквало в голямата, красива,зелена гора. Приятелите му го обичали, и той им бил пример как можеш да постигнеш онова, което желаеш. С търпение и безстрашие, и сърце изпълнено с обич!

Автор: Лили Симеонова Спасова (dara33)

едно такова зайче, което се учи да бъде храбро малко- по малко.
Приказката е много хубава, поздрави Smile

Smelost e nujna, za da se vurvi na pred. Smile

Тя тази приказка стана любима на мойта племенница, накара ме да и я разказвам няколко пъти. Може би вижда в себе си нещо от мъничкото зайче. Да смелост е нужна във всяко едно сърчице. Благодаря ви, че прочетохте приказката и споделихте с мен мислите си. Благодаря!

Главно меню

Сдружение ХуЛите

Посещения

Електронни книги

Календар

Екипи на ХуЛите